1 6 Р Е Ш Е Н И Е № 116 / 06.10.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар ИЛ.РАНГЕЛОВА в присъствието на прокурора Б.ДЖАМБАЗОВ изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 586/2022 година. Касационното производство е образувано по повод депозирана жалба от подс.И. Т. Г. подадена чрез защитника му адв. Н. И. срещу въззивна присъда № 2 от 28.02.2022г., постановена по ВНОХД № 80/2021г. по описа на Апелативен съд гр. Велико Търново. Релевират се касационните основания по чл.348, ал.1,т.1,3 НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон се мотивира с твърдението, че въззивният съд е признал подсъдимия за виновен по обвинение за допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата, което не му е било повдигнато, както и че липсват елементите от субективната страна на деянието и причинно-следствена връзка между нарушението и съставомерния резултат. Защитава се тезата, че е налице случайно деяние, изключващо вината на подсъдимия, поради което се отправя искане към касационната инстанция за отмяна на присъдата и оправдаването му. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитата на подс. Г.- адв.И. заявява, че поддържа жалбата по изложените съображения. Акцентира на твърденията за нарушения на материалния закон, като подчертава, че подсъдимият не се е движил с превишена скорост, че не е имал техническа възможност да спре и предотврати удара, че пострадалият е допуснал груби нарушения на правилата за движение. Счита, че подсъдимият следва да бъде оправдан, тъй като липса виновно поведение. Подсъдимият лично в своя защита заявява, че поддържа изложените от защитника му аргументи. Частният обвинител Д. К. и повереникът адв.Д. не се явяват. В депозирана молба до съда изказват становище, че въззивната присъда следва да се остави в сила като законосъобразна и справедлива. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна. Не споделя аргументите за допуснати нарушения на материалния закон и за несправедливост на наложеното наказание. Намира за правилни изводите на съда, че подсъдимият се е движил с несъобразена с пътните условия скорост, която не му е позволила да спре в зоната на осветеност от фаровете, както и че допуснатите от пешеходеца нарушения не са единствената причина за настъпване на съставомерния резултат. С последната си дума подс.Г. моли за оправдаването си. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 64 от 24.09.2020г., постановена по НОХД № 104/2020г., Окръжен съд- гр. Велико Търново е признал подс. И. Т. Г. за невиновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1 НК и го е оправдал изцяло по повдигнатото обвинение. По повод депозиран протест от представителя на прокуратурата и жалба от частния обвинител, е била инициирана въззивна проверка на първоинстанционната присъда. С присъда № 2 от 28.02.2022г., постановена по ВНОХД № 80/2021г. по описа на Апелативен съд гр. Велико Търново, атакуваният акт е бил отменен и вместо него втората инстанция е постановила нов, с който е признала подс.Г. за виновен в това, че на 15.05.2017г. на ПП 1-4 София-Варна, км.151, при управление на МПС, л.а. „БМВ“ модел **** с рег. № ** **** ** , нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. И. Е., като на основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1, вр. чл.55 НК му е наложено наказание от 6 месеца „лишаване от свобода“ изтърпяването, на което е отложено по реда на чл.66 НК за срок от три години. Подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение да е нарушил правилата за движение визирани в чл.21 ЗДвП. Въззивният съд се е произнесъл и по въпросите относно разноските и веществените доказателства по делото. Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Очертавайки границите на касационната проверка, поставени от възраженията на подсъдимия, следва да се уточни, че доводите са относими единствено към касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК. Не се възразява срещу законосъобразността на приобщените доказателства, не се твърдят допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като защитата не оспорва коректността на приетите за установени факти. Отбелязаното недоволство от справедливостта на наказанието се обективира с твърденията на касатора, че е несправедливо осъден, след като се счита за невинен, което по същността си е възражение срещу правилното приложение на материалния закон. Материалната законосъобразност на въззивната присъда се атакува на няколко основания. На първо място касаторът счита, че незаконосъобразно е признат за виновен за нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП, след като му е било повдигнато обвинение за нарушение на чл.21 ЗДвП. Излага съображения, че не е нарушил посочените норми и че дори да се е движил с превишена скорост, тя не е в причинна връзка с настъпилия резултат. Акцентира върху довода, че дори при движение с разрешената скорост от 90 км/ч., ударът с пешеходеца би бил непредотвратим. Това обуславя и второто му възражение- че не е налице виновно поведение, а случайно деяние, което би следвало да мотивира и оправдаването му. С внесеният срещу подс.Г. обвинителен акт, действително е инкриминирано нарушение на чл.21 ЗДвП, като в обстоятелствената част на същия е посочено, че към момента на инцидента той се е движил със скорост от 117 км/ч., при максимално разрешени 90 км/ч. В диспозитива на същия е отбелязано, че освен това, скоростта не е била съобразена с конкретните условия на видимост при движение в тъмната част на денонощието. В рамките на проведеното въззивно съдено следствие, е приета повторна комплексна медико-авто техническа експертиза, заключенията на която са възприети изцяло от апелативната инстанция. Коригирани са стойностите касаещи скоростта на движение на подсъдимия на 94-95км/ч, респективно произтичащите от това величини на опасна зона за спиране, разстояние на осветеност на фарове, скорост позволяваща спиране в зоната на осветеност. Коректно осъщественият обективен анализ на доказателствата от въззивния съд е мотивирал изводите, че подсъдимият се е движил със скорост 94-95км/ч., а причина за произшествието е движението му с несъобразена с пътните условия скорост, която не му е давала възможност да спре в зоната, осветена от късите светлини на фаровете. Именно тези аргументи са довели до промяна в правната рамка на обвинението, коригирайки нарушението на правилата за движение по пътищата, допуснати от подсъдимия. Изоставяйки обвинението за нарушение на чл.21 ЗДвП, въззивният съд е стигнал до извода, че в конкретната хипотеза, е налице нарушение на чл.20, ал.2,изр.1 ЗДвП. Този подход не може да се приеме за недопустим и в нарушение правата на подсъдимия, както твърди защитата. Превишената скорост се явява несъобразена, а факторите, които са пропуснати да се отчетат от подсъдимия като водач на МПС са описани в обвинителния акт и не са нови за него- това е намалена видимост поради движение в тъмната част на денонощието. Разпоредбата на чл.21 ЗДвП визира максимално разрешената скорост за движение на посочените пътни превозни средства, но чл.20 ЗДвП конкретизира кога тя следва да се коригира и при какви условия. Максимално разрешената скорост може да се достигне само при липсата на странични , неблагоприятни фактори посочени в чл.20 ЗДвП и се редуцира при тяхното наличие, до границите на съобразената. В конкретния казус се касае за неблагоприятно обстоятелство- намалена видимост поради движение в тъмната част на денонощието, с което подсъдимият не се е съобразил. Осветеността на фаровете му, е позволявала той да възприеме препятствие на разстояние от 70м., което го е задължавало да управлява автомобила със скорост от 84км/ч., позволяваща му да спре в тези граници. За това е и законосъобразен изводът на въззивната инстанция, че в този случай ударът би бил предотвратим, тъй като подсъдимият би възприел навреме пострадалият, който се е намирал в средата на пътното платно по посока на движението му. Изложените до тук доводи отхвърлят като неоснователно възражението на защитата за липса на виновно поведение у подсъдимия, респективно за настъпило случайно деяние. В ТР № 28/28.11.84 г. на ОСНК на ВС на РБ, постановено по Н.Д.10/84 г., са дадени ясни критерии за оценка на наличието или отсъствието на основанията на чл. 15 НК. Посочва се в т.5, че "когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК." В настоящият случай няма спор, че подсъдимият се е движил в тъмната част на денонощието, по прав пътен участък, на къси светлини, със скорост от 94-95 км/ч. При осветеност на фаровете 70м. и опасна зона за спиране при посочената скорост- около 83м., очевидно ударът е непредотвратим. Също такъв би бил и при движение на автомобила с максимално разрешената скорост от 90 км/ч., където опасна зона за спиране би била 73.8м. Същественият въпрос, на който основателно е акцентирал въззивния съд, е дали максимално разрешената скорост се явява съобразена. Заключението, което законосъобразно е направено е, че подсъдимият, движейки се с несъобразена с пътните условия скорост, която не му е давала възможност да спре в рамките на осветеността от късите светлини, сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара с пешеходеца. Необходимата скорост на движение, която е давала възможност на водача да спре в границите на осветената зона, е бил 83,7км/ч., която всъщност е и съобразена. Предвид изложеното, касационният съд споделя напълно изводите на апелативния съд, че при управление с правилно подбрана по-ниска скорост, съответстваща на възможността за предприемане на надлежни действия в рамките на късите светлини на фаровете, подсъдимият е могъл да избегне реализирането на ПТП. Това именно обосновава нарушението на чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП и прави неприложима разпоредбата на чл.15 НК. Не е останало извън вниманието на въззивния съд твърдението на подсъдимия, че непосредствено преди удара се е разминал с насрещно движещ се автомобил. То е интерпретирано в унисон с експертните доводи, за да се мотивира извода, че в този случай, подсъдимият би имал дори по-добра видимост към намиращия се на платното човек, тъй като той би бил осветен и от фаровете на другия автомобил. Няма спор, че е налице съществено съпричиняване от страна на пострадалия- същият се е намирал в средата на пътното платно, оградено от двете страни с мантинела, между две населени места, облечен е бил с тъмни дрехи, в тъмната част на денонощието. Но тези обстоятелства са отчетени от въззивния съд като изключително смекчаващи и са намерили място в редуциране на наказателната отговорност на подсъдимия по реда на чл.55 НК. Цитираните в касационната жалба решения на настоящия съд - решение 103/2018г. по н.д. 376/2018г. на I отделение на ВКС , решение 555/28.11.2011г. по н.д. 2391/2011г. на I наказателно отделение, решение 239/08.05.2013г. по н.д. 643/2013г. на III наказателно отделение, решение 127/20.06.2018г. по н.д. 408/2018г. на II наказателно отделение, касаят случаи, в които съдебните състави са приели наличието на изключващи вината обстоятелства по чл.15 НК. Но същите не са относими към настоящия казус. В тях е прието за установено липса на допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на водачите на МПС. Нещо повече, в решение 103/2018г. по н.д. 376/2018г. на I отделение на ВКС са изложени аргументи касаещи непредвидима опасност по смисъла на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, докато по настоящата дело е налице предвидима такава, която деецът е бил длъжен да съобрази и неосъществявайки това, сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпилия противоправен резултат. В случай, че подс.Г. бе изпълнил задълженията си за движение със съобразена скорост, позволяваща му да спре в рамките на осветената зона, би могъл да се обсъжда въпросът за внезапна поява на пострадалия на пътното платно респективно да се дебатира приложението на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП и евентуалното определяне на деянието като случайно. По настоящата дело обаче, такава фактическа и правна интерпретация няма основание да се направи /решение № 222 от 26.05.2014 г. по н. д. № 539/2014 г., , II н. о. на ВКС/. Логично, последователно и при спазване на процесуалните правила, въззивната инстанция е достигнала до заключението, че е налице причинно-следствена връзка между извършеното от подсъдимия нарушение на правилата за движене по пътищата по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДвП и причинения съставомерен резултат, довело до ангажиране на наказателната му отговорност по чл. 343, ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал. НК. В касационната жалба е посочено, че наказанието на подсъдимия е явно несправедливо, но доводи в подкрепа на същото не са ангажирани. Всъщност, както бе отбелязано в началото, несправедливостта на наказанието подсъдимият намира в признаването си за виновен, поради което касационния съд намира за относими към това възражение отговорите, дадени относно материалната законосъобразност на постановената присъда. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените в касационната жалба на подс.Г. касационни основания и въззивната присъда следва да се остави в сила, като правилна и законосъобразна. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 2 от 28.02.2022г., постановена по ВНОХД № 80/2021г. по описа на Апелативен съд гр. Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: