9 Р Е Ш Е Н И Е № 60025 гр. София, 30.07.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в съдебно заседание на осми март две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
при секретаря Валерия Методиева, като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 2796 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по касационна жалба на Р. А. А., Г. Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М., срещу решение №1560 от 26.06.2019г. по гр.д.№6111/2018г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №5165 от 27.07.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, въззивният съд е отхвърлил предявените от касаторите срещу ЗД "Бул Инс" АД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща Х. М. А. в резултат на ПТП от 05.12.2015г. за разликата над 27 000 лева за всеки от тях до размера от 90 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, противоречие с практиката на СЕС и е необосновано. Касаторите считат, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване в размер на 70% от страна на пострадалия Х. М. А. не е формиран при съвкупен анализ на доказателствения материал по делото. Излагат доводи, че съдът не е изложил мотиви, обосноваващи преценката му за годността на комплексната експертиза. Считат, че съдът е взел предвид отклонението в движението на пострадалия навътре в платното за движение непосредствено преди удара, без такова възражение да е релевирано от застрахователя, с което недопустимо е променил предмета на въззивното производство. Правят оплаквания, че съдът не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи, че на водачите на МПС са вменени по – строги изисквания и изрични задължения да се грижат за безопасността на уязвимите участници в движението. Считат, че приетият процент съпричиняване не кореспондира нито с доказателствата по делото, нито с практиката на съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди от преждевременната загуба на техния баща и съпруг вследствие на процесното ПТП, възлиза на 90 000 лв. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта на загиналия към момента на настъпване на смъртта, а също и обществено – икономическите условия към датата на настъпване на ПТП, като е отчел и размера на установения лимит на застрахователната отговорност към момента на събитието. Съдът е приел за доказано възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на увреждането, изразяващ се в това, че се е движил попътно на идващите автомобили, както и в това, че рязко се е отклонил вляво на пътното платно, което е направило удара непредотвратим. С оглед на това съставът на САС е определил приноса на пострадалия в размер на 70% .
С определение №652 от 21.12.2020г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор на същите?“
По процесуално правния въпрос:
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице и задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По същество на касационната жалба:
Неоснователни са доводите на касаторите за вероятна недопустимост на постановеното решение. Съдът се е произнесъл по предявените от жалбоподателите преки искове по чл.226 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Оплакванията на жалбоподателите, че въззивният съд се е произнесъл по нерелевирано от застрахователя възражение за съпричиняване, не съответстват на данните по делото. В подадената от него въззивна жалба ЗД "Бул Инс" АД, поддържа, че приетият от съда принос от страна на А. в размер на 25% е в грубо нарушение на закона и води до изкуствено и неоснователно занижаване на очакванията към всички участници в движението. Следователно изменяйки приетия процент съпричиняване, без да измени приетия от първата инстанция справедлив размер на обезщетението от 90 000 лева за всеки от ищците, при изрични оплаквания във въззивната жалба на застрахователя – ответник, въззивният съд не е нарушил установените в чл.269 от ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност. Самите действия, в които се изразява съпричиняването могат да бъдат конкретизирани от съда с оглед събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на произшествието, без да се извършва подмяна на заявеното от ответника защитно възражение.
Настоящият състав на ВКС намира, че е налице въведеното касационно основание по чл.281, т.3, пр.2 от ГПК с оглед на възприетото разрешение на въпроса, по който бе допуснато касационното обжалване.
Настоящият състав на ВКС споделя фактическите изводи на решаващата въззивна инстанция относно наличието на принос на пострадалия за настъпването на вредите. От заключението на допуснатата по делото комплексна САТЕ, съдебният състав на САС е установил, че на 05.12.2015г. застрахованият при ответното дружество водач К. Ш. Ш. е управлявал л.а.“Фолксваген“ по път от [населено място] към [населено място] в дясната пътна лента, в която попътно се е движил Х. А., като последният внезапно е навлязъл наляво в лентата за движение и бил ударен от автомобила. Установил е, че водачът е управлявал автомобила на къси светлини и е имал възможността да възприеме пешеходеца на разстояние не по-малко от 60м., което би му позволило да намали скоростта и да спре преди мястото на удара. Приел е, че тъй като в случая това не е сторено, с поведението си К. Ш. е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, която задължава водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Изтъкнал е, че според вещите лица ударът за водача е бил непредотвратим не от момента, в който е възприел пешеходеца, а от този, в който последният е изменил рязко посоката на движение на ляво, т.е. при предприемане от страна на водача на адекватна реакция към момента на възникване на опасността инцидент е нямало да настъпи. При тези констатации решаващият състав на САС е счел е за основателни оплакванията на ответника, че процентът на съпричиняване следва да бъде в по-голям обем от този, който е определил първоинстанционния съд, не само поради това, че пешеходецът е бил в състояние да възприеме идващия към него автомобил по фаровете, които са осветявали платното и тревните храсти на банкета и са му позволявали да отстъпи в дясно, но и поради отклоняването му в ляво на пътното платно, което е обусловило непредотвратимост на удара за застрахования водач. Изложил е съображения, че ако такова рязко отклоняване встрани не е било налице, то водачът е могъл да направи S-образна маневра, с която да заобиколи пешеходеца и при избраната скорост на движение, но при посоченото поведение на починалия ударът за водача е непредотвратим чрез спиране или заобикаляне. С оглед на горното съдът е приел, че обемът на съпричиняването на увреждането от страна на пострадалия е преобладаващ и следва да се определи на 70%.
За да достигне до необоснования извод, че основният принос за настъпване на ПТП е на пострадалия, въззивният съд не е отчел в пълна степен данните от заключението на комплексната медико – автотехническа експертиза, съгласно което водачът на автомобила е имал възможност да възприеме пешеходеца при движение на къси светлини от разстояние 60 м. и при движение на дълги светлини от разстояние над 120 м., като при опасна зона за спиране 44 м., водачът на автомобила е имал възможност да спре и да не допусне ПТП при своевременно спиране. Също така вещите лица посочват, че на местопроизшествието не са намерени спирачни следи от автомобила. Самият водач Ш., разпитан като свидетел в настоящото производство, поддържа, че е дал звуков сигнал на около 20м. разстояние от пострадалия, но не твърди да е опитал да спре или да го заобиколи. При тези данни правилен е изводът на въззивния съд, че водачът на лекия автомобил е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, която установява задължение за водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Неправилно обаче, въззивният съд е възприел тезата на ответника, че реалната опасност от сблъсък е възникнала едва в момента, в който пешеходецът е навлязъл рязко навътре в платното за движение и е отдал по – голяма значение на невъзможността за предприемане на маневра към този момент. Действително вещите лица посочват, че към момента на внезапно отклоняване на пешеходеца наляво, водачът на автомобила не е имал възможност да предотврати удара чрез спиране или заобикаляне. В тази хипотеза въззивният съд не е отчел, че самото присъствие на пешеходец на пътното платно съставлява опасност за движението, която налага предприемане на адекватни действия от страна на водача, именно поради невъзможността да бъдат предвидени възможните реакции на пешеходеца. Предотвратяване на удара е било възможно при своевременно предприемане на маневра спиране или заобикаляне към момента на възприемане на пешеходеца, в какъвто смисъл са и изводите на вещите лица от състава на комплексната медико- автотехническа експертиза. По този начин съдът е процедирал и в отклонение от постоянната практика на ВКС, формирана с решение №105/19.06.2017г. по гр.д.№60353/2016г. на ВКС, ГК, ІII г.о., решение №43/16.04.2009г. по т.д.№648/2008г. на ВКС, ТК, ІI т.о. и други актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по – голяма в сравнение с тази на пешеходците.
При съпоставяне на поведението и действията на ищеца и водача на лекия автомобил и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, настоящият съдебен състав счита, че конкретният принос за причиняване на процесното ПТП на пострадалия е 30%. Приносът му се изразява в това, че в нарушение на чл.108 ал.1 от ЗДвП се е движил не по банкета, а по пътното платно и то по посоката на движението на пътните превозни средства, като внезапно е навлязъл наляво в лентата за движение.
С оглед така определения принос в размер на 30% на пострадалия Х. М. А. и липсата на оплаквания в касационната жалба относно приетия като справедлив размер на обезщетението за всеки от ищците от 90 000 лева, този размер следва да се редуцира с 30% и обезщетението, дължимо на всеки от ищците да се определи на 63 000 лева. Поради това присъденото от въззивния съд обезщетение от 27 000 лева на всеки от ищците следва да се завиши, като на всеки от ищците следва да бъдат присъдени по още 36 000 лева. Върху обезщетението се дължи законната лихва, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие - 05.12.2015г. В останалата част решението следва да се остави в сила.
По изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293 ал.2 от ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд, предявените от ищците Р. А. А., Г. Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М., искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ са отхвърлени за разликата над сумата от 27 000 лева до 63 000 лева, както и в частта, с която всеки от ищците е осъден да заплати на ЗД „Бул Инс" АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски за въззивното производство за разликата над сумата от 2627,40 лева. Вместо това ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да заплати допълнително на всеки от ищците на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ сума в размер на 36 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на пътно - транспортно произшествие, настъпило на 05.12.2015г., заедно със законната лихва, считано от 05.12.2015г. до окончателното изплащане. В останалата допусната до касационно обжалване част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото на пълномощника на касаторите адвокатско дружество „Ч., П. и И.“ на основание чл.38 от Закона за адвокатурата се дължи адвокатско възнаграждение за шестимата ищци за първата инстанция в размер на 12 542,04 лева, с ДДС, а за въззивната инстанция в размер на 13 698,72 лева, с ДДС и за касационната инстанция 9 957,08 лева, с ДДС, съобразно обжалваемия интерес. С влязлата в сила част от въззивното решение са присъдени разноски за първата инстанция в размер на 6 132 лева, с ДДС и за въззивното производство в размер на 7 166,88 лева, с ДДС. Поради това ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокатско дружество „Ч., П. и И.“ на основание чл.38 от Закона за адвокатурата допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 6140 лева, с ДДС и за въззивната инстанция в размер на 6 531,84 лева, с ДДС, както и възнаграждение за касационната инстанция 9 957,08 лева, с ДДС, съразмерно с уважената част от иска, или общо възнаграждение в размер на 22 628,92 лева, с ДДС.
На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, тъй като не е депозирал отговор на касационната жалба, а само насрещна жалба, по която не е допуснато касационно обжалване.
Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с характер на определение, с която е отменено постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение №20653 от 03.10.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, както и е изменено решение №5165 от 27.07.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, като всеки от ищците е осъден да заплати на ответното дружество допълнително разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 15 375 лева. В първоинстанционното производство са представени доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 20 000 лева, с ДДС за всеки иск. Основателно е направеното от пълномощника на ищците в последното съдебно заседание възражение за прекомерност на това възнаграждение, като с оглед фактическата и правна сложност на спора и общите правопораждащи факти по шестте иска, размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде намален до минималния, предвиден в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 6636 лева, с ДДС. Съобразно размера на предявените искове и изхода на производството, всеки от ищците дължи на ответното дружество разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 4 545,66 лева, с ДДС.
На основание чл.78 ал.6 от ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи държавната такса в размер на 17280 лева за производството в трите инстанции, определена върху уважената в касационната инстанция част от исковете.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 от ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1560 от 26.06.2019г. по гр.д. №6111/2018г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №5165 от 27.07.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, въззивният съд е отхвърлил предявените от Р. А. А., ГЮРСЕН Х. М. Г. Х. М., Д. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М., срещу ЗД „БУЛ ИНС” АД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща Х. М. А. в резултат на ПТП от 05.12.2015г. за разликата над 27 000 лева за всеки от тях до размера от 63 000 лева, както и в частта, с която всеки от ищците е осъден да заплати на „ЗД БУЛ ИНС” АД на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за въззивното производство за разликата над сумата от 2627,40 лева /две хиляди шестстотин двадесет и седем лева и четиридесет стотинки/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ на всеки от ищците Р. А. А., [ЕГН], ГЮРСЕН Х. М. [ЕГН], Г. Х. М., [ЕГН], Д. Х. М., [ЕГН], Д. Х. М., [ЕГН] и Д. Х. М., [ЕГН], всички с адрес област Шумен, [община], [населено място], [улица], сумата 36 000 лева /тридесет и шест хиляди лева/, представляваща допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влязлата в сила част от решението по в.гр.д. №6111/2018г. на САС/ за неимуществени вреди от смъртта на Х. М. А. в резултат на пътно – транспортно произшествие от 05.12.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.12.2015г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица],да заплати на адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, с адрес [населено място], [улица], ет.8, сумата 22 628,92 лева, с ДДС, /двадесет и две хиляди шестстотин двадесет и осем лева и деветдесет и две стотинки/ - адвокатско възнаграждение за трите инстанции, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОТМЕНЯ решение №1560 от 26.06.2019г. по гр.д. №6111/2018г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, в частта, имаща характер на определение, с която е отменено постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение №20653 от 03.10.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, както и е изменено решение №5165 от 27.07.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, в частта, с която всеки от ищците Р. А. А., ГЮРСЕН Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М. е осъден да заплати на ЗД „БУЛ ИНС” АД допълнително разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство за разликата над 4 545,66 лева, с ДДС /четири хиляди петстотин четиридесет и пет лева и шестдесет и шест стотинки/.
ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата 17280 лева /седемнадесет хиляди двеста и осемдесет лева/ - държавна такса, на основание чл.78 ал.6 от ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1560 от 26.06.2019г. по гр.д. №6111/2018г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, на Софийски апелативен съд, в останалата допусната до касационно обжалване част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|