2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 182
гр. София, 13.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4460 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото [фирма] срещу решение № 203/30.01.2015 г., постановено по гр. дело № 2551/2014 г. на Софийския апелативен съд.
С определение № 276/14.03.2017 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която, като е потвърдено решение № 2745/22.04.2014 г. по гр. дело № 11117/2011 г. на Софийския градски съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя искове, както следва: иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД (посочен в първоинстанционното решение като иск по чл. 26, ал. 1, т. 3, във вр. с 40 от ЗЗД за прогласяване нищожност, но преквалифициран от въззивния съд) за прогласяване недействителност по отношение на ответниците В. Ц. И. и Ц. В. И., поради споразумяване във вреда на касатора-ищец, на договор за продажба, за който е съставен нотариален акт № . г., т. ., рег. № ., д. № . г. на нотариус с рег. № ...; иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците В. И. и К. Г. И., право на собственост на касатора-ищец върху урегулиран поземлен имот (УПИ) с площ 1 480 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], съставляващ по нотариален акт УПИ . по плана на [населено място] от 2005 г., м. „Вилна зона – К. – ІІ-ра част“, който имот е частично идентичен с УПИ . от кв. 5 по плана на [населено място], м. „Вилна зона – . – ІІ-ра част“, съгласно регулация по заповед № РД-50-90/20.09.2010 г., с площ на урегулирания имот от 706 кв.м. и заснет по кадастралната карта (КК) на р-н В. с идентификатор ..., и за осъждане на тези двама ответници да предадат владението върху частта от УПИ . по плана на [населено място] от 2005 г., м. „Вилна зона – . – ІІ-ра част“, включена в имота с идентификатор 68134.1978.298; и иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците Л. Т. Л. и Г. К. Л., право на собственост на касатора-ищец върху същия УПИ с площ 1 480 кв.м., който е частично идентичен и с УПИ ... от кв. 5 по плана на [населено място], м. „Вилна зона – . – ІІ-ра част“, съгласно регулация по заповед № РД-50-90/20.09.2010 г., с площ на урегулирания имот от 1 181 кв.м. и заснет по КК на р-н В. с идентификатор 68134.1978.1034, и за осъждане на тези двама ответници да предадат владението върху частта от УПИ .. по плана на [населено място] от 2005 г., м. „Вилна зона – К.. – ІІ-ра част“, включена в имота с идентификатор 68134.1978.1034.
В касационната жалба се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата относно допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, се поддържа и в откритото съдебно заседание.
Ответниците В. И., Ц. И. и К. И. – в отговорите на касационната жалба, а първият – и в откритото съдебно заседание, както и ответниците Л. Л. и Г. Л., излагат становища и съображения за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че с договор за продажба, оформен с нотариален акт № ... г. дружеството-ищец е закупило процесния УПИ .. На 21.07.2004 г. А. П... (ответник по евентуалния иск по чл. 40 от ЗЗД, отхвърлен с недопуснатата до касационно обжалване и влязла в сила част от въззивното решение), в качеството си тогава на представляващ и едноличен собственик на капитала на ищцовото ЕАД, е взел решение да се извърши продажба на имота за цена 50 E. или повече на кв.м., като цената бъде заплатена по банков път или в брой на пълномощника, както и че за извършване на сделката и приемане на плащането упълномощава ответника В. И. – адвокат, който има право да договоря сам със себе си. Идентично решение е взето същия ден на 21.07.2004 г. от съвета на директорите на ищцовото ЕАД, в състав: А. П..., ответника В. И. и И. Н. Н.. Отново същия ден – с нотариално заверено пълномощно с рег. № 19464/21.07.2004 г. А. П..., в качеството си на представляващ дружеството и едноличен собственик на капитала, е упълномощил ответника В. И. да извърши продажбата на имота при същите условия, като в текста на пълномощното не фигурира изрично упълномощаване за получаване на цената, но има такова пълномощникът да представлява дружеството във връзка с промяна на регулацията на имота. Въз основа даденото му пълномощно, с процесния договор за продажба, оформен с нотариален акт № . г., ответникът В. И. е продал УПИ . на сина си – ответника Ц. И. за сумата 74 000 E. – точно по 50 E. на кв.м., като е уговорено, че ответникът В. И., в качеството си на представляващ ищцовото дружество-продавач, ще получи цената в срок до десет години от подписването на нотариалния акт или на десет равни годишни вноски, считано от годината, следваща тази на подписването на договора. Въззивният съд е приел, че предвид настъпили регулационни промени и тълкувайки волята на страните, сделката е породила действие като е било прехвърлено правото на собственост върху УПИ . и съответните части от УПИ . по новия регулационен план. С последващ договор за дарение, оформен с нотариален акт №., ответникът Ц. И. е дарил на баща си – ответника В. И. УПИ . и 640/1005 идеални части от УПИ .. С последващ договор за продажба, оформен с нотариален акт № 89/2006 г., ответникът В. И. е продал на ответницата Г. Л. УПИ.. С договор от 31.10.2007 г., сключен на основание чл. 35, ал. 4 от ЗОбС и чл. 15, ал. 5 от ЗУТ, ответникът В. И. е закупил от Столична община имот с площ 365 кв.м., представляващ стар имот УПИ ., който е бил включен в УПИ ., като по този начин ответникът В. И. е придобил правото на собственост върху целия УПИ ., за което се е снабдил с констативен нотариален акт № ... г. В резултат на нови регулационни промени се е наложило сключването на договор за доброволна делба с рег. № 14650/03.06.2009 г. между ответниците-съпрузи В. и К. И. – от една страна и ответниците-съпрузи Л. и Г. Л. – от друга страна, по силата на който последните двама са станали собственици на УПИ ., включително и на придадената към него част от УПИ ., като са заплатили за уравнение на първите двама сумата 70 000 лв. Впоследствие границите между УПИ . и УПИ . са били отново изменени, което е наложило ново уреждане на отношенията между същите четирима ответници, извършено с нотариален акт № 197/2011 г. По действащия към момента регулационен план, УПИ . по плана от 2001 г. заема част от УПИ . и УПИ . по действащия план, оцветени с червен и кафяв цвят на скица № 7 към заключението на вещото лице по делото.
Апелативният съд е приел, че първото основание на иска срещу ответниците В. и Ц. И. за недействителност по чл. 40 от ЗЗД на процесния договор за продажба, оформен с нотариален акт № 113/18.08.2006 г., е че същият е сключен на цена, многократно по-ниска от пазарната стойност на имота към датата на продажбата, която съгласно заключението на вещото лице по делото е 463 140 лв. Съдът е изложил съображения, че пълномощникът трябва да действа с цел запазване на интересите на упълномощителя, каквото е изискването на чл. 9 и чл. 12 от ЗЗД, а също така и чл. 40 и чл. 43 от ЗЗД, като сключи договора при възможно най-добрата за упълномощителя цена. В случая, обаче самият упълномощител е посочил долната граница на цената, при която може да се сключи договора – 50 E. или повече на кв.м., с което е дал право на пълномощника да договаря в тези рамки за минимална цена и по силата на чл. 39, ал. 1 от ЗЗД ответникът В. И. е имал възможността да сключи договора при най-ниската посочена от упълномощителя цена – той действа в рамките на предоставената му представителна власт, като самият упълномощител при даване на пълномощното се е съгласил с евентуалното сключване на договора при тази цена. С оглед това, въззивният съд е приел, че ако при упражняване на представителната си власт ответникът В. И. е действал недобросъвестно и не е сключил договора при най-изгодната цена, но в рамките на предоставената му власт, неговите действия по силата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД пораждат действие за дружеството-ищец, а последното би могло да претендира обезщетение за причинените му от недобросъвестното действие на пълномощника вреди. Прието е и че затова, само по себе си сключването на договора за по-ниска от пазарната цена, но в рамките определени от упълномощителя, не води до недействителност на договора по силата на чл. 40 от ЗЗД. Изложени са съображения, че такава ще е налице, само ако при упражняването на представителната власт ответникът В. И. е действал превратно, с цел да увреди упълномощителя, като последното подлежи на доказване от страна на ищеца. Прието е и че само от обстоятелството, че ответникът В. И. е продал имота на сина си – ответника Ц. И., такова намерение не може да бъде прието за установено – пълномощникът и купувачът се намират помежду си в родствена връзка, даваща възможност за отказ за свидетелстване по чл. 166, ал. 1, т. 2 от ГПК и за преценка на показанията по реда на чл. 172 от ГПК, а също така и обосноваващи приложението на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, но ответникът В. И. има право да продаде имота при очертаните в пълномощното граници и на всяко трето лице, различно от неговите роднини. С оглед това апелативният съд е приел, че обстоятелството, че при същите условия той го е продал на сина си, не сочи на извод, че е налице превратно упражняване на права, още повече че при същите условия пълномощникът е можел да продаде имота сам на себе си.
Въззивният съд е приел, че второто основание, на което жалбоподателят-ищец претендира недействителността на процесния договор за продажба, е уговореният в него срок за плащане – до десет години от подписването на нотариалния акт или на десет равни годишни вноски, считано от годината, следваща тази на подписването на договора. Съдът е приел, че с процесното пълномощно на пълномощника-ответник В. И. не е предоставено правото да определя допълнителни условия на договора, каквито той намери за добре, и затова той е разполагал с представителна власт за сключването на договора, чрез изявления за съществените му елементи, без допълнителните такива, какъвто е и срокът за заплащане на цената. Поради това, ответникът В. И. не е разполагал с възможността да определя срок за извършване на плащането на цената – така, както е уговорен в нотариалния акт, с оглед на което е прието, че в случая е налице действие без представителна власт, поради което хипотезата на чл. 40 от ЗЗД няма да намери приложение. Прието е и че последната е приложима само в случаите, когато споразумяването във вреда на представлявания е извършено в рамките на предоставената на пълномощника представителна власт, като в този случай сделката не поражда действие по отношение на представлявания и не може да бъде санирана. Прието е, че саниране е възможно при действието без представителна власт, съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, но в случая няма данни дружеството-ищец да е потвърдило тази уговорка. В тази връзка апелативният съд е приел и че съгласно представената по делото разписка от 18.08.2006 г., ответникът Ц. И. е заплатил на ответника В. И., като пълномощник на дружеството, продажната цена по процесния договор, като съгласно чл. 77 от ЗЗД тази разписка удостоверява плащането на цената, а тъй като ответникът В. И. е имал представителна власт да получи плащането, по силата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД това негово действие обвързва дружеството-ищец. В тази връзка е прието и че задължение на последното е да установи, че разписката е насочена срещу него, антидатирана е и не удостоверява реално извършено плащане, но такива доказателства не са били ангажирани, а самото плащане е било възможно, въпреки уговорения отлагателен срок, тъй като по силата на чл. 70, ал. 1 от ЗЗД срокът се счита за уговорен в полза на длъжника и затова той може да изпълни и предсрочно, съгласно ал. 2 на същия текст. Апелативният съд е изложил и съображения, че дори и да се приеме, че ищцовото дружество не е потвърдило уговорката за отлагателния срок за плащане на цената, това само по себе си не влече недействителност на целия договор, а само на тази част от него, като дружеството може да претендира заплащането на цената, ако същата не е платена, без да изчаква изтичането на срока. Прието е и че ако е налице получаване на цената от ответника В. И., но същата не е предадена на дружеството, последното разполага с иск срещу пълномощника по чл. 284 от ЗЗД за полученото от него и за обезщетение за причинените на упълномощителя вреди.
Предвид всичко гореизложено, въззивният съд е намерил, че искът по чл. 40 от ЗЗД за недействителност на процесния договор за продажба, предявен срещу ответниците В. и Ц. И., е неоснователен.
Предвид отхвърлянето – с недопуснатата до касационно обжалване и влязла в сила част от въззивното решение – и на еветуалния иск по чл. 40 от ЗЗД срещу Ц. И. и А. П., апелативният съд е приел, че процесният договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № ... г. е породил действие и всички последващи разпореждания с имота също са породили действие. Затова е прието за недоказано, че ищцовото дружество е собственик на процесния имот, поради което са намерени за неоснователни и предявените от него, обусловени искове по чл. 108 от ЗС.
С посоченото по-горе определение по чл. 288 от ГПК касационното обжалване по делото е допуснато по материалноправния въпрос: какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, и в частност – следва ли пълномощното да указва в какъв срок трябва да бъде платена уговорената по договора цена на недвижимия имот. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 1 и разясненията в пункт 5 към нея от тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно тази задължителна практика на ВКС, за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 от ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име, като не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи – определено имущество, цена (стойност) и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема ѝ до обикновено пратеничество. Упълномощителят може, но не е длъжен да посочи в пълномощното само една или повече конкретни разпоредителни сделки или действия; да определи параметрите на един, повече или на всички техни елементи (съществени, допълнителни или естествени), включително – да посочи точно определена цена (стойност), определяема такава или в дадени граници; да посочи едно или друго свое имущество (недвижим имот, движима вещ, вземане и пр.) като предмет на бъдещото разпореждане чрез пълномощника; да визира точно определено лице или даден кръг лица, което да придобие или да се облагодетелства от разпореждането с това имущество. Когато упълномощителят не е ограничил представителната власт в някои или във всички тези насоки, но същевременно с пълномощното, тълкувано по правилата на чл. 20, във вр. с чл. 44 от ЗЗД, ясно и еднозначно, макар и по най-общ начин е изразил волята си за извършване на разпореждане със свое имущество чрез пълномощника, то съгласно чл. 39, ал. 1, във вр. с чл. 9 и с чл. 44 от ЗЗД следва да се приеме, че представителната власт включва възможността за пълномощника да избира и да договаря във всяка една от тези насоки, по отношение на която не е ограничен с пълномощното.
От изложеното ясно следва и че когато пълномощното не указва срок за плащане на цената по договор за продажба, който се сключва чрез пълномощника, последният е свободен да договаря от името на упълномощителя-продавач такъв срок, представляващ допълнителен елемент на договора за продажба, като това няма да е действие, излизащо извън пределите на учредената с пълномощното представителна власт.
В противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС по тълкуването и приложението на материалния закон, въззивният съд е приел, че след като с процесното пълномощно на ответника-пълномощник В. И. не е предоставено право да определя допълнителни условия на договора за продажба, каквито той намери за добре, то той не разполагал с възможността да определя срок за извършване на плащането на цената, какъвто срок е уговорил по процесния договор за продажба от името на дружеството-ищец, предвид което съдът е приел и че това е действие без представителна власт.
Основателни в тази връзка са оплакванията и подробните съображения в касационната жалба, че горните изводи на въззивния съд са неправилни – в нарушение на материалния закон (чл. 39, ал. 1 и чл. 42 от ЗЗД). Основателни са и оплакванията и доводите на касатора-ищец, че това от своя страна е довело до неправилност и на изводите, че хипотезата на чл. 40 от ЗЗД не може да намери приложение в случая, както и че след като ищцовото дружество не е потвърдило съгласно чл. 42, ал. 2 от ЗЗД уговорката за отлагателния срок за плащане на цената, това не влече недействителност на целия договор, а само на тази част от него. Предвид приетото в т. 2 и разясненията към нея в тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС относно недействителността по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, на която може да се позове само мнимо представляваният (респ. – универсалните му правоприемници), въззивният съд е допуснал и процесуално нарушение, като е обсъдил служебно тази недействителност, според него – частична такава.
Основателни са и оплакванията и подробните съображения в касационната жалба на ищеца, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е обсъдил като „първо основание“ на главния иск по чл. 40 от ЗЗД срещу ответниците В. и Ц. И. (по отношение на който е допуснато касационното обжалване) обстоятелството, че процесният договор е сключен при цена, многократно по-ниска от пазарната стойност на имота, което е било въведено от касатора-ищец по делото, единствено като основание на еветуалния иск по чл. 40 от ЗЗД срещу ответниците Ц. И. и А. Панпурин (по отношение на който касационното обжалване не е допуснато). Както обаче, сам касаторът-ищец сочи в жалбата си, независимо от това, въззивният съд е разгледал главния иск по чл. 40 от ЗЗД срещу ответниците В. и Ц. И., и на предявеното с този иск основание за недействителност на процесния договор за продажба – уговореният с него, неоправдано дълъг срок за плащане на цената, поради което не е налице недопустимо произнасяне с допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, а единствено мотивите на съда относно размера на цената по договора са неотносими към тази част от въззивното решение, предмет на настоящото касационно производство.
Основателно е и касационното оплакване, че апелативният съд е допуснал процесуално нарушение по приложението на правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 от ГПК), като е приел, че задължение на жалбоподателя-ищец е да установи, че разписката, удостоверяваща плащането на цялата продажна цена по процесния договор на датата на сключването му 18.08.2006 г., е антидатирана и доказателства за това не са ангажирани. Предвид характера на иска за недействителност по чл. 40 от ЗЗД, насочен срещу пълномощника на ищеца и насрещната страна по процесния договор, с която той е договарял от името на ищеца, тази разписка ползва именно двамата ответници В. и Ц. И., поради което за тях е и тежестта да докажат, своевременно оспорената от страна на ищеца, достоверност на нейната дата, за което съгласно чл. 181, ал. 2 от ГПК са допустими всякакви доказателствени средства.
Неоснователни са, обаче, касационните доводи в жалбата на ищеца, че достоверността на датата на разписката не била доказана с показанията на разпитания за това свидетел по делото И. Н. Н.. Последният сочи, че през периода 2001-2006 г. е бил член на съвета на директорите на дружеството-ищец (което се установява и от писмените доказателства по делото), откъдето познава А. П. и ответника В. И.; че от време на време те са провеждали заседанията на съвета в къщата на последния в Д., както и че на такова заседание в края на месец август през 2006 г. ответникът В. И. е показал разписката заедно с нотариалния акт за продажбата на имота, за което имал задължение като член на съвета на директорите; свидетелят видял разписката и знае, че сумата е била платена от сина на ответника В. И. (ответника Ц. И.). Показанията на свидетеля са ясни и вътрешно непротиворечиви, не противоречат и на никое от останалите доказателства по делото, такова противоречие не се сочи и от страна на касатора. Неоснователно се поддържа от страна на последния, че в показанията си свидетелят не сочи съдържанието на разписката и нотариалния акт, но това не е и нужно, след като разпитът му е допуснат именно с оглед установяване достоверността на датата на процесната разписка от 18.08.2006 г. и очевидно в показанията си той има предвид нея. Неоснователно жалбоподателят поддържа и наличие на заинтересованост на свидетеля, предвид представеното с отговора на исковата молба на ответника В. И., писмо на свидетеля до последния, с което той заявява, че знае и изразява готовност да свидетелства за същите обстоятелства, за които е дал и показанията си пред съда, както и за обстоятелства, установени с представените по делото писмени доказателства. Макар писмото да е съставено по повод процеса (а не, както неоснователно поддържа касаторът – за нуждите на същия, тъй като то замества свидетелски показания в писмен вид и няма доказателствена стойност), в него не се съдържат изявления на свидетеля, които да сочат заинтересованост на същия в полза на ответниците по делото.
При така установената по делото, достоверност на датата 18.08.2006 г. на разписката, правилни (макар и недостатъчно обосновани) са изводите на апелативния съд, че съгласно чл. 77, ал. 1 от ЗЗД същата удостоверява извършеното на тази дата от ответника-купувач Ц. И., плащане на договорената цена на ответника В. И., в качеството му на пълномощник на дружеството-ищец, и тъй като последният е имал представителна власт да получи плащането съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, това негово действие обвързва дружеството.
Неоснователни са и касационните доводи и оплаквания на жалбоподателя, че плащането на договорената цена на датата на сключването на процесния договор било без правно значение за приложението на разпоредбата на чл. 40 от ЗЗД, както и че въззивният съд бил допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като бил изследвал действителността на договора към последващ сключването му момент. Последното е фактически невярно, тъй като плащането е извършено именно на датата на сключването на процесния договор. Съгласно разясненията, дадени в пункт 2 към т. 3 тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за наличието и на двата кумулативни елемента на недействителността по чл. 40 от ЗЗД (обективният – увреждането на представлявания от договора и субективният – недобросъвестността на представителя и на насрещната страна по договора – „споразумяването“ между тях относно това увреждане) следва да се извършва от съда именно към същия момент – на сключването на договора, с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. В настоящия случай, въпреки уговорения, нетипичен за договора за продажба, модалитет – неоправдано дългия десетгодишен отлагателен срок за плащането на продажната цена, респ. – алтернативно уговореното разсрочване на плащането за същия срок, ответникът-купувач Ц. И. е платил уговорената цената изцяло на датата на сключването на договора, поради което от сключването на последния за дружеството не е настъпила вреда. Правилни в тази връзка са съображенията на въззивиня съд, че съгласно разпоредбите на чл. 70, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД този отлагателен срок е уговорен в полза на длъжника и затова той може да изпълни и предсрочно, както и че след като ответникът-пълномощник В. И. е получил цената, но същата не е предадена на представляваното от него дружество-ищец, последното разполага единствано с иска по чл. 284 от ЗЗД срещу него за отчитане на цената, както и за обезщетение за причинените от забавата на отчета, вреди. В случая вреди за ищцовото дружество са настъпили, не като пряка и непосредствена последица от уговорения в процесния договор, нетипичен за него модалитет, а именно от последващото поведение на ответника-пълномощник В. И., който е получил от името на дружеството цената по договора на датата на сключването му, но не я е отчел.
От изложеното следва, че след като не е налице първият кумулативно необходим елемент от недействителността по чл. 40 от ЗЗД – увреждане на дружеството-ищец от процесния договор, то въпреки допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на част от изводите му, решаващият му за изхода на делото извод за неоснователност на иска по чл. 40 от ЗЗД срещу ответниците В. и Ц. И., е правилен като краен резултат.
Правилни при това положение (предвид и отхвърлянето и на еветуалния иск по чл. 40 от ЗЗД срещу Ц. И. и А. П... с влязлата в сила част от въззивното решение) са и изводите на апелативния съд, че процесният договор за продажба е породил действие, всички последващи разпореждания с имота също са породили действие, поради което ищцовото дружество не е собственик на процесния имот и са неоснователни и предявените от него, обусловени искове по чл. 108 от ЗС; като по отношение отхвърлянето на исковете по чл. 108 от ЗС с касационната жалба не са и наведени оплаквания – извън обусловеността им от исковете по чл. 40 от ЗЗД.
Предвид всичко гореизложено, въззивното решение следва да се остави в сила – в допуснатата до касационно обжалване негова част.
Предвид крайния изход на делото – отхвърлянето на всички предявени по него искове, жалбоподателят-ищец няма право на разноски, каквито претендира, а ответниците не са направили искания за присъждане на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 203/30.01.2015 г., постановено по гр. дело № 2551/2014 г. на Софийския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която са отхвърлени, предявените от [фирма], иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД срещу В. Ц. И. и Ц. В. И., и искове с правно основание чл. 108 от ЗС срещу В. Ц. И., К. Г. И., Л. Т. Л. и Г. К. Л..
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|