Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * право на собственост * придобивна давност * съсобственост * доказателствена тежест * намерение за своене


Р Е Ш Е Н И Е

№73

София, 03.07.2018 год.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ

при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3181 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4521 от 10.07.2017 г. на А. И. К. чрез пълномощника му адвокат Е. П. против решение № 92 от 8.06.2017 г., постановено по гр.д. № 220 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 268 от 30.03.2017 г. по гр.д. № 5143/2015 г. на Районен съд-Сливен за отхвърляне на предявения от А. И. К. против Я. В. К. и И. И. К. установителен иск за собственост на долен етаж на масивна жилищна постройка, заедно с 2/3 ид.ч. от застроеното и незастроено дворно място, образуващо описан в нотариален акт № 57, том II, дело 701 от 1967 г. недвижим имот в парцел VI-143 в кв.4 по плана на [населено място], попадащи в нообразувания поземлен имот с идентификатор 81387.501.33 по кадастралната карта на [населено място], [улица], целия с площ 1402 кв.м., на 1/18 ид.ч. от втория жилищен етаж на същата сграда, на 1/18 ид.ч. от 435 кв.м., както и на 1/3 ид.ч. от останалото дворно място, обективирано в нотариален акт № 85, том I нотариално дело № 247/1965 г. и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 187, том V, дело № 2823/1992 г.
В подаден по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор Я. В. К. и И. И. К. чрез пълномощника си адвокат Л. А. оспорват касационната жалба.
С определение № 88 от 19.02.2017 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: при какви условия може да се приеме, че тече давност противопоставена от един съсобственик на друг, когато съсобствениците са придобили правата си чрез правни сделки от един и същ праводател и към момента на придобиването лицето, позовало се на давност е било законен представител на лицето, на което противопоставя давността, като и двамата съсобственици са упражнявали фактическа власт върху имота.
Въпросът е относим към изводите на Окръжен съд-Сливен, който е констатирал, че ищецът основава своята претенция на прехвърлителната сделка обективирана в нотариален акт № 57, том втори, нотариално дело № 701/1967 г. по силата на която неговата баба Д. И. К. му продала следния свой недвижим имот: целия долен избен етаж на масивна постройка в имота, находяща се в парцел 6-123 в квартал 4 по плана на [населено място], С. окръг, състоящ се от 453 кв.м., заедно с 2/3 ид.ч от застроено и незастроено дворно място. Позовал се е на тълкуването е материалния закон в Тълкувателно решение 3/2014 от 28 юни 2016 год. на ОСГК на ВКС, че ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Формирал е извод, че избеното помещение не съставлява самостоятелен обект, а принадлежност към друг самостоятелен обект и не може да бъде предмет на прехвърлителна сделка, поради което в тази си част прехвърлителната сделка, обективирана в нотариален акт № 57 е недействителна поради невъзможен предмет по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е било възможно да се обособи като самостоятелен обект съобразно изискванията на действащия устройствен закон към момента на сключване на сделката-1967 г., поради което същата не е породила вещнотранслативния си ефект и избеното помещение е останала в патримониума на прехвърлителя Д. К., а след смъртта й е станало част от наследството й. Изложил е и съображения, че възможността част от една сграда или етаж от сграда да бъде обект на собственост се определя от действащите към момента на построяването й строителни правила и норми, които са императивни. В чл.209 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. (отм.) е посочено, че всяко жилище трябва да има най-малко: преддверие, стая, кухня, клозет, избено и таванско помещения. Според чл. 38 от Строителните правила и норми от 1959 г. /отм. 1977 г./ всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение. Ищецът не доказва, че претендираното от него избено помещение е отговаряло на тези императивни строителни изисквания към момента на извършването на прехвърлителната сделка, нито че е статута на избения етаж е бил променен в самостоятелен обект отговарящ на тези императивни строителни изисквания преди сключване на сделката. Свидетелските показания установяват, че към 1967 г. този избен етаж е бил недовършен и не е могъл да задоволява жилищни нужди, поради което родителите на ищеца са извършвали строителни работи за да го пригодят за живеене. Същите предприели действия по установяване на свое владение върху процесния имот заедно с постройките в него като това владение било явно и необезспокоявано по отношение на ищеца, който бил едва на 11 години към момента на прехвърлителната сделка. През 1992 г. общият наследодател на страните И. И. К. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност и наследство № 187, том пети, нотариално дело № 2824/1992 г. съгласно който бил признат за собственик на поземлен имот идентичен с процесния имот с идентификатор № 81387.501.33 ведно с построените в него сгради, които продължил да владее до смъртта си на 13.05.2000 г. заедно със съпругата си Я. К., която продължава да владее имота и към настоящия момент.
Въззивният съд не е изложил съображения дали основанието, на което всеки от съсобствениците е установил фактическата си власт води до опровергаване на презумпцията по чл.69 ЗС и съответно необходимо ли е било демонстриране на завладяването спрямо лицето, на което се противопоставя давността, поради което изводите му противоречат на практиката на ВКС по приложението на презумпцията на чл.69 ЗС в Тълкувателно решение № 1/6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, с което е дадено тълкуване, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС, но когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В случая ищецът А. К. е установил фактическа власт чрез своя баща и законен представител И. К. въз основа на договор за покупко-продажба от 16.06.1967 г., който неговата баба Д. /Д./ Калоферска му прехвърля избения етаж на масивна постройка и 2/3 ид.ч. от парцел VI-143 с площ от 453 кв.м. От приложената към исковата молба извадка от регулационния план от 1939 г. е видно, че за имот пл. № 143 са отредени няколко парцела. И. И. К. е установил фактическа власт въз основа на договор за покупко-продажба с майка му Д. К. за парцел V-143. С плана от 1989 г. имотите са отразени с пл. № 33 и за тях е отреден общ парцел X., който е отразен и в кадастралната карта с идентификатор 81387.501.33 с площ 1401 кв.м. и в него са нанесени пет сгради. От събраните гласни доказателства се установява, че в имота е живяло семейството, като строежът на новата къща е започнат от И. и Д. К., продължен е от сина им И. К. и съпругата му Я. К., която и понастоящем живее в имота на приземния етаж, като е налице влязло в сила решение, с което И. К. е признат за собственик и А. К. е осъден да му предаде владението горния етаж от сградата в парцел V-145, А. К. построил гараж и барбекю. Последният след като започнал работа и получил апартамент се преместил да живее в С., но често си ходи в селото, обработва градината, поддържа къщата, като живее на втория етаж.
При така установените факти неправилен е изводът на съда, че правата на ищеца са придобити по давност от баща му И. К., за което същия се е снабдил с констативен нотариален акт през 1992 г. До 1974 г. ищецът е бил непълнолетен, поради което между родителите му и него давност не тече на основание чл.84 ЗС вр. чл.115, ал.1, б.“а“ ЗЗД. В тази хипотеза установената фактическа власт е върху обща вещ и презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, поради което, за да се приеме, че е налице завладяване правата на съсобственика, е необходимо да се извършат действия, чрез които да се обективира спрямо съсобственика намерението да се владеят техните идеални части /демонстриране на промяна в намерението/. Липсват данни след 1974 г. родителите да са отричали правата на сина си, придобити по договора с неговата баба. Установено е, че имотът е ползван съвместно, като всеки е упражнявал правото си на собственост. Ответниците не доказват ищецът да е дал съгласие правата му да бъдат завладяни от родителите му. Показанията на свидетелката П. Д. касаят знанието на А. К. за направеното от баща му в полза на майка му завещание, но при тълкуване на използваните изрази /“Бях в тях, когато Д. направи нотариалния акт на баща си. Д. направи на баща си нотариален акт. Майка му направи завещание. Аз не знам какво е писано в нотариалния акт, но го видях как Д. го направи. Майка му си направи завещанието там да е на нейно име… Ние стояхме там и си приказвахме и той го донесе и го даде на баща си. Баба Я. го направила да е на нея…/ изявленията не могат да бъдат съотнесени към процедурата по снабдяване с констативен нотариален акт, нито пък установяват споразумение между ищеца и баща му за завладяване правата на първия.
Основателен е доводът в касационната жалба, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно извода на съда, че договорът от 16.06.1967 г. за покупко-продажба на приземния етаж от сградата е нищожен поради липса на предмет. Установено по делото е единствено, че приземния етаж е изграден и се ползва като жилищен. Липсват каквито и да било данни обаче от какви функционално свързани помещения се състои същия, поради което изводите на съда, че липсва самостоятелен обект на собственост са изцяло необосновани.
С оглед изложеното въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Тъй като съдът не е изпълнил задължението си по изясняване на правнорелевантните факти, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да изслуша съдебна експертиза за установяване от какви функционално свързани помещения се състои приземния етаж и съставлява ли самостоятелен обект на собственост с оглед правилата и нормативите, действали към момента на изграждането му или към настоящия момент, както и за установяване на регулационните промени, касаещи имотите на И. К. К. и Д. /Д./ И. К. и да формира изводи кои от парцелите, отредени за имот пл. № 143 по плана от 1939 г. са били предмет на прехвърлителните сделки, в кой от тях се намира старата къща и в кой новата, приземния етаж от която е прехвърлен на ищеца и в коя от двете къщи е горния етаж, за който И. К. е признат за собственик спрямо ищеца, от кои от парцелите, отредени за имот пл.№ 143 по плана от 1939 г. е образуван парцел X.-33 по плана от 1989 г., както и дали същия е образуван като съсобствен на основание чл.29 З. и следвало ли е да има уравнение на правата на основание чл.31, ал.1 З., съответно налице ли са основания за отпадане на отчуждително действие на дворищно-регулационен план. Едва след изясняване на тези факти съдът следва да формира извод дали понастоящем съществува един урегулиран поземлен имот или няколко самостоятелни поземлени имота, включени в един урегулиран поземлен имот и отразени с един идентификатор в кадастралната карта и да изпълни задължението си при постановяване на решението да отрази границите на правото на собственост и следващата от тях индивидуализация на имота към настоящия момент, включително и да прецени какви са правата на ищеца от съответните, респ. съответния имот на всяко от придобивните основания, на които се позовава – договор за покупко-продажба и наследяване от И. К. /доколкото такова е осъществено с оглед универсалното завещание, оставено от И. К. в полза на съпругата му Я. К./.
При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по искането за възстановяване на направените в настоящото производство разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ против решение № 92 от 8.06.2017 г., постановено по гр.д. № 220 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Сливен.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Сливен.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: