Р Е Ш Е Н И Е
№ 211
Гр. София, 07 януари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
МАЯ ЦОНЕВА
С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Я. Гебов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 840/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подс. С. П. Н. против решение № 104/11. 06. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 110/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
В жалбата и в писменото допълнение към нея, депозирано по реда и в сроковете на чл. 351, ал. 4 от НПК, се съдържат доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, както и такива за необоснованост на въззивния съдебен акт. В подкрепа на тезата за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила се сочи, че делото е разгледано в отсъствие на подсъдимия без да са били налице основанията за това; че липсват мотиви към решението; че съдебният акт почива на предположения и на негодни доказателствени източници, а косвените доказателства не водят до един единствено възможен извод. Оспорва се заключението на съда относно субективната страна на деянието и тези за наличие на квалифициращия признак по чл. 330, ал. 2, т. 1 от НК и се настоява решението да бъде отменено, а подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото обвинение. При условията на алтернативност е направено искане за намаляване на наказанието, като тезата за явната му несправедливост е обоснована с данните за съдебното минало, личността му и семейното положение на подсъдимия.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Подс. С. Н., редовно уведомен, не взема лично участие в производството пред касационната инстанция.
Частният обвинител Р. К., действаща чрез законния си представител К. Боева, не изразява становище по основателността на касационната жалба.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като акцентира върху обстоятелството, че доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са релевирани едва с допълнението към нея.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 8/21. 02. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 888/2018 год., Окръжният съд – Плевен е признал подс. С. П. Н. за виновен в това, че на 25. 02. 2016 год. в [населено място] запалил имущество със значителна стойност – апартамент № 10, находящ се на [улица], на стойност 39 100 лева, собственост на Р. К., като пожарът е представлявал опасност за живота на Л. Р. и В. Б., поради което и на основание чл. 330, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
На основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наказанието шест месеца лишаване от свобода, наложено по н. о. х. д. № 123/2014 год. на Районен съд – Никопол, като е определен първоначален строг режим на изтърпяването му.
Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 104/11. 06. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 110/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, е потвърдена.
Касационната жалба е неоснователна.
Преди да пристъпи към обсъждане на доводите на жалбоподателя настоящият състав следва да очертае пределите на касационната проверка.
На първо място, съществена част от аргументите в жалбата се отнасят до обосноваността на присъдата без да се отчитат спецификите на касационното производство. С оглед касационните основания, визирани в чл. 348, ал. 1 от НПК и правомощията на върховната съдебна инстанция по чл. 354 от НПК, тя се определя като съд по правото. С изключение на случаите по чл. 354, ал. 5 от НПК, сред които безспорно не попада разглежданият казус, касационният съд не може да установява нови фактически положения, да събира нови доказателства и да пререшава въпроса за достоверността и убедителността им. Поради това и необосноваността на въззивния съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание, а на аргументите на страните в тази насока не се дължи отговор.
Наред с тези доводи обаче в жалбата се оспорва аналитичната дейност на въззивната инстанция с доводи за недопустими предположения и за липса на еднопосочност на изводите, основани върху косвени доказателства. Тези оплаквания следва да бъдат подведени под хипотезата на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и тъй като са заявени още в срока за обжалване, задължават настоящия съдебен състав да се произнесе не само по тях, но и по останалите аргументи за съществени нарушения на процесуалните правила, изложени в допълнението към жалбата.
Неоснователни са твърденията, че както органите на досъдебното производство, така и предходните съдебни инстанции са допуснали нарушение на чл. 269, ал. 3 от НПК и са лишили подсъдимия от правото му на лично участие в наказателния процес. На първо място следва да се посочи, че доколкото в разпоредителното заседание не са били обсъждани възражения в тази насока, с оглед разпоредбите на чл. 248, ал. 3 от НПК и чл. 351, ал. 2 от НПК защитата не би могла да ги релевира едва в настоящото производство. В същото време, правото на лично участие в наказателния процес е основно право на подсъдимия, съществен елемент от правото му на справедлив процес, поради което не съществува процесуална пречка съдът служебно да се занимае с поставения в жалбата проблем (в същия смисъл и Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.).
Прегледът на материалите по делото не дава основание да се приеме, че е било накърнено правото на лично участие на подсъдимия в която и да било от двете фази на наказателния процес. Още по време на досъдебното производство е установено, че след като е привлечен присъствено като обвиняем за престъпление по чл. 330, ал. 1 от НПК и е дал обяснения, той е напуснал адреса, който е посочил по делото, и въпреки задължението си не е уведомил разследващия орган за това. Изпратените до него призовки неизменно са се връщали придружени от докладни записки, че Н. не е намерен на адреса, като в повечето от тях е отразено сведение от майка му, че не ѝ е известно местонахождението му, а в една е пресъздадена получената от брат му информация, че подсъдимият е напуснал страната. Последното обстоятелство е било потвърдено от справка от компетентните държавни органи, съгласно която Н. е отпътувал на 12. 08. 2016 год. и не е установено завръщането му след тази дата. След постъпване на данни, че подсъдимият не се намира в затворите и арестите в страната, той е обявен за общодържавно издирване, което също не е дало резултат. Безуспешен е останал и опитът за призоваване по телефона. Всичко това законосъобразно е дало основание за задочно привличане на Н. като обвиняем за престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 1 от НПК в присъствието на служебен защитник.
Не по-различно е положението в съдебната фаза на наказателния процес. Макар безспорно да е налице известна непрецизност в оформянето на призовките, изпращани до подсъдимия, за инстанциите по фактите не са съществували основания да поставят под съмнение отказа на Н. от правото му да се защитава лично в производството по делото. Събраната информация, че подсъдимият не пребивава в местата за лишаване от свобода, и не се е завръщал в България след излизането му в чужбина на 12. 08. 2016 год., преценени в съвкупност с данните за безрезултатното му общодържавно издирване, убеждават в наличието на предпоставките на чл. 269, ал. 3 от НПК и това се отнася както за производството пред първата, така и пред въззивната инстанция.
Не издържат на касационната проверка и възраженията за липса на мотиви. Въззивният съд е споделил фактическите констатации на Плевенския окръжен съд, което обяснява и идентичността на изложената в съдебните актове фактическа обстановка. Същевременно в изпълнение на задълженията си на втора поред първа инстанция той подложил на собствен анализ доказателствената съвкупност. В решението са изложени обстойни съображения относно достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства, след което контролираната инстанция е обективирала изводите си по приложимия материален закон и вида и размера на наказанието. В съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК са посочени основанията, поради които не се възприемат доводите в подкрепа на жалбата.
Що се отнася до аналитичната дейност на апелативния съд, защитата основателно възразява срещу приобщаване обясненията на подсъдимия от досъдебното производство към доказателствената съвкупност. Инстанциите по фактите не са съобразили, че след депозирането им, макар това да е сторено в присъствието на защитник, е извършено ново привличане на обвиняемия, свързано не само с прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, но и със съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, поради което тези обяснения не биха могли да се ползват като годен източник на доказателства (в този смисъл и Р. № 463/08 год. на ІІІ н. о. по н. д. № 501/2008 год.). Това обстоятелство обаче не съставлява основание за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане, тъй като заявеното от Н. съвсем не е единственото доказателствено средство, на което се е позовал въззивният съд, за да обоснове изводите си относно авторството на деянието и механизма на извършването му.
За да приеме, че подсъдимият е запалил вратата на апартамента, в който пребивавала бившата му приятелка, контролираната инстанция е взела предвид твърденията на самата В. Б. за неспособността на Н. да приеме края на връзката им и за отправяни към нея заплахи от него по този повод, което е било потвърдено и от свидетелките Л. Р. и И. И.; обсъдила е разказаното от свид. П. Я. за жилищния район, до който откарал подсъдимия, за излизането на последния от автомобила и за направеното след завръщането му в превозното средство признание, че е запалил приятелката си; анализирала е и заявеното от свид. И. И., че е възприела подсъдимия в близост до блока, в който се намира дома ѝ, при това непосредствено преди Л. Р. и В. Б. да я уведомят, че входната врата гори. Показанията на посочените свидетели са разгледани в тяхната логическа връзка като са интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание без да им бъде придадено значение каквото те не притежават. Макар, безспорно да коментираните факти, съдържащи се в свидетелските показания, да представляват косвени доказателства, те удовлетворяват изискването за еднопосочност на извода досежно авторството на деянието.
Аналогичен извод следва да бъде направен и досежно механизма на извършване на деянието. Вярно е, че вещото лице, изготвило заключението на пожаро-техническата експертиза не е посочило със сигурност вида на използваната запалителна течност. Това обаче не означава, че въззивното решение противоречи на изискванията на чл. 303 от НПК и това е така предвид категоричността на експертния извод, че за разпалването на пожара е използвана запалителна течност като катализатор на горивния процес.
Твърденията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК не се основават върху материалите по делото. При правилно установената фактическа обстановка долустоящият съд е направил законосъобразни изводи относно съставомерността и правната квалификация на извършеното от подс. Н..
Преценката за правилното приложение на материалния закон се извършва в рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивния съд. Тъй като касационната инстанция, както вече беше отбелязано, е само съд по правото, тази фактология е обвързваща за нея и оправдаването на подсъдимия на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е възможно само когато фактите не очертават съставомерно поведение на подсъдимия. Настоящият случай не попада в тази хипотеза. Съдържащите се в проверяваното решение фактическите констатации относно действията на подсъдимия сочат на извършено от него престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 от НК.
Със запалването на огън пред входната врата на жилището посредством използването на запалителна течност подс. Н. е осъществил изпълнителното деяние на престъплението по чл. 330 от НК, за чиято съставомерност е достатъчно да е започнал процесът на горене. Не е необходимо имуществото със значителна стойност, какъвто безспорно е бил апартаментът в случая, да е изгоряло напълно или да са му причинени значителни имуществени вреди.
Неоснователно се възразява срещу изводите на съда за наличие на квалифициращото обстоятелство по чл. 330, ал. 2, т. 1 от НПК. Съобразно приетото от въззивния съд подсъдимият, използвайки запалителна течност, е запалил огън в близост до входната врата на жилището, обитавано от свид. И.. Апартаментът се е намирал на последния, четвърти етаж и е имал само един изход, който е бил блокиран от пламъците. Вратата е била изработена от запалим материал, а димът от пожара е навлязъл във вътрешността на апартамента, където също е имало горими материали, тъй като коридорът е бил облицован с дървена ламперия. Тук е мястото да се отбележи, че защитата неправилно свързва наличието на квалифициращия признак единствено със засегнатата от пламъците площ от входното антре на жилището. Като оставим настрана, че единствената причина, поради която огънят не се е разпространил във вътрешността на апартамента, е своевременното предприемане на действия от службата за пожарна безопасност, следва да се има предвид, че приложното поле на чл. 330, ал. 2, т. 1 от НК обхваща не само опасност, директно произтичаща от горенето на имуществото, но и от съпътстващите го процеси, свързани с отделяне на дим, отровни вещества и други подобни. Ето защо опасността за свидетелките Б. и Р. е била съвсем реална и непосредствена, а обстоятелството, че те са допринесли за разгарянето на огъня с действията си по отваряне на прозорците, не води до несъставомерност на деянието по чл. 330, ал. 2, т. 1 от НК.
Несподеляеми са доводите, че деянието е несъставомерно от субективна страна. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика еднозначно се поддържа, че за наличието или липсата на умисъл се съди не по обясненията на подсъдимия, а по доказаните му действия. Това принципно положение е съобразено от апелативния съд. Като се е позовала на показанията на свид. Я., които е обсъдила в светлината на пожаро-техническата експертиза, контролираната инстанция законосъобразно е приела, че действията на подсъдимия по заливане на входната врата със течност, действаща като катализатор на процеса на горене, и запалването ѝ са извършени в строга логическа последователност и обосновават несъмнен и категоричен извод, че Н. е съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици.
Неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наказанието. При индивидуализацията му въззивната инстанция е отчела всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява едни от тях за сметка на останалите.
Настоящият съдебен състав се солидаризира с констатациите на долустоящите съдилища за високата степен на обществена опасност на подсъдимия. Обстоятелството, че за част от предходните осъждания на Н. е настъпила реабилитация, не променя този извод, тъй като деянието, предмет на настоящото дело, е извършено в изпитателния срок на предходно осъждане. Наред с това показателни за трайно установения модел за незаконосъобразно поведение, изискващ и изолирането на подсъдимия за по-дълъг период от обществото, са и непрестанната физическа агресия над свид. Б., довела до преустановяване на връзката им, както и многобройните заплахи към нея, включително и в деня на инкриминираното деяние. Като отегчаващо обстоятелство следва да бъде отчетена и дързостта, с която е осъществен палежът. Същата е изводима от факта, че подсъдимият е запалил дома на свид. И. през деня, при пренебрегване на обстоятелството, че по това време болшинството от хората се прибират от работа.
На фона на така обсъдените отегчаващи обстоятелства, незначителната площ на апартамента, обхваната от огъня, и ниската стойност на реално причинените имуществени вреди, не могат да обосноват приложението на чл. 55 от НК, както настоява защитата. Освен че отегчаващите обстоятелства не позволяват констатация, че и най-лекото наказание, предвидено за извършеното от Н. престъпление по чл. 330, ал. 2 от НК, се явява несъразмерно тежко, смекчаващите такива нямат количествен превес над тях, за да се приеме, че са многобройни, нито пък притежават изискуемата от цитираната разпоредба необичайност, за да бъдат третирани като изключителни, особено като се има предвид, че единствено своевременната намеса на пожарната е предотвратила по-сериозни имуществени вреди и човешки жертви не само сред намиращите се в този момент в апартамента свидетелки, но и сред останалите живущи в блока.
Изложеното недвусмислено показва, че не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга, поради което не се налага касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.
Предвид тези отсъствието на визираните в жалбата касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивния съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 104/11. 06. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 110/2019 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 |