Р Е Ш Е Н И Е № 38 София, 28 май 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на 23 януари, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от съдия Пламен Петков касационно дело № 2765 / 2011 год. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. И. К. срещу нова въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 11 от 25. 03. 11 год., постановена по ВНОХД № 224 / 10 год., с която е отменена първоинстанционната оправдателна присъда на Софийски градски съд от 21. 01. 10 год., постановена по НОХД № 3716 / 09 год., и вместо това подсъдимият е признат за виновен в това, че на 08. 09. 2008 год., в [населено място], е направил опит умишлено да умъртви повече от едно лице, а именно: В. Г. К. и К. И. С., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 54 от НК, е осъден на петнадесет години „лишаване от свобода”, както и е признат за виновен в това, че по същото време и на същото място е държал огнестрелно оръжие / пистолет „М.”, калибър 9 мм, без фабричен номер /, без да има за това надлежно разрешение, с оглед на което и на основание чл. 339, ал. 1, пр. 2 и чл. 54 от НК, е осъден на две години „лишаване от свобода”, като му е определено едно най-тежко общо наказание, а именно: петнадесет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор, и, на основание чл. 45 от ЗЗД, е осъден да заплати на В. Г. К. обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 30 000 лв., заедно със законните последици, а на К. И. С., обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 90 000 лв., заедно със законните последици. С жалбата поддържана и в съдебно заседание, се релевират всички касационни основания. Твърди се, че са допуснати множество съществени процесуални нарушения, изразяващи се в отказ на въззивния съд да уважи доказателствени искания на защитата, в проява на предубеденост на състава на съда, в назначаване на резервен защитник при наличието на упълномощен такъв, в превратен анализ на доказателствената съвкупност, в неизпълнение на задължението за разкриване на обективната истина, в игнориране на доказателствата, оборващи обвинителната теза, каквито са обясненията на подсъдимия и показанията на св. К., в допускане на нарушение по чл. 118, ал. 2 от НПК, касаещо разпита като свидетели на полицейски служители, в извеждане на неправилни изводи относно авторството на деянието, превратна оценка на косвените доказателства и позоваване на негоден протокол за оглед, в допускане на противоречие в мотивите към въззивната присъда, намерило израз в изключването на протокола за следствен експеримент и ползването на данните, съдържащи се в него, във формиране на доказателствените изводи въз основа на „самопризнания”, дадени в качеството на свидетел, в допускане на забавяне на мотивите към присъдата. Сочи се, че е налице съществено нарушение на материалния закон, произтичащо от допуснатите съществени процесуални нарушения. Изтъква се, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като се явява несъобразено с многобройните смекчаващи обстоятелства: неправомерното поведение на пострадалите по повод на отпуснатия заем, изразило се в отправяне на заплахи към подсъдимия и семейството му, ниската степен на обществена опасност на дееца, произтичаща от положителните му характеристични данни, семейното му положение и семейните му задължения / глава на семейство, баща на две малолетни деца /. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъде отменена обжалваната присъда и жалбоподателят да бъде оправдан, или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, или присъдата да бъде изменена, като бъде намалено наложеното наказание, респективно, бъдат редуцирани уважените размери на гражданските искове. Поверениците на частните обвинители и граждански ищци пледират за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. След преценка доводите и съображенията на страните и проверка на въззивната присъда на Апелативен съд – гр. София в пределите по чл. 347 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение в настоящия състав намери следното: На първо място, ВКС намери, че нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, не е допуснато. По делото липсват данни за проява на предубеденост или заинтересованост, от страна на членовете на състава на въззивния съд. Производството пред САС се характеризира с прецизност и задълбоченост при изпълнение на задълженията по цялостна въззивна проверка на атакуваната присъда. Липсва процесуално нарушение при назначаването на резервен защитник, тъй като това е станало при спазване изискванията на чл. 94, ал. 4 от НПК. Проведено е въззивно съдебно следствие, в хода на което са събрани нови доказателства, взето е отношение по направените доказателствени искания, а при отказ от уважаването на някои от тях, това е станало с надлежно мотивирани съдебни актове. Положени са достатъчни по обем процесуални усилия за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, като съдът е проявил активност и при служебното събиране на доказателства, имащи значение за разкриване на обективната истина. Липсва проява на пристрастие към някоя от тезите /обвинителна и оправдателна/, тъй като са уважавани доказателствени искания на различни страни, включително на защитата, като съдът се е ръководил от преценката за необходимост на поисканото доказателство, държейки сметка за предмета на доказване и пределите на доказване. В този смисъл, отказът да бъдат уважени всички доказателствени искания на защитата не може да се счете за процесуално нарушение, тъй като е вярна преценката, че поисканите доказателства не биха способствали за разкриване на обективната истина. Правилно е преценено, че са ирелевантни обстоятелствата, при които жалбоподателят е задържан на досъдебното производство, както и тези, при които е проведено претърсване и изземване на неговото жилище и месторабота /при наличието на валидни протоколи от съответните следствени действия/, респективно, че не се налага изслушване на лицата, които биха установили факти, имащи отношение към поведението на починалия Е. Н. Н.. Въззивният съд е положил усилия да изслуша като свидетел Е. Н. /посочен от подсъдимия като извършител/, но това се е оказало невъзможно поради смъртта на лицето, установена чрез надлежен препис-извлечение от смъртен акт. Направеният от въззивния съд анализ на доказателствените източници е обстоен и цялостен и с е явява съобразен с изискванията на чл. 14 от НПК. Неоснователно се твърди, че осъдителната присъда почива на „самопризнанията” на дееца. Наказателното производство е образувано с първото действие по разследването - оглед на местопроизшествие /на лекия автомобил, в който са простреляни пострадалите/, проведен на 08. 09. 2008 год. До 13. 09. 2008 год., са проведени още огледи /включително оглед на веществени доказателства/, както и претърсвания и изземвания. До този момент не е имало повдигнато обвинение, а делото е водено срещу неизвестен извършител. На датата 13. 09. 2008 год, е проведен разпит на М. И. К. в качеството на свидетел и тогава той е разказал за инкриминираните събития, съобщавайки за участието си в тях. Въззивният съд правилно не е ползвал тези показания при формиране на вътрешното си убеждение по релевантните факти, съобразявайки променената процесуална позиция на лицето, респективно, правилно е отказал да цени протокола за следствен експеримент, проведен за проверка на показанията, депозирани от жалбоподателя в качеството на свидетел. Протоколът за оглед на местопроизшествие, въз основа на който е намерено и иззето оръжието, с което е извършено престъплението, е годно доказателствено средство и правилно е ценено като такова. За процесуалната валидност на огледа е без значение от какъв източник е постъпила информацията, дала основание на разследващия орган да пристъпи към провеждане на посоченото следствено действие /съгласно чл. 155 от НПК, оглед се извършва, за да се открият следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото/. Когато определено доказателствено средство се окаже негодно, няма пречка да бъдат положени процесуални усилия за изясняване на релевантните обстоятелства с помощта на друг доказателствен източник. Правилно са ползвани показанията на поемните лица /св. П. М. Д. и св. Ведат З. И./, присъствали при огледа и следствения експеримент, и показанията на полицейските служители, възприели същите следствени действия, но не взели участие в тях, тъй като това е допустимо, съгласно чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК, респективно, не влиза в противоречие с чл. 118, ал. 2 от НПК. САС е изразил категоричното си становище, че не ползва „с амопризнанията”, дадени като свидетел, и данните от протокола за следствен експеримент, но основава изводите си за виновността на дееца въз основа на събраните косвени доказателства, формиращи такава система /непрекъсваема логическа верига/, при наличието на която може да бъде изведен единствено възможен правен извод /че подсъдимият е автор на инкриминираното деяние/. В тази насока са взети предвид неуредените финансови взаимоотношения между страните, наличието на уговорена среща в същия ден, провеждането на няколко разговора за отлагане на срещата, последният от които, във време, непосредствено преди стрелбата / 20, 15 часа /, обстоятелството, че тогава подсъдимият се е намирал в района на местопрестъплението /установено от справката на мобилния оператор/, наличието на знание у него за оръжието, с което е извършено престъплението, както и мястото, където е укрито. Въззивният съд не е отдал решаващо значение на показанията на св. С., уличаващи подсъдимия, независимо че те също са споменати в контекста на кредитираните доказателствени източници. Аналогично е положението с показанията на св. А. Д., заявила, че пред нея жалбоподателят е направил извънпроцесуално признание / в подобна насока са и показанията на св. М., които също не са взети предвид/. Релевантно в доказателствен аспект е обстоятелството, че подсъдимият е предложил схема за издължаване на заема, каквато обективно не е имал възможност да изпълни, а именно: От показанията на св. К. и С. е установено, че подсъдимият неколкократно е променял деня на погасяване на задължението си, посочвайки различни причини за отлагането /събиране на пари от роднини, получаване на наследство, заболяване на детето му/. В деня на инцидента е заявил, че парите се съхраняват в касата на офиса, където работи майка му, с ключ от която разполага само управителят. Изложеното не кореспондира със заявеното от св. К., че към датата на деянието семейството не е разполагало с такава сума, а още по-малко, че парите са съхранявани в касата / отделен е въпросът, че от показанията на същата свидетелка е установено, че подсъдимият е дължал пари и на други лица, за издължаването на които също се е обърнал към родителите си /. Верен е изводът, че се явява н еиздържана версията, развита в обясненията на подсъдимия, че покушението е извършено от починалия Е. Н. Н.. От една страна, видно от смъртния акт, към датата на деянието посоченото лице е било непълнолетно / на 16 години / и едва ли е могло успешно да респектира пострадалите, обичайно носещи огнестрелно оръжие. От друга страна, подсъдимият не твърди, че Н. е познавал пострадалите, нито заявява, че му е съобщил за мястото на срещата им, тоест, остава неясно как чакащият в колата Е. се е ориентирал къде да отиде и кого да простреля, за да „оправи” нещата. Освен това, подсъдимият е заявил, че е възприел как Е. изхвърля торба, без да сочи, че е знаел какво има в нея, което прави нелогично знанието за наличието на оръжието. Правилно са интерпретирани показанията на св. К. в смисъл, че те не създават „алиби” на подсъдимия. Свидетелката е заявила, че синът й е посетил офиса около 20, 00 часа, без категоричност за минутите, което говори, че е възможно подсъдимият да се е придвижил до офиса след деянието / установено, че двете места са на близко разстояние /. От друга страна, решението му да посети офиса по това време не кореспондира със съобщеното на пострадалите, че получаването на парите е обусловено от присъствието на управителя, който има ключ от касата. Косвено доказателство за вината на подсъдимия са и показанията на св. Р. Д., наблюдавала от балкона приведена фигура, преминала покрай автомобила, отдалечаваща се в посока на парка / в такъв смисъл са показанията на св. С., възприел оттеглянето на нападателя /. В мотивите към въззивната присъда липсва твърдяното противоречие. Последователно е развита тезата, че са събрани само косвени доказателства, но те са достатъчни за осъждане на подсъдимия. Осъдителната присъда не почива на „самопризнания”, тъй като в процесуален смисъл, такива липсват. Обвиняемият, респективно, подсъдимият не е признал вината си, по реда и при условията на НПК, а напротив, в обясненията си е заявил, че престъплението е извършено от друго лице. Както вече беше отбелязано, изводите за неговата виновност са основани на система от косвени доказателства, които само заедно /в неразривна връзка и последователност/ дават основание за неговото осъждане. Не може да бъде споделен довода, че изготвянето на мотивите извън законовия срок представлява процесуално нарушение, още по-малко, съществено такова, доколкото се касае за инструктивен срок. По изложените съображения, ВКС намери, че не е допуснато релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на обжалваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен - деянието е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 4 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и такава е възприетата от съда правна квалификация. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателя за неговото оправдаване, тъй като не е налице хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК - подсъдимият не е осъден за несъставомерно деяние. Не е допуснато и нарушение на чл. 52 от ЗЗД, касаещо размерите на уважените граждански искове. Обезщетенията за неимуществени вреди са присъдени по справедливост, като са отчетени реално претърпените болки и страдания /взета е предвид степента, в която е увредено здравето на пострадалите, по-силно изразена при С., на когото е присъдено обезщетение в значително по-голям размер /. ВКС намери, че е основателно оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Въззивният съд е отчел смекчаващите обстоятелства: чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, наличието на отправени към него и семейството му заплахи за саморазправа по повод неиздължения кредит, семейното му положение и семейните му задължения /глава на семейство, баща на две малолетни деца, едното от които страда от епилепсия/, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина, наред с отегчаващото такова - високата степен на обществена опасност на деянието. Неправилен обаче е изводът, че наказанието за престъплението по чл. 116 от НК следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК. Не е обсъдена хипотезата на чл. 58, б. „а” вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, която, в случая е налице. От една страна, исканите от дееца престъпни последици не са настъпили / пострадалият К. е излекуван успешно, а пострадалият С. е в процес на възстановяване/. От друга страна, при изследване на причините, поради които деянието е останало недовършено / чл. 58, б. „а” вр. чл. 18, ал. 2 НК /, е видно, че макар и да е целял умъртвяване на жертвите, то намерението за това не е ярко манифестирано - стрелбата е по-скоро хаотична, отколкото целенасочена. Поради изложеното и предвид наличието на множество смекчаващи обстоятелства, при условията на чл. 58, б. „а” вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, наказанието „лишаване от свобода” следва да бъде намалено на десет години, в какъвто смисъл следва да бъде изменено и общото наказание, определено, при условията на чл. 23, ал. 1 от НК. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и като такава следва да бъде частично уважена. Водим от всичко гореизложено и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, първо наказателно отделение. Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 11 от 25. 03. 2011 год., постановена по ВНОХД № 224 / 10 год. по описа на Софийски апелативен съд, като, на основание чл. 58, б. „а” вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, НАМАЛЯВА наказанието, наложено за престъплението по чл. 116 от НК, и това, определено, на основание чл. 23, ал. 1 НК, на ДЕСЕТ ГОДИНИ „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА”. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: