О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 17 Гр. София, 11.01. 2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 10.11.2021 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА Като изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА т. д. № 257/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК ЛЕВ ИНС АД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 260070 от 10.11.2020 г., постановено по в. т. д. № 303/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено решение № 196 от 10.04.2020 г. по т. д. № 960/2018 г. на Пловдивския окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Г. Малинова Т., ЕГН [ЕГН] сумата 50 000 лв., а на Г.-М. Р. Т., ЕГН [ЕГН], действаща лично и със съгласието на майка си Д. Т. - сумата 80 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на техния внук, съответно брат - Г. Р. Т., при ПТП на 05.10.2014 г., ведно с обезщетение за забава от 03.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, на основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./. В касационната жалба се излага, че решението в посочените обжалвани части е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, за което се развиват подробни съображения. Моли се същото да се отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго по същество, с което исковете да бъдат отхвърлени, с присъждане на разноските за всички инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/ Приложима ли е разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, независимо, че едно лице не може за действа виновно; кое е от значение за прилагането на нормата – наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат или наличието на вина; 2/ За приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и конкретно дали единствено приносът на пострадалия за възникване на самото ПТП е предпоставка за приложението му или такава е и приносът на пострадалия за настъпване на вредата спрямо самия него; 3/ Длъжна ли е въззивната инстанция да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба и отговора на насрещната въззивна жалба; 4/ Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните във връзка с приетата за установена фактическа обстановка и приложението на закона; При осъществяване на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани; За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и доводите, твърденията и възраженията на страните; 5/ Приложима ли е нормата на § 96 ал.1 ПЗР ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр.101/2018 г./ към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на КЗ /отм./ и до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.493а ал.2 КЗ как се определя размерът на обезщетенията за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а ал.4 КЗ – по реда на чл.52 ЗЗД или по реда на § 96 ал.1 ПЗР ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр.101/2018 г./; 6/ Относно правилното приложение на чл.52 ЗЗД – за задължението на съда да изложи мотиви за всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи законовия критерий за справедливост не абстрактно, а с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретния казус; 7/ Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение“, визирано в ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК относно кръга лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди; Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях; Традиционните за българското общество семейни отношения между баба и внуци, взаимопомощ при отглеждането на внуците, наличието на особено близка привързаност между тях, връзките помежду им, които са характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, обитаването на едно и също жилище покриват ли тези критерии; 8/ От кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 2 от 30.11.1984 г. на Пленума на Върховния съд, извършена с ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК; В тази връзка дали ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК е относимо към правоотношения, възникнали преди приемането му при действието на ППВС № 2 от 30.11.1984 г.; Последващите тълкувателни решения, с които се изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданско-правните отношения до този момент, имат ли подобно на първоначалните такива обратно действие или започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ответниците по касация, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор в срока по чл.287 ГПК изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II-ро отделение, като взе предвид доводите на страните и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Налице са основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, за проверка съответствието на въззивното решение с цитираната от касатора и служебно известна практика на ВКС по чл.290 ГПК по въпросите, свързани с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД /ППВС 17/18.11.1963 г., ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 31 от 04.04.2019 г. на ВКС, I т.о. по т.д.№ 1267/2018 г. и др./. За да достигне до обжалвания резултат по спора, приемайки, че пострадалият няма принос за увреждането, въззивният съдебен състав е изложил следните съображения: Съпричиняване по смисъла на горната разпоредба е налице тогава, когато пострадалият обективно е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с виновното си поведение неговото настъпване, независимо дали това поведение се изразява в действие или бездействие. Релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на делинквента, не би се стигнало до увреждането. В конкретния случай, дори само заради непълнолетието на пострадалия към момента на процесното ПТП и произтичащата от това невъзможност самостоятелно да формира правновалидна воля, не би могло да се приеме, че същият е бил запознат или е бил длъжен да познава изискванията на чл.150, чл.150а и чл.151 ЗДП, съответно да направи самостоятелна преценка относно правоспособността или неправоспособността на водача да управлява автомобила и произтичащите от пътуването в същия автомобил възможни неблагоприятни последици. Освен това съдът е посочил, че доколкото основната причина за произшествието не е неспособността или липсата на умения на водача да управлява автомобила, а несъобразената с пътната обстановка скорост, то неправоспособността на последния не е единствената и изключителна предпоставка за настъпването на ПТП. Не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите, свързани със задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт. Същите представляват оплаквания под формата на въпроси за допуснати съществени процесуални нарушения, които, доколкото имат връзка с изхода по делото, ще бъдат обсъдени при решаването на делото от касационната инстанция. Петият въпрос не е обусловил решаващата правна воля на съда, поради което не удовлетворява общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК. Шестият въпрос не е разрешен в противоречие с посочената от касатора задължителна практика ППВС № 4/1968 г., поради което не се установява допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Седмият въпрос е фактически, а не правен и поради това не представлява основание по чл.280 ал.1 ГПК. Осмият въпрос също не е обусловил правната воля на решаващия съдебен състав, доколкото той не се е произнасял изрично по него /въпреки доводите във въззивната жалба на касатора/. При преценка, че същият има значение за спора, касационният съд има правомощията, произтичащи от чл.292 ГПК, предвид висящността на тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, които може да упражни служебно до постановяване на решението си. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, ІІ-ро търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260070 от 10.11.2020 г. по в. т. д. № 303/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в обжалваните от ЗК ЛЕВ ИНС АД части. УКАЗВА на касатора, че в 1-седмичен срок от съобщението следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 2 600 лв. за разглеждането на касационната жалба. При неизпълнение на горното, производството по делото ще бъде прекратено, а при изпълнение – делото да се докладва на Председателя на II-ро т.о. за насрочването му в публично съдебно заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: