8 Р Е Ш Е Н И Е № 31 гр. София, 18 март 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МИРА НЕДЕВА и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1026/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод постъпили касационни жалби от защитниците на подсъдимия К. Й. А. срещу въззивно решение № 94/ 03.06.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 54/2020 год., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбите се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се правят алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба и от частните обвинители Т. Д. С. и Д. С. Д., чрез техния повереник адвокат Н. М.. В нея се твърди, че въззивната инстанция е допуснала нарушения на материалния закон, като е наложила и несправедливи наказания. Иска се признаване на подсъдимия за виновен в извършване на нарушение и на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и увеличаване на срока на наложените на подсъдимия санкции. Касационната жалба, подадена от името на останалите частни обвинители, е върната с разпореждане на зам. на административния ръководител на въззивния съд от 17.07.2020 г., което не е обжалвано. В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители Т. С. и Д. Д. поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Защитниците на подсъдимия К. А. – адвокат Л. П. и адвокат С. М., поддържат касационните жалби, подадени от негово име и пледират за уважаването им. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и прави искане за оставяне в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Подсъдимият моли съда да отмени обжалвания въззивен съдебен акт и да го оправдае. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда от 11.09.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 750/2018 г., по описа на Окръжен съд - Русе, подсъдимият К. Й. А. е признат за виновен в това, че на 20.02.2017 г. в [населено място], на [улица], в района на бензиностанция „Л.“, при управление на МПС – л. а. „Ф.“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл. 20, ал. 2, изр. 1 и изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Звезда Д. С., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, изтърпяването на което на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, като е лишен от право да управлява МПС също за срок от три години. Подсъдимият и частните обвинители останали недоволни от първоинстанционната присъда и я обжалвали пред Апелативен съд – Велико Търново, който с въззивно решение № 94/03.06.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 54/2020 г. я изменил като оправдал подсъдимия Кр. А. по обвинението да е извършил нарушение на чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДвП. Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от лица, които имат право на това, в законоустановения срок и срещу акт от категорията на визираните в чл. 346, т.1 от НПК. В жалбата на частните обвинители твърденията за допуснато нарушение на материалния закон се аргументират с довода, че въззивният съд неправилно е оправдал подсъдимия по обвинението за допуснато нарушение на чл. 20, ал.1, изр. 1 от ЗДвП, приемайки, че пострадалата не е била предвидимо препятствие на пътя. Незаконосъобразно било прието и че с поведението си пешеходката е съпричинила настъпването на вредоносния резултат. Неправилно въззивната инстанция отхвърлила възражението на повереника за това, че подсъдимият е осъществил произшествието след употреба на алкохол, като при определяне на размера на наказанието не отчела този факт, както и цялостното поведение на дееца след удара. В жалбата, подадена от защитника на подсъдимия – адв. Л. П., се излагат твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, като се настоява, че незаконосъобразно подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото обвинение, при наличието на основание за приложение на разпоредбата на чл. 15 от НК. Според защитника въззивната инстанция се позовала на заключението на АТЕ, допусната от нея, въпреки че вещите лица, които го изготвили не били ходили на местопроизшествието, за да направят измервания и да добият лични впечатления от пътния участък. В тази връзка се твърди, че неправилно въззивният съд е отказал да уважи искането на защитата за допускане на допълнителна АТЕ и така останали неизяснени обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото, като движението на пострадалата по пътното платно и цялостния механизъм на произшествието. Въззивното решение почивало на предположения, което обуславяло и неговата несправедливост. В жалбата, подадена от защитника на подсъдимия – адвокат С. М., се сочат доводи в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Твърди се, че за да направи извод за осъществено от подсъдимия нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП въззивната инстанция неправилно се е позовала на заключението на допълнителната АТЕ, изготвена от досъдебното производство, приемайки, че подсъдимият е имал видимост към пострадалата от разстояние от 83 метра, като не съобразила, че тази величина е определена, според разпита на вещото лице, при дневни условия, а произшествието е станало през нощта. Не било установено точното местоположение и начина на придвижване на пострадалата, респективно момента на възникване на опасността за движение и реалната видимост при конкретните пътни условия. Всичко това било посочено във въззивната жалба, но въззивният съд не отговорил на възраженията на защитата, направени в този смисъл, както и на довода за осъществяване на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Така изложеното съдържание на постъпилите касационни жалби обуславя необходимостта от разглеждане на първо място на жалбите на защитата, тъй като в тях се сочат възражения за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, а само при констатация, че са били изпълнени всички изисквания на процесуалния закон при установяване на значимите за делото факти, могат да се правят изводи относно правилното приложение на материалния закон и справедливостта на наложените наказания. При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намери за основателни доводите на защитата, изложени в подкрепа на заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. На първо място следва да се посочи, че основен принцип в наказателния процес, залегнал в разпоредбата на чл. 13 от НПК, е разкриването на обективната истина. Органите на досъдебното производство и съдът са длъжни да вземат всички мерки, чрез използване на реда и средствата, предвидени в НПК, за да съберат доказателства за обстоятелствата от кръга на визираните в чл. 102 от НПК. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.1 от НПК централно място в наказателния процес заема съдебната фаза. Пренесено към настоящия казус това означава, че съдът не само не е ограничен, но е и длъжен да събира доказателства за установяване на авторството, механизма и начина на осъществяване на пътнотранспортното произшествие. Същото се отнася и за въззивната инстанция, която като съд по фактите има правомощията да събира доказателства по свой почин, които е длъжна да анализира в съвкупност със събраните на досъдебното производство и в хода на първоинстанционното съдебно следствие. С оглед на това няма процесуална пречка да установи фактически положения, различни от приетите от първоинстанционния съд и на тяхна основа да изведе собствените си правни заключения относно престъпната проява. В настоящия случай контролираният съд е положил необходимите усилия за установяване на механизма и начина на осъществяване на пътнотранспортното произшествие, като е допуснал повторна, тройна АТЕ, констатирайки недостатъци в експертизите, изготвени на досъдебното производство. Недостатъчно задълбочено обаче е преценил значението на новоустановените факти и обстоятелства, като не е съобразил, че обстоятелствената част на обвинението обхваща съвкупността от обстоятелства, които от обективна и субективна страна индивидуализират извършеното престъпление и неговия автор и че тя се изменя съществено, когато обстоятелствата, на които се основава изменението, влошават наказателноправното положение на подсъдимия или пораждат необходимост от нови усилия за защита при реализиране правото на защита. Когато няма такова съществено изменение на фактическите обстоятелства на обвинението, съдът може и е длъжен да постанови осъждане като приложи закон за същото, еднакво или по - леко наказуемо престъпление, без да е налице изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал.1 от НПК. Не е съобразил и разясненията, дадени с ТР № 2/2016 г. на ВКС по т. д. № 2/2016 г. на ОСНК относно разликата между изменение на обстоятелствена част на обвинителния акт и изменение на обвинението и свързаната с това възможност за посочване на правилото за движение, което действително е било нарушено, като се приложи закон за същото наказуемо престъпление. Изложеното изисква в съответния съдебен акт /в случая въззивното решение/да се посочат ясни и добре аргументирани доводи за това, кои са новоустановените факти, водят ли те до промяна в обстоятелствата, характеризиращи деянието от обективна и субективна страна и изискват ли подсъдимият да положи нови, допълнителни усилия за организиране на защитата си. В проверяваното съдебно решение въззивният съд подробно е възпроизвел съдържанието на приобщените по делото доказателствени източници, без обаче да ги анализира и да посочи кои от тях кредитира и на какво основание. След това е отразил, че заключението на допуснатата и приета от него повторна тройна АТЕ съществено се разминава с експертните изводи, изложени в заключенията на авто – техническите експертизи, изготвени на досъдебното производство. Посочил е фактическата обстановка, която приема за установена, съобразно изводите на вещите лица, изложени в заключението на повторната АТЕ. Констатирал е, че тя не съответства на описаната в обвинителния акт и е заявил, че ще счита за установени фактите, така както са посочени в обвинителния акт, тъй като няма правомощие да приеме различни фактически констатации, без да е налице намесата на прокурора по реда на чл. 287 от НПК. Декларативно заявеното становище на въззивната инстанция за това, че „Установената промяна в съществените факти, така и промяната в правото, включително и по отношение на запълващата норма, представляват изменение на обвинението“ обаче не е достатъчно, за да се приеме, че е изпълнен стандарта за мотивиране на съдебния акт, така както изисква разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК. В обжалваното въззивно решение контролираният съд не е посочил кои фактически обстоятелства според него се включват в обвинението и кои са новоустановените такива, неописани в обвинителния акт, срещу които подсъдимият не се е защитавал. Отсъстват и ясно изразени аргументи относно констатираната от въззивния съд процесуална невъзможност за осъждане на подсъдимия въз основа на фактическите констатации, установени с помощта на експертните познания на вещите лица, изготвили повторната тройна АТЕ. Контролираният съд не е изложил съображенията си, поради които е решил да приеме фактите, така както са описани в обвинителния акт и възприети от първоинстанционния съд, въпреки че е констатирал, приемайки заключението на повторната АТЕ, че те не отговарят на действителното положение относно скоростта на движение на МПС и пътя, по който се е движело то преди да достигне мястото на удара. Всичко това затруднява проследяването на процеса на формиране на вътрешното убеждение на проверявания съд. На следващо място, приемайки за установена отразената в обвинителния акт фактическа обстановка, контролираният съд е пропуснал да отбележи обстоятелството, че тя е изведена въз основа на заключенията на основната и допълнителните АТЕ, изготвени от експерта Ж. Г., в чиято компетентност по медицинските въпроси основателно е изразил съмнения. В писменото заключение на допълнителната АТЕ / т. ІІ, л. 150 - 152 от ДП/, вещото лице е посочило, че при конкретните условия разстоянието, от което водачът е могъл да възприеме пострадалата пешеходка е 83 м. / зад. 3.1 и 3.2 от ДАТЕ/. При приемането на същото заключение в хода на първоинстанционното съдебно следствие и изслушване на експерта / в съдебно заседание, проведено на 11.09.2019 г. /л.113 от н.о.х.д. № 750/2018 г./, той е заявил, че е определил разстоянието на видимост – 83 метра, при дневни условия. В същия разпит вещото лице е уточнило: „Ако е абсолютно тъмно и автомобилът се движи с включени къси светлини, на каквито е бил, със скоростта, с която се е движел – 70-75 км/ч, той не може да спре в границите на 50 метра“ / каквато е осветената зона напред, според експерта/. В т. 4. 5 на друго заключение - на ДАТЕ / т. ІІ, л.123 - 128 от ДП/, експертът е отразил „В създадената пътнотранспортна ситуация видимостта е била в условията на слабо осветление от външни светоизточници и от късите светлини на фаровете на автомобила…“. При приемането на това заключение, в. л. Г. отново е заявил, че разстоянието на видимост / 77 м./ е определено при дневни условия. Изложеното е илюстрация на съществуващите явни противоречия между писмените заключения и устните разяснения, дадени от експерта при изслушването му в хода на съдебното следствие, относно условията, при които е определен един от най – важните параметри – разстоянието, от което водачът на МПС е имал обективна възможност да възприеме пострадалата пешеходка, пряко обуславящ извода за предотвратимост на удара с нея. Тези противоречия не са коментирани изобщо от въззивния съд, който без да подложи на задълбочен анализ посочените доказателствени източници /само е възпроизвел съдържанието на писмените заключения/ е приел безусловно, че пешеходката е била видима за водача от разстояние 83 метра и че скоростта на движение на МПС 75 км/ч, така както е посочено в обстоятелствената част на обвинителния акт и прието от първоинстанционния съд. По този начин контролираната инстанция е допуснала нарушение на процесуалните правила, визирани в разпоредбите на 14, ал.1 и чл. 107, ал. 5 от НПК, изискващи подлагане на събраните доказателства на внимателна преценка и изграждане на вътрешното убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Допуснатите нарушения са съществени, тъй като са рефлектирали неблагоприятно върху правото на защита на подсъдимия чрез потвърждаване на осъдителната присъда, постановена спрямо него, въз основа на факти, неустановени по предвидения в НПК ред. Описаното по - горе обуславя основателността и на оплакването на процесуалните представители на подсъдимия за това, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК. Във въззивната жалба защитниците са изложени същите възражения като депозираните в касационната жалба, които не са получили надлежен отговор в обжалвания въззивен съдебен акт. Контролираният съд не е отговорил на доводите на защитата, относно наличието на противоречия /като посочените по-горе/ между изготвените АТЕ и разясненията, дадени от вещото лице при изслушването му в хода на първоинстанционното съдебно следствие, както и на възраженията за това, че не е установено точното място на удара, посоката и начина на придвижване на пострадалата. Неизлагането на конкретни и ясни съображения по отношение на релевантните за правилното решаване на делото факти и отсъствието на отговор на съществени възражения и доводи на страните представлява нарушение на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Изложеното налага отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав, при което да бъдат отстранени допуснатите нарушения на процесуалния закон. При това е безпредметно обсъждането на твърденията на жалбоподателите за неправилно приложение на материалния закон и за несправедливост на наложените санкции. ВКС намира, че не следва да се произнася по искането на повереника за присъждане на разноските, направени за явяването му пред касационната инстанция, доколкото уважаването му е поставено в зависимост от това дали ще бъде потвърдена осъдителната присъда при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, предвид изискванията на чл. 189, ал. 3 от НПК. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 94/ 03.06.2020 г., постановено по в.н.о.х.д. № 54/2020 год., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. ВРЪЩА делото на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.