Р Е Ш Е Н И Е № 463 гр.С. 20.12.2011г. в името на народа Върховният касационен съд на Р. България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 109/2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], С. /в несъстоятелност/, представлявано от синдика Ц. Банков чрез юрисконсулт К. А. срещу въззивно решение на Софийски градски съд от 18.11.2010 г., постановено по гр.д. № 5459/2010 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1031/22.07.2011 г. по въпроса за силата на присъдено нещо относно установено между страните по ревадникационен иск право на собственост върху терен, когато с последващ иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се търси обезщетение за ползване без основание на част от същия терен. Съставът на Върховния касационен съд дава следното тълкуване: С уважаването на иск по чл. 108 ЗС, съдът установява вещното право на собственост на ищеца на посоченото от него придобивно основание, упражняване на фактическа власт върху същата вещ /владение или държане/ от ответника и липсата на основание за това. Силата на присъдено нещо се формира към момента на устните състезания пред последната инстанция по същество съгласно ГПК от 1952 г., отм., съответно към дата на приключване на съдебното дирене при действието на ГПК от 2007 г.. По приключилото дело ответната страна следва да изчерпи всичките си оспорвания против основанията, на които ищецът основава вещното си право, съответно да заяви своите придобивни основания, като изключващи тези на ищеца; да изчерпи възраженията си срещу твърдението, че упражнява фактическа власт върху вещта или да предяви фактически твърдения и доводи за правното основание на владението/държането. Незаявените твърдения, доводи и възражения се преклудират. Казаното се отнася до целия предмет са съдебното решение. Силата на присъдено нещо обхваща както цялата вещ, обект на ревандикацията, така и всяка отделна част от нея. Когато иска по чл. 108 ЗС касае земя /част от земната кора, индивидуализирана с граници/, тогава обективните предели на силата на присъдено нещо обхващат всяка частица от терена, включена в индивидуализираната по съдебното решение площ. Казаното се отнася и до застроения терен, щом решението по чл. 108 ЗС не го изключва /произнасянето не е само за незастроената част от терена/. При положение, че ответникът ползва терена под постройката, съответно прилежаща част към нея към датата на формиране на силата на присъдено нещо поради това, че е собственик на сградата, неин наемател или на друго правно основание, за тази част от земната повърхност ще липсва пасивна легитимация по ревандикационния иск. Следователно, ако такива обстоятелства са съществували, те е трябвало своевременно да бъдат заявени, за да не бъдат преклудирани от силата на присъдено нещо, която се формира относно целия обект. По касационните оплаквания: К. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяната му и уважаване на иска. Ответникът по касация А. Л. Т. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „М.-А. Т.”, седалище [населено място], е възразил, че решението на Софийски градски съд е правилно. Предявен е иск по реда на чл. 104 ГПК от 1952 г. /отм./ от [фирма], С. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 329,60 лв. срещу А. Л. Т. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „М. – А. Т.”, седалище [населено място] за това, че е ползвал без основание на 40 кв.м. от собствения му терен, целият с площ от 108 кв.м. за времето от 01.10.1994 г. – 01.10.1999 г., както и лихва за забава, натрупана за времето от 01.20.1996 г . – 01.10.1999 г. общо в размер на 670, 40 лв. Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд е отхвърлил иска. За да постанови този резултат е приел, че няма идентичност между терена, предмет на влязлото в сила решение гр.д. № 2070/2000 г. по описа на СРС и този по настоящия спор. Посочено е, че по приключеното дело е ревандикиран недвижим имот с площ от 108 кв.в. и ползвана от едноличния търговец масивна едноетажна постройка със стоманено-бетонен скелет и тухлени стени със застроена площ от 111 кв.в., имаща статут на временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ, докато по иска по чл. 59 ЗЗД се търси обезщетение за каравана и навес, поставени през 1991 г., използвани за павилион с площ от 40 кв.м. Прието е, че не е доказано правото на собственост върху терена от ищеца по силата на чл. 17а ЗППДОП. Съдът, също така е намерил, че не е установено и ползване на процесния терен с площ от 40 кв.м. от А. Л. Т. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „М. – А. Т.”, седалище [населено място]. Решението е неправилно. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, неизпълнени задължения от съда да укаже на страната за кои обстоятелства носи доказателствена тежест и за кои не сочи доказателства, са неоснователни. Производството в инстанциите по същество е при действието на ГПК от 1952 ГПК в редакцията след изм. ДВ бр. 124/1997 г., при действието на пълен въззив, без ранни преклузии за сочене на доказателства и без задължения на съда да указва на страната кои обстоятелства следва да установява и за кои не сочи доказателства. Необоснован и в противоречие на материалния закон е извода на въззивния съд относно вещта, спрямо която е предмета на спора по двете дела. По гр.д. № 2070/2000 г. на Софийски районен съд А. Л. Т. в качеството му на ЕТ с фирмено наименование „М. – А. Т.” е осъден да предаде на [фирма] владението върху собствения му недвижим имот, съставляващ площ от 108 кв.м от предгаров площад /изпълняващ тогава функциите на митница „К.”/ с граници от изток – тревна площ /парк/, от север – шосе /път № 1, свързващ [фирма] с републиканската пътна мрежа/, от юг – изхода на пешеходен тунел на гара Б.. Обезщетението по настоящото дело се търси за ползване без основание на 40 кв.м. от терена, собственост на [фирма]. Ползването от несобственика може да се осъществява по различен начин, включително и чрез поставяне на каравана и навес. От местонахождението на търговския обект, което не е спорно между страните, а е и е описано в приложените по делото писмени доказателства – разменени между страните писма, искови молби и материали по водените между тях множество дела, включително и по настоящото, а и от заключението на вещото лице П. Я., се установява, че спорните 40 кв.м. попадат в терена по решението, постановено по чл. 108 ЗС. Следва да се изясни, че в процеса по делото за обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД едноличният търговец е възразил срещу собствеността на акционерното дружество. Във връзка с това е предявен и иска за собственост, а производството по облигационния иск е било спряно. В противоречие с дадения от настоящия съдебен състав отговор по чл. 290 ГПК, съдът е приел, че няма формирана сила на присъдено нещо относно собствеността върху недвижим имот, когато новият спор е само за част от него. Обстоятелството, че върху тази част е разположен „павилион”, не изключва земята под него от обективните предели на силата на присъдено нещо, формирана по петиторния иск между същите, щом не става реч за нововъзникнал факт след датата на устните състезания по гр.д. № 2070/2000 г. Нещо повече, обектът /павилион/ не е и трайно прикрепен върху земята. Неправилно, също така въззивният съд е търсил съответствие между „павилиона от 40 кв.м.” и масивната сграда от 111 кв.м., построена като временен обект, също от едноличния търговец, за да установи идентитет върху вещта, чиято собственост се претендира от [фирма] по двете дела, която, както стана ясно, е терена. Съоръженията са различни, а дори и в определен период от време да е имало припокриване на тяхното местонахождение, това е без значение относно извода за собствеността върху самия терен, а правното основание на едноличния търговец да ползва земята на акционерното дружество, е отречено с решението по чл. 108 ЗС, включително и по възражения, основани на права върху караваната /павилион/ и гостилницата. Исковият период от време за обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е 01.10.1994 г. – 01.10.1999 г. Силата на присъдено нещо по ревандикационния иск е формирана към 02.06.2006 г., когато са проведени устните прения пред въззивния съд, разрешил спора по същество. Установеното придобивно основание за собствеността на [фирма] е правоприемство от [фирма], което през 1991 г. е преобразувано от Държавна фирма „К.”. Следователно, установена е собствеността на касатора – ищец по настоящото дело, съответно на неговия праводател за целия исков период от време. Спорът между страните не може да бъде подновяван; те, както и съдът са длъжни да се съобразят с формираната сила на присъдено нещо. Неправилно в обжалваното решение е прието, че не е установено владението на ответника върху спорните 40 кв.м. през исковия период от време. Въззивният съд не е обсъдил всички релевантни доказателства, а изводите, изградени въз основа на обсъдената част от доказателствения материал, са необосновани. От заявлението на едноличния търговец с дата 10.08.1993 г, отправено до акционерното дружество, се установява, че към датата на писмения документ в имота функционира спорния павилион и това е така още от 1991 г. Исковата молба, по която е образувано гр.д. № 3199/1999 г. по описа на Софийски районен съд е подадена от едноличния търговец и в нея той твърди, че е извършвал търговска дейност в павилиона, поставен върху наетата площ за времето 27.05.1994 г. – 03.05.1995 г. По това дело [фирма] е предявило своя насрещен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като търси обезщетение за ползваната за търговска дейност от едноличния търговец площ. Решението по чл. 108 ЗС формира сила на присъдено нещо в един по-късен момент, но по него едноличният търговец не е оспорвал владението върху целия терен, което включва и въпросните 40 кв.м. При това, ползването си е обосновавал именно с наемния договор за площта от 40 кв. Няма твърдения, че имотът след сключване на наемния договор от 1991 г. някога е бил освобождаван. Съществуването на караваната /павилион/ върху земята в течение на времето е без значение, доколкото фактическото ползване на площта се признава /местонахождението на подвижния търговски обект е от значение за определяне на спорната част от терена/. В заключение, въззивното решение е неправилно и спора трябва да бъде разрешен от касационната инстанция. Собствеността на [фирма] /в ликвидация/ върху спорната част от недвижимия имот е установена за целия спорен период със сила на присъдено нещо между страните по влязлото в сила съдебно решение по гр.д. № 2070/2000 г. на Софийски районен съд. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява, че от март 1991 г. до 02.06.2006 г., което включва и исковия период от време, А. Л. Т. като едноличен търговец „М. – А. Т.” С. е упражнявал фактическа власт върху процесните 40 кв.м., включително чрез монтиране на каравана с навес от найлони. Владението му е без основание, защото е по наемен договор с трето лице, което през същия период от време не е бил собственик на имота, нито е имал други права, противопоставими на действителния собственик [фирма]. Следователно, осъществен е фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в трайната практика на Върховния съд и Върховни касационен съд. По делото са приети две заключения - от вещото лице С. П. С. и от инж. П. В. Я.. Съдебният състав, кредитира нейното заключение, тъй като то е изготвено и при оглед на място, като е оценяван терена според пазарния наем за релевантния период. Общият размер на наема, определен от съдебния експерт е 1 408,80 лв. Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е основателен за тази сума. Лихва за забава може да се търси от датата, когато вземането е станало изискуемо, а в тази хипотеза това е от датата на поканата. За отправяне на такава от [фирма] преди предявяване на претенцията чрез насрещния иск, няма нито твърдения, нито доказателства. Писмата с искане да се освободи имота и предупреждение, че това ще стане по административно-принудителен ред не съдържат искане за плащане на обезщетение за ползването на терена. Ето защо, иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за натрупана лихва върху главницата е основателен само за времето след подаване на насрещния иск /28.09.1999 г./и е изцяло неоснователен за периода преди това – от 01.10.1994 г. В заключение, като краен резултат, обжалваното решение следва да се отмени само в частта по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с която иска е отхвърлен до 1 408,80 лв. Съобразно уважената част от исковете, касаторът има право на съдебноделоводни разноски в размер на 155,38 лв. общо за всички инстанции. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд от 18.11.2010 г., постановено по гр.д. № 5459/2010 г. В ЧАСТТА, с която иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен до 1 408,80 лв. и вместо това ПОСТАНОВИ: ОСЪЖДА А. Л. Т. като едноличен търговец „М. – А. Т.”,@@32@[жк][жилищен адрес] да заплати на [фирма] /в ликвидация/, [населено място], район „К.”,[жк]сумата в размер на 1 408,80 лв, представляваща обезщетение за ползване без основание в периода 01.10.1994 г. – 01.10.1999 г., на 40 кв.м. от терен, находящ се в предгаров площад на гара Б. с обща площ от 108 кв.в. и заключен от изток с тревна площ - парк, от север – шосе /път № 1, свързващ [фирма] с републиканската пътна мрежа/, от юг – изхода на пешеходен тунел на гара Б., на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както и сумата от 155,38 лв. – съдебноделоводни разноски по делото, сторени във всички инстанции. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: