О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 273 гр. София,04.05.2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1273 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. М., представлявана от адв. С. Ц., срещу решение № 260 от 30.01.2019г. по гр.д. № 2355/2018г. на САС, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 750 от 02.02.2018г. по гр.д. № 15078/2015г. на СГС, І ГО, 10 състав и касаторката е осъдена да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата 150 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че М. С. М. – В. дължи на „Обединена българска банка“ АД както следва: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 Т сумата 172 438,87 лева, представляваща вземане за неизплатена част от заета сума по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.10.2006г., изменен и допълнен със споразумения от 25.01.2008г. и 27.03.2012г., ведно със законната лихва от 20.02.2015г. до окончателното плащане на сумата, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 31 337,05 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода 28.03.2013г. – 19.02.2015г., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 7680,12 лева, представляваща неустойка за забава за периода 28.03.2013г. – 19.02.2015г. и на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ сумата 36 лева, представляваща вземане за нотариални такси. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага довод за неправилност на извода на въззивния съд, че е солидарен длъжник по договора за кредит, като твърди, че от събраните доказателства се установява, че средствата по договора за кредит за получени единствено от бившия й съпруг И. С. В. и не са използвани за семейни нужди. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че допълнителното споразумение от 25.01.2018г. е подписано само от И. В.. Поддържа, че по отношение на нея кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем, тъй като не е била уведомявана нито лично, нито чрез пълномощник, за това, че банката – кредитор е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Релевира и оплакване за липса на експертиза за размера на задължението по договора за кредит и има ли промяна на анюитетните вноски по договора за кредит или на съотношението на главницата и лихвите /и таксите/, заплащани в тях, поради упражняване от страна на банката на правото й съгласно чл.5, ал.3 от договора за кредит едностранно да променя размера на лихвения процент или по чл.7, ал.3 едностранно да промени размера на годишната такса за управление на кредита, които клаузи са неравноправни. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси: 1.Кога настъпва падежът на цялото кредитно задължение при условията на предсрочна изискуемост? Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем, в хипотезата на т.нар. „автоматична предсрочна изискуемост“? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/13г. но ОСГТК на ВКС, решение № 25 от 03.05.2017г. по т.д. № 60208/2016г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. 2.Дали може да се счита за изпълнено задължението на кредитора по договор за банков кредит да доведе до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем, ако е уведомил само единия от бившите съпрузи, за които съдът приема, че са солидарни длъжници по договора за банков кредит? Твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като са ангажирани доказателства, че към датата на връчване на уведомлението на И. В. бракът му с касаторката вече е бил прекратен и липсва действаща норма, която да създава презумпция за уведомяване и на другия бивш съпруг, ако единият е бил уведомен. Ответникът „Обединена българска банка“ АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като първият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вторият въпрос е неотносим, тъй като банката е уведомила и двамата съпрузи, а не само единия, а оплакването за очевидна неправилност не е обосновано с посочване на конкретни правни норми, които са нарушени. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба, като сочи, че ответницата не е направила възражение за неравноправност на клаузи на договора за кредит. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл.422 ГПК, е приел за безспорно, че между „ОББ“ АД и И. С. В. валидно е възникнало правоотношение по договор за банков кредит, по силата на който е уговорено предоставяне на кредитополучателя В. на сумата от 189 900 лв. срещу задължението му да я върне в срок до 28.10.2031г., както и че договорът е подписан от ответницата в качеството й на съпруга на кредитополучателя, с когото към момента на сключване на договора за кредит са били в брак, сключен на 13.08.1995г. и прекратен с решение от 22.05.2013 г. по гр.д. № 284/2013 г. на СРС. Приел е за безспорно и обстоятелството, че сумата по кредита е била усвоена. Посочил е, че с допълнително споразумение № 1 от 25.01.2008 г., сключено между банката и кредитополучателя, размерът на възнаградителната лихва е намален от 12,25% на 8,2% годишно, а с допълнително споразумение № 2 от 27.03.2012 г., сключено между банката и кредитополучателя, кредитът е преструктуриран: за период от 12 месеца, считано от 28.04.2012 г. е уговорен размер на месечната вноска от 1233,06 лв., а за следващите 223 месеца, считано от 28.04.2013 г. – от 1725,15 лв., включващ главница, лихви и съответната част от такса годишно управление (т.2), като страните са постигнали съгласие, че ако кредитополучателят не допусне частично/пълно просрочие на повече от 1 от първите 12 вноски, банката ще му предостави възможност за промяна на размера на оставащите 223 вноски, изразяваща се в намаляването му на 1641,79 лв. месечно, считано от 28.04.2013 г. (т.3 и 4), а при неизпълнение на това условие, уговореният погасителен план в т.2 ще запази своето действие (т.5). Въззивният съд е приел за безспорно, че кредитополучателят е спрял плащанията по договора на 28.02.2013г. и че поради просрочие кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, видно от представената нотариална покана, връчена на 18.02.2015г. на кредитополучателя И. В.. Въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза е приел за установено, че неплатените задължение по договора възлизат на: 172 438,87 лв. главница; 31 337,06 лв. възнаградителна лихва за периода 28.03.2013 г. – 19.02.2015 г.; 7 680,12 лв. наказателна лихва за периода 28.03.2013 г. – 19.02.2015 г. и 36 лв. нотариални такси, заплатени от банката във връзка с обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е приел за установено, че ответницата-съпруга на кредитополучателя, е подписала договора за кредит и е ипотекарен длъжник, тъй като кредитът е обезпечен с ипотека върху имоти, които са СИО, като по силата на законовата презумпция същата отговаря солидарно за задължението. С оглед на това е достигнал до извод, че ответницата има качество и на солидарен длъжник. Посочил е, че изрично в договора е отразено, че същият се сключва за ремонт/реконструкция на недвижими имоти, които са СИО, тъй като са били закупени от И. В. по време на брака му с ответницата, което се установява от НА № 67, том IV, рег. № 3087, дело №610 от 10.06.2005г. и НА №189, том II, рег. №7650. При изрично посочване в договора, че целта му е за ремонт/реконструкция на недвижими имоти, които са в режим на СИО, въззивният съд е приел, че кредитът е за задоволяване на семейна нужда. Въззивният съд е обсъдил основното възражение на въззивницата, свързано с оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, а именно, че съпрузите отговарят солидарно за нужди на семейството. Изложил е съображения, че е налице солидарност на съпрузите за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нужди на семейството, както и че средствата, получени по договор за заем, не съставляват лични средства, дори и да са получени от единия от съпрузите, тъй като задължението им за връщане е солидарно за двамата съпрузи по силата на закона, именно поради наличието на цитираната презумпция на закона. Приел е, че по аргумент за противното, в случаите, в които задължението на единия съпруг е лично, т.е. то не е било поето за посрещане на нуждите на семейството, се допуска разделност на имуществената общност. Позовал се е на решение № 211/23.07.2012г по гр.д.№177/2011г по описа на ВКС, според което установената презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Посочено е, че това важи за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2 СК и чл.36, ал.2 СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството, като при оборването на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, които очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, подлежащи на преценка от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата, като в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Позовал се е и на решение №24/23.04.2013г по гр.д.№308/2012, IV Г.О., ВКС, в което по сходен на настоящето дело казус са разгледани възможностите на ипотекарният длъжник-съпруг да може да се освободи от задължението си-да удовлетвори кредитора чрез имота си, в който случай той отговаря до размер на продажната му цена, или да запази собствеността върху имота, като плати чуждия обезпечен дълг, в който случай отговаря до размера на същия. Обсъдил е представената от въззивника съдебна практика и е приел, че тя не е в противоположен смисъл. Въззивният съд е приел за недоказани възраженията на въззивницата, че сумата по договора за кредит не е била използвана за нужди на семейството, а е използвана за лични нужди от кредитополучателя В., съпруг на ответницата, с които се цели да се обори законовата презумпция. Приел е, че с оглед представените договор за заем от 22.02.2011г, сключен между И. В. и „Д.“ ЕООД, изменен с анекс №1/25.10.2011г и анекс №2/20.12.2015г., удостоверение от 1.11.2015г от И. В. пред ТД на НАП, извлечение от банкова сметка на В., счетоводен баланс на посоченото дружество, както и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, е установено предоставянето на кредит на дружеството, но е посочил, че сумата по кредита в размер на 189 900лв. не съответства на посочената заемна сума в договора за заем от 22.02.2011г. в размер на 215 141.30лв., а и заемът е предоставен пет години след сключване на договора за кредит. Въззивният съд е приел за безспорно по делото е, че въззивницата не е заплащала дължимите месечни вноски по договора за кредит. Приел е още, че изпратената нотариална покана от банката до И. В. и до ответницата е връчена на 18.02.2015г на И. В. и, при отчитане, че е адресирана и до двамата, същият е получил и за съпругата си. Въз основа на това е достигнал до извод, че въззивницата следва да се счита за уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит, поради което възражението й се явява неоснователно. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора материалноправни въпроси се отнасят до начина на уведомяване на всеки един от солидарните длъжници от страна на кредитора за изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въпросите са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 6 от 12.06.2017г. по гр.д. № 50203/2016г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 41 от 29.05.2017г. по т.д. № 60106/2016г. на ВКС, ІІ г.о. и др., според която, за да бъде изискуемо изцяло задължението на банката спрямо всеки от един от солидарните длъжници, предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задължението следва да бъде обявена надлежно на всеки един от тях, тъй като уговорената солидарност на задължението между двама или повече длъжници не предполага действие на обявената от банката предсрочна изискуемост по отношение на един от съдлъжниците и спрямо другия солидарно отговорен длъжник, ако по отношение на него няма редовна процедура по обявяване на предсрочната изискуемост. С оглед на това настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с посочената съдебна практика по следния уточнен от касационната инстанция материалноправен въпрос: „Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на съдлъжници, отговарящи солидарно за поетия с договора дълг?“. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.81, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 4229,84 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 от 30.01.2019г. по гр.д. № 2355/2018г. на САС, ГО, 7 състав. УКАЗВА на М. С. М. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната му жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 4229,84 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено. След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: