4 Р Е Ш Е Н И Е № 91 София, 12 април 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 270/2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. Д. Б. против въззивно решение № 21 от 18.01.2017 г., постановено по ВНОХД № 1245/2016 г. от Софийски апелативен съд. В жалбата се сочи, че при непроменена фактическа обстановка въззивната инстанция необосновано е увеличила размера на наказанието „лишаване от право да управлява МПС”. В тази връзка се излагат разсъждения относно приложимостта на разпоредбата на чл. 49 от НК. Изразява се и мнение, че въззивният съд се е произнесъл по размера на наложеното наказание „лишаване от свобода”, превишавайки правомощията си и без да има жалба или протест срещу тази част на присъдата. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и намаляване срока на наказанието лишаване от права до размера на шест месеца, така както е било определено от първата инстанция. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд с присъда № 230 от 29.09.2016 г. по НОХД № 3152/2016 г. признал подсъдимия Х. Д. Б. за виновен в това, че на 05.03.2015 г. в [населено място] при управление на МПС нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Ц. Т., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал.1 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила. Срещу постановената присъда е подаден въззивен протест с твърдения за неправилност в частта й относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС и искане същото да бъде увеличено съобразно разпоредбата на чл. 49 от НК. С атакуваното сега въззивно решение протестът е уважен и срокът на наложеното наказание лишаване от право е увеличен от шест месеца на две години. Жалбата е неоснователна. Тезата, застъпена от защитата, че когато е приложена разпоредбата на чл. 66 от НК срокът на наказанието лишаване от права може да е в по- нисък размер от този на лишаването от свобода, е неоснователна, тъй като е в противоречие с тълкуването на закона и не държи сметка за смисъла, вложен в разпоредбите на чл. 49, ал. 2 и 3 от НК. В съдебната практика последователно е утвърдено разбирането, че срокът на наказанието лишаване от права не може да бъде по-кратък от срока на лишаването от свобода, когато се налагат заедно. Този извод се прави от разпоредбата на чл. 49, ал. 3 от НК, според която осъденият не може да ползва правата, от които е лишен, независимо че срокът е изтекъл, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода за същото престъпление. (виж, ППВС № 1/83 г.; Тълкувателно решение на ОСНК № 61/80 г.; решение №449/2010 г. по н.д. 456/2010 г., НК на ВКС, първо н.о.; решение № 102/2015 г. по н.д. 72/2015 г., НК на ВКС, второ н.о.; решение № 91/2016 г. по н.д. № 297/2016 г., НК на ВКС, второ н.о. и др.). Без значение в случая е, че изпълнението на основното наказание – лишаване от свобода, е отложено по реда на чл. 66 от НК, а не е постановено ефективното му изтърпяване, тъй като и законът не разграничава тези хипотези, приемайки идентичен режим при определяне на кумулативното наказание по чл. 37, ал. 1 т. 7 от НК. Ето защо като е увеличил срока на лишаването от права на две години въззивният съд не е допуснал нарушение на закона. Изложените доводи в жалбата за личността на подсъдимия, упражняваната от него професия, съпричиняването на резултата от пострадалия са отчетени от съда. Размерът на санкцията е съобразен с продължителността на срока на наказанието лишаване от свобода и не може да бъде по- нисък. В жалбата защитата поддържа, че въззивният съд е превишил правомощията си, като се е произнесъл и относно лишаването от свобода, без да има жалба или протест срещу тази част на присъдата, цитирайки крайното заключение на съда да потвърди размера на това наказание. Неяснотата в поддържаното възражение не е единственото основание за неговата несъстоятелност. Както е известно, въззивната инстанция проверява изцяло правилността на присъдата – чл. 314, ал. 1 от НПК, като пределите на въззивната проверка са ограничени само от забраната за влошаване положението на подсъдимия. Забраната не позволява без съответен протест или съответна жалба от частния обвинител/частния тъжител положението на подсъдимия да се влоши. Това означава, че при извършената въззивна проверка, дори решаващият орган да установи неправилност на присъдата, вкл. и в частта за наказанието, нейната отмяна или изменение следва да бъдат съобразени със забраната за влошаване на положението на осъденото лице. В конкретния случай въззивното производство е било образувано само по протест на прокурора за увеличаване срока на наказанието лишаване от права в съответствие с разпоредбата на чл. 49 от НК. В тези рамки се е произнесъл и въззивният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК. Изложените от съда съображения за справедливостта на наложеното наказание лишаване от свобода съвсем не означава, че е „превишил своите правомощия”, както се твърди в жалбата, а че е изпълнил вменените му задължения да провери правилността на невлязлата в сила присъдата. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 21/18.01.2017 г., постановено по ВНОХД № 1245/2016 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.