Р Е Ш Е Н И Е № 125 гр. София, 27 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесети март двехиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ със секретар Мира Недева при участието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 147 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл.346 т.1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на защитника на подсъдимия М. Ж. Ж. - адв.П. П. против въззивна присъда № 7/20.11.2014 г., постановена по ВНОХД № 253/2014 г. по описа на Варненски апелативен съд. В жалбата и в допълнението към нея се поддържа наличието и на трите касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 - 3 от НПК. Като съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия е посочено, че направеното самопризнание пред съдия на досъдебното производство е опровергано впоследствие и не се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства. Според защитата в нарушение на разпоредбата на чл.118 ал.2 от НПК съдът е кредитирал показанията на разпитания в качеството на свидетел полицейски служител Д., който не само активно е работил по разкриване на престъплението, но е извършил и действия по разследването, т.е. участвал е в друго процесуално качество, поради което показанията му би следвало да нямат доказателствена сила. Изложени са доводи, че незаконосъобразно съдът е игнорирал показанията на съпругата и майката на подсъдимия, като същевременно с това изцяло е кредитирал заявеното от пострадалата Ж. и майка й св.С., с което се достигнало до едностранно третиране на доказателствата по делото. Твърди се, че назначената физикохимична експертиза е непълна, като не е установен вида на бензина, използван при запалването на автомобила, с което заключението било компрометирано. Оспорва се направения от съда извод за съпричастност на подсъдимия към инкриминираното деяние от записите на двете охранителни камери, като се твърди, че възприетите от въззивната инстанция констатации, почиват на негодни доказателства. Допуснатите според защитата нарушения на процесуалните правила са довели и до неправилно приложение на материалния закон, още повече, че в случая нанесените щети не изпълвали със съдържание обективния критерия на понятието „значителни вреди”. Изложени са и доводи относно наличието на явна несправедливост на наложеното наказание, изразяващо се в неотчитането в достатъчна степен на смекчаващите отговорността обстоятелства. Претендира се да бъде отменена въззивната присъда и подсъдимият да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение или алтернативно да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и присъдата на въззивния съд като правилна и законосъобразна следва да бъде оставено в сила. Частните обвинители и граждански ищци К. Ж. и Е. А. и повереника им адв.М., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание, но в депозираното писмено становище молят присъдата на апелативния съд да бъде изцяло потвърдена. В съдебно заседание подсъдимият не се явява, но чрез защитника си адв.П. поддържа така депозираната жалба и моли същата да бъде уважена по изложените в нея доводи. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: С Присъда № 45/23.05.2013 г., с особено мнение на председателя, постановена по НОХД № 371/2013 г., Окръжен съд – Варна е признал подсъдимият М. Ж. Ж. за невиновен, поради което и на основание чл.304 от НПК го е ОПРАВДАЛ по така повдигнатото му обвинение по чл.330 ал.3 вр. с ал.2 т.2 вр. с ал.1 от НК, като се е разпоредил и с приложените по делото веществени доказателства. С Допълнителна присъда № 48/28.05.2014 г. съдът е отхвърлил предявените от К. Ж. и Е. А. граждански искове като неоснователни. По протест на прокурор от ОП – Варна и по жалба на частните обвинители и граждански ищци К. Ж. и Е. А. е било образувано ВНОХД № 253/2014 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна. С Присъда № 7/20.11.2014 г., постановена по същото дело, въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда и допълнителната такава, като е признал подсъдимият М. Ж. Ж. за виновен в това на 26.02.2012 г. в [населено място] е запалил имущество на значителна стойност – л.а. „Ауди А6”, на стойност 4 918 лв., собственост на К. Ж., с нанесена вреда в размер на 3 664 лв., като пожарът се е разпрострял и върху намиращия се в близост л.а. „Рено 19” на стойност 1 125 лв., собственост на Е. А., с нанесена вреда в размер на 290 лв., като е имало опасност пожарът да се разпростре и върху л.а. „Рено Лагуна” на стойност 2 142 лв., собственост на Н. В. и от деянието са последвали значителни вреди общо в размер на 3 954 лв., поради което и на основание чл.330 ал.3 вр. с ал.2 т.2 вр. с ал.1 и вр. с чл.54 от НК го е ОСЪДИЛ на ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което на основание чл.61 от ЗИНЗС е постановил да се изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от „открит” тип. На основание чл.45 от ЗЗД Ж. е бил осъден да заплати на К. Ж. сумата от 3 664 лв., а на Е. А. – 290 лв., представляващи обезщетение за причинените им имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 26.02.2012 г. до окончателното им заплащане, както и съответно 1 800 лв. и 600 лв. разноски по производството. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски и дължимата държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове. В мотивите на въззивната присъда съдът е посочил доказателствените източници върху които е основал изводите си от фактическа и правна страна – обясненията на подсъдимия от досъдебното производство, депозирани пред съдия и приобщени по делото, показанията на свидетелите И., Ж., С. и Д., заключенията на назначените по делото експертизи и безпротиворечивите писмени и веществени доказателства. Видно от протокола за разпит на обвиняемия пред съдия, същият е съобразен с изискванията на чл.222 от НПК и няма процесуална пречка заявеното от Ж. да не бъде кредитирано от съда. Обясненията са депозирани въз основа на личното решение на обвиняемия, като липсват не само каквито и да било доказателства, а и индиции за употребено физическо или психическо насилие спрямо него. Така направеното чистосърдечно признание, само седмица след извършване на инкриминираното деяние, е дало основание на въззивния състав да не кредитира показанията на неговата съпруга и майка – свидетелките П. Ж. и А. Ж. в частта относно твърденията им, че към инкриминирания момент той е бил в дома си през цялата вечер. Присъствието на местопрестъплението на Ж. и личния му автомобил с неработещ десен стоп е отразено и в записите на двете охранителни камери на очна поликлиника „Д. Г.” в [населено място]. Въпреки че от записите, съгласно заключението на назначената техническа експертиза, е невъзможно да бъдат идентифицирани с точност лицето и автомобила, видно от протокола за оглед на веществени доказателства несъмнено е установено трикратното преминаване на автомобил с неработещ десен стоп и действията на лицето - до къщата на пострадалата и до паркираната й лека кола, а в последствие - последвалите пламъци. Не на последно място, направеното самопризнание се подкрепя и от доброволно предадените от подсъдимия дрехи и маратонки, с които е бил облечен, според собствените му обяснения, в инкриминирания момент и върху които са открити следи от бензин. Тази съвкупност от доказателства по безспорен и категоричен начин установява извършеното деяние и неговото авторство. Действително с включването в доказателствената съвкупност на показанията на свидетеля Д. е извършено нарушение на процесуалния закон. Същият е полицейски служител и с постановление за възлагане от 27.02.2012 г. разследващият полицай му е възложил да извърши разпит на М. Ж. в качеството му на свидетел и той е изпълнил това разпореждане още същия ден. В мотивите на постановената присъда апелативният съд изрично е отбелязал, че е кредитирал показанията на свидетеля Д. относно извънпроцесуалното признание на подсъдимия, чието основно значение е да се изясни причината, поради която Ж. е отишъл до къщата на сестра си – да постави нов некролог на баща си и мотива – „да й направи мръсно”. Разпоредбата на чл.118 ал.2 от НПК изключва възможността лица, които са извършвали действия по разследването да бъдат свидетели по делото. Безспорно в случая въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила. Същевременно с това няма съмнение, че ако осъдителната присъда се основава само на този доказателствен източник, съдържащ данни за извънсъдебно признание на извършителя, ще бъде налице процесуално нарушение от категорията на съществените, но в конкретния случай това не е така. Според настоящия касационен състав визираното нарушение не е съществено, тъй като останалите събрани и проверени доказателствени източници са напълно достатъчни за разкриване на обективната истина и за отговор на въпросите по чл.102 от НПК. При съвкупната оценка на всички останали събрани и проверени по реда на НПК доказателствени източници се налага извода за установения механизъм на извършване на деянието и авторството на подсъдимия, с което са спазени изискванията на чл.13 и чл.14 от НПК. С оглед изложеното касационната инстанция не споделя доводите в жалбата за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение. Не е налице и касационно основание по чл.348 ал.2 вр. с ал.1 т.1 от НПК като съществените по делото факти законосъобразно са вложени при очертаване наличието на обективните и субективни признаци на престъплението по чл.330 ал.3 вр. с ал.2 т.2 вр. с ал.1 от НК. Не могат да бъдат възприети доводите на защитата на подсъдимия относно липсата на обективния критерий „значителни вреди” предвид последвалото увеличение на минималната работна заплата. Разпоредбата на чл.2 ал.1 от НК изисква да се приложи законът, който е бил в сила по време извършване на престъплението – към момента на извършване на деянието и действащите към този момент правни норми. Последващото увеличение на минимална работна заплата не представлява промяна на материалния наказателен закон по смисъла на чл.2 ал.2 от НК. Съгласно константната съдебна практика имущественият критерии за горепосочените съставомерни признаци е свързан с размера на минималната работна заплата в страната и той е равен на стойността на четиринадесет минимални работни заплати /Решение № 312/27.06.2008 г. по н.д. 273/2008 г., ІІІ н.о./, при това към момента на осъществяване на деянието. Причинените по делото щети, определени от техническите експертизи, възлизат общо на 3 954 лв., а минималната работна заплата към инкриминирания момент е била 270 лв., т.е. деянието не би било съставомерно по ал.3 на чл.330 от НК ако щетите не биха били повече от 3 780 лв. При проверка на изводите на въззивната инстанция относно индивидуализацията на наказанието касационният състав е на становище, че въззивният съд, макар да е определил на Ж. наказание при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, е снижил до минимум значението им. Апелативният съд не е отчел в достатъчна степен, че размерът на причинените значителни имуществени вреди надхвърля минимално установената граница за това, което наред с чистото съдебно минало на подсъдимия, липсата на каквито и да било противообществени прояви до момента, изразеното искрено съжаление за извършеното, трудовата му ангажираност, а не на последно място и наличието на семейство с малко дете сочи на по-ниска степен на обществена опасност на деянието и на дееца. Ето защо настоящият състав намира, че определеното наказание на Ж. е незаконосъобразно, тъй като санкция в размер на четири години лишаване от свобода би била несъразмерно тежка с оглед степента на обществена опасност на деянието и на дееца. Преценено от тази позиция наложеното от въззивната инстанция наказание е явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 във вр. с ал.1 т.3 от НПК. Според настоящия състав за постигане целите на наказанието, визирани в чл.36 от НК, е достатъчно на подсъдимия да бъде наложено наказание от ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. При така определеното наказание, наред с отсъствието на формални пречки за отлагане на изпълнението му по реда на чл.66 ал.1 от НК, могат да се направят и изводи, че целите на наказанието спрямо подсъдимия биха се постигнали и без той да бъде изолиран от обществото, поради което изпълнението на наказанието следва да бъде отложено, но в максималния предвиден в закона срок за това, а именно – пет години. ВКС в този състав счита, че превантивната, предупредителна, превъзпитателна и поправяща роля на наказанието ще е по-ефективна за конкретния деец именно посредством института на отлагане изпълнението на наказанието, поради заплахата от възможността за реалното изтърпяване на отложеното наказание в случай, че Ж. извърши ново умишлено престъпление от общ характер в този срок. В жалбата липсват възражения относно присъдените обезщетения по предявените граждански искове и касационната инстанция не може служебно да се произнася по тези въпроси. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.354 ал.1 т.3 вр. с ал.2 т.1 и т.3 от НПК, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 7/20.11.2014 г. по ВНОХД № 253/2014 г. на Апелативен съд - Варна, с която са отменени изцяло присъда № 45/23.05.2014 г. и допълнителна присъда № 48/28.05.2014 г. по НОХД № 371/2012 г. на ОС – Варна, като НАМАЛЯВА наложеното на М. Ж. Ж. наказание на ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА и на основание чл.66 ал.1 от НК ОТЛАГА изпълнението му с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ, считано от влизане на решението в сила. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: