Р Е Ш Е Н И Е № 7 гр.София, 05 март 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ДАНИЕЛ Л. при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 1022/ 2019 г. Производството е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по касационна жалба на подсъдимия М. М. Т., от [населено място], срещу въззивно решение № 77 от 4. 06. 2019 г., постановено по ВНОХД № 77/ 2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение, с което е потвърдена присъда № 284 от 26. 11. 2018 г., по НОХД № 1316/ 2017 г. на Бургаския окръжен съд, наказателно отделение. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Исканията на касатора са заявени в условията на алтернативност: да бъде оправдан или да бъде изменен атакуваният съдебен акт, като се намали размерът на наложеното на Т. наказание, съответно да бъде приложен институтът на условното осъждане по чл. 66 НК. Доводът за нарушение на материалния закон e развит в корелация с този за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с доказателствената дейност на предходните инстанции. Поддържа се, че подсъдимият не е извършителят на деянието, за което му е повдигнато обвинение, признат е за виновен и е осъден. Изтъква се също, че наложеното наказание е явно несправедливо и като противоречащо на целите, визирани в чл. 36 НК. Акцентира се върху продължителния период от време, през който наказателното производство продължава, и неприключването на делото в разумен срок, какъвто принцип е заложен в чл. 6 КЗПЧОС. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият се явява лично и с упълномощен защитник- адв. К., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения, със заявените искания и пледира за уважаването й. Подсъдимият Т. се присъединява към позицията на своя защитник. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, същата следва да бъде оставена без уважение, а решението на въззивния съд- в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба, становищата на страните в съдебно заседание и извърши проверка на обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда Бургаският окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия М. М. Т., от [населено място], за виновен в това, че в периода от 6. 06. 2011 г. до 7. 06. 2011 г. в [населено място] и [населено място], при условията на опасен рецидив, без надлежно разрешително разпространил на Д. З. П. високорискови наркотични вещества- 100, 961 гр. коноп (канабис), на стойност 605, 77 лв., и 47, 678 гр. амфетамин- сол, на стойност 1 430, 34 лв., което е извършил чрез изпращане на 06. 06. 2011 г. по куриерска фирма „фирма“ на пратка, взета от куриер от адрес в [населено място] и получена от Д. З. П. на 7. 06. 2011 г. в офиса на фирмата в [населено място], поради което и на основание чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК, го е осъдил на четири години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим, и глоба в размер на 10 000 лв. По жалба на подсъдимия с атакуваното въззивно решение, Бургаският апелативен съд, наказателно отделение, е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимиран субект, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. На първо място е важно да се изтъкне, че част от доводите, релевирани в касационната жалба и поддържани пред настоящата инстанция, по същество се свеждат до твърдение за необоснованост на въззивния съдебен акт, доколкото изразяват несъгласие с приетите за установени фактически положения, което обаче не сочи на касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Поради това и ВКС не дължи произнасяне по него. Касационната инстанция няма правомощието да констатира нови фактически обстоятелства, различни от приетите. НПК ограничава нейния контрол до правилното приложение на материалния и процесуалния закон, както и по отношение справедливостта на наказанието, в който смисъл ВКС не може да констатира несъответствие между събраните по делото доказателства и направените от въззивния съд фактически изводи. На касационен контрол обаче подлежи развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката, анализа и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Преценките относно относимостта, допустимостта и достоверността на доказателствените източници, респ. поставянето им в основата на един или друг фактически извод, са конкретната изразна форма на това убеждение и поради това могат да бъдат предмет на касационна проверка само в процесуалния си аспект, а именно- дали съответните доказателства са установени по реда и правилата на НПК, т. е. дали е спазена законоустановената форма за тяхното допускане, събиране, проверка и оценка. Не е налице процесуално нарушение от визираната категория, предпоставящо касационна отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а инстанциите по фактите са изложили конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Следвайки тези принципни положения, при обсъждане на възраженията на жалбоподателя относно допуснати съществени процесуални нарушения при формирането на вътрешното убеждение на Бургаския апелативен съд по приетите за установени правнорелевантни факти, предпоставящи и правилното приложение на материалния закон, настоящият касационен състав ги намери за неоснователни. Процесуални нарушения от категорията на съществените и свързани с дейността по събирането, проверката и оценката на доказателствените източници, не са допуснати от въззивния съд. Същият е обсъдил подробно и аргументирано всички доказателства, включени в доказателствената съвкупност по делото, както поотделно, така и в тяхната взаимна връзка. Не се констатира да са налице фактически обстоятелства, в рамките на предмета на доказване в конкретния наказателен процес, които да са останали необсъдени или неглижирани от съда. В този смисъл твърденията на защитата са неоснователни. Въззивният съд се е мотивирал подробно, задълбочено и в пълнота защо е дал вяра на показанията на свидетелите Д. Ч., М. С., Й. П., В. Д., Д. П., Г. С. и Е. Б., като възпроизведените от всички тях факти на престъплението (в цялост, или относно отделни събития или детайли) са анализирани внимателно, съпоставени са помежду си и са обсъдени. Не са игнорирани и съществуващите противоречия, неточности и непълноти, свързвани с конкретни доказателствени източници. Направено е изрично разграничение между показанията на лицата, които се кредитират и тези, които се отхвърлят, в кои свои части, в коя фаза на наказателния процес са дадени и пред кой надлежен орган са депозирани, като са посочени основанията за направените изводи. От съществено значение за изясняване на релевантната фактология по делото са показанията на свидетеля Д. П., който е получателят на пратката на инкриминираните наркотични вещества, изпратени му от подсъдимия чрез куриерската фирма „фирма“. Въззивният съд е изложил убедителни и подробно аргументирани съображения защо не кредитира като достоверни показанията на обсъждания свидетел, дадени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, в частта им, в която твърди, че не познава изправеното пред съда лице (подсъдимия Т.), а основава фактическите си констатации на тези, депозирани от него на досъдебното производство, приобщени към доказателствената съвкупност посредством техниката на чл. 281, ал. 1 и ал. 4 НПК. Възражението, че пощенските записи от П. за различни суми, отнасящи се до изпращани му от дееца пратки с наркотични вещества, са били адресирани до брата на касатора- В. М. Т., поради което не биха могли да доведат до ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия, е несъстоятелно. Това е така, защото от доказателствата по делото безспорно е установена уговорката между жалбоподателя и свидетеля П. последният да заплаща предварително поръчаните вещества с пощенски записи на името на В. М. Т., след което подсъдимият да прави уточнения по отношение на конкретната доставка по телефона, респ. да я изпълнява. Това обстоятелство, констатирано от инстанционните съдилища, установено освен от П., намира своята доказателствена опора и в показанията на двамата полицейски служители- свидетелите Д. Ч. и М. С., които задържали свидетеля непосредствено след получаване на пакета с инкриминираните наркотични вещества пред офиса на куриерската фирма в [населено място]. Пред двамата посочени свидетели П. разказал за отношенията си с М. Т. по повод снабдяването си с наркотици, включително за създадената помежду им система на комуникация във връзка с доставките, поръчките и плащанията. Все в същата насока са и данните, получени при използването на СРС, заключението на техническата експертиза на мобилни телефони и СИМ карти. Съвкупно разгледани, те изясняват в детайли произтеклите релевантни събития в тяхната хронология, както и участието на подсъдимия и на всеки от свидетелите в тях. Обясненията на подсъдимия Т. за липсата на познанство между него и свидетеля П. не са игнорирани от въззивния съд, както се твърди от касатора, напротив- те са предмет на критичен и прецизен анализ. Отчетена е тяхната двояка функция, защото освен доказателствено средство, обясненията на дееца са и основен процесуален инструмент за упражняване правото на защита на обвиняемия/ подсъдимия в наказателния процес. Апелативният съд ги е приел за недостоверни, съпоставяйки ги с данните, изводими от протокола за изготвяне на ВДС, изготвени при използването на СРС, от които е видна осъществената телефонна комуникация между подсъдимия и свидетеля непосредствено преди и след извършване на престъплението. В този смисъл безспрорно установено е по делото, че жалбоподателят е уведомил свид. П. за изпратената предназначена за него пратка, уговорена преди това като съдържание. Свидетелят е бил информиран също, че ще бъде получена на следващия ден. В този смисъл, по настоящото дело ВКС не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила при събирането, проверката и оценката на доказателствените източници, тъй като въззивният съд е спазил изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 ал. 5 НПК. Прецизно и задълбочено, с необходимата обективност, са били анализирани доказателствените източници, както с оглед на процесуалната им годност, така и на достоверността на изведените от тях фактически данни, послужили за формиране изводите за вината и отговорността на касатора. Няма основание да се заключи, че предходните инстанции са направили превратна или противоречаща на правилата на формалната логика оценка на гласните доказателствени източници. Казаното се отнася и до приобщените и послужилите при мотивирането на постановения съдебен акт писмени и веществени доказателствени средства, както и приетите по делото заключения по назначените съдебни експертизи. Съдържащите се в тях доказателства са послужили за формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд. Свидетелските показания на П., Ч. и С. не са третирани приоритетно за сметка на други доказателствени източници, които да са се оказали игнорирани, каквато защитна теза без основание се лансира. Идентични доводи от страна на защитата са поддържани и пред втората инстанция, която в мотивите на решението си им е дала подробен, аргументиран и съответен на закона отговор. Тъй като изложените в тази насока съображения изцяло се споделят и от касационната инстанция, преповтарянето им е безпредметно. Съобразно приетите за установени фактически положения, законосъобразно въззивният съд е заключил, че жалбоподателят е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление с приетата правна квалификация- по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, за което същият е признат за виновен и осъден. Следователно, няма основание искането за оправдаване на касатора, съобразно алтернативно заявената позиция в жалбата, да бъде удовлетворено, доколкото в случая не е налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Материалният закон е приложен правилно, а жалбата, в тази й част- неоснователна. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание също е неоснователен. Наложеното на подсъдимия Т. наказание лишаване от свобода е определено при условията на чл. 55 НК- в размер под най-ниския предел, предвиден в закона, а този на кумулативното- глоба, е определен след редукция по чл. 55, ал. 2 НК. Първоинстанционният съд при индивидуализацията на наказанията наред с всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на касатора обстоятелства, е отчел като изключително смекчаващо обстоятелство дългата продължителност на наказателното производство, съобразно критерия за разумен срок, поради което правилно е счел, че и най-лекото предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко. Въпреки изразеното в мотивите на проверяваното решение несъгласие на въззивния съд с този извод на първата инстанция, липсата на съответен протест от прокурора и стриктното спазване на забраната за утежняване на положението на подсъдимия, законосъобразното упражняване на правомощията по чл. 334 и сл. НПК от втората инстанция е изисквало обжалваната пред нея присъда да бъде потвърдена и в тази й част, което апелативният съд е сторил. Казано с други думи, постигнатият пред първостепенния съд правен резултат, отнасящ се до приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и определяне на наказанието на жалбоподателя под най- ниския предел, е запазен. Само за пълнота следва да се отбележи, че при деяние, извършено през 2011г., от което до момента са изминали повече от 8 години и воденото през същия период наказателно производство не е приключило, при това без последното да се отличава със специфика, сочеща на фактическа или правна сложност, или възникване на значими пречки, препятстващи законосъобразното му, вкл. от гледна точка на сроковете, развитие, и без обвиненото лице да е допринесло за този резултат, визираният срок не може да бъде приет за разумен, по смисъла на чл. 6, т. 1 КЗПЧОС и чл. 22, ал. 1 НПК. Следователно и като краен резултат, последиците в случая са законосъобразно приложени. Не са налице основания за упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК и последващо намаляване на наказанията, наложени на подсъдимия, тъй като и основното, и кумулативното, са законосъобразно и справедливо отмерени. Те са в съответствие и с целите, регламентирани в чл. 36 НК, поради което и не съдържат характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. По отношение искането на подсъдимия в касационната жалба за приложение на института на условното осъждане по чл. 66 НК, следва да се има предвид, че в случая не са налице дори формалните предпоставки за това, регламентирани в ал. 1 на чл. 66 НК, а именно- наложеното от съда наказание лишаване от свобода да е до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. Въззивният съд е извършил цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната пред него първоинстанционна присъда при стриктното спазване изискванията на чл. 313 и чл. 314 НПК, а постановеното от него решение съдържа всички реквизити по чл. 339, ал. 1- 2 НПК, както и подробен и задълбочен отговор на всички доводи, релевирани от страните във въззивното производство. По приложението на чл. 59, ал. 1 НК за приспадане на времето на задържане на подсъдимия с взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, при изпълнението на присъдата следва да се произнесе прокурорът с постановление, на основание чл. 417 НПК. По изложените съображения и като намери, че въззивният съдебен акт е постановен в съответствие с материалния и процесуалния закон, ВКС, в настоящия си състав прие, че жалбата на подсъдимия М. Т., с която е сезиран, е неоснователна, а това налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 77 от 4. 06. 2019 г., постановено по ВНОХД № 77/ 2019 г., по описа на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: