Р Е Ш Е Н И Е
№ 208
[населено място], 09.02.2018г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на шести ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. №394 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния представител адв. Н. Т., против решение № 288/03.10.2016г. по т.д. № 247/2016г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 611/22.12.2015г. по т.д. № 154/2014 г. на Окръжен съд - Смолян в частта, с която е признато за установено, че касаторът дължи на [фирма] , при условията на солидарна отговорност наред с Н. В. М., следните суми на основание договор от 05.02.2008г. за банков кредит на продукт „Бизнес – Револвираща линия - Плюс“, изменен и допълнен с анекс № 1 от 23.06.2009 г., анекс № 2 от 29.07.2010г. и анекс № 3 от 21.06.2011г, а именно : сумата 25 092,77 евро, представляваща изискуема главница, ведно със законната лихва за забава, считано от 18.03.2014г. до окончателното й заплащане; сумата от 3 936,85 евро, представляваща изискуема редовна лихва, дължима за времето от 21.01.2013г. до 13.03.2014г. и сумата от 160,86 евро – такса за обслужване на кредита, като за общия размер на задължението към банката от 29 190, 48 евро е издадена заповед за изпълнение на парично вземане № 178/24.03.2014г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 304/2014г. по описа на РС-Смолян.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Оплакването за недопустимост на обжалвания съден акт касаторът извежда от противоречие между наведени със заявлението обстоятелства, въз основа на които банката твърди, че е настъпила възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем – чл.9 от анекс №3, а по исковата молба ищецът се позовава на друга разпоредба – чл.24, б.г и чл.25, б.б от договора за банков кредит, като доводът е, че двете предвиждат неизпълнение на различни задължения като основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Касаторът е подписал анекс № 3 в качеството си на поръчител, поради което спрямо него следва да се приложи чл.147, ал.1 ЗЗД, като преклузивният срок е изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, необоснованост и нарушения на материалния закон. Касаторът счита за недоказан факта на получаване на изявлението на банката, че обявява вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо и надлежното упълномощаване на подписалото изявлението лице за извършване на посоченото действие от името на банката. Не са настъпили и условията за възникване на това право в полза на кредитора, тъй като не се касае до неизпълнение на задължение в рамките на срока за облекчен режим на погасяване на вноските. С подписването на анекс №3 е налице новация на задължението по договора за кредит. Не е било разгледано възражението на касатора за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗПП в основния договор. Иска се обезсилване на атакуваното решение на ПАС, а при условията на евентуалност - неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В писмения си отговор ответникът по касацията [фирма] оспорва основателността на касационната жалба. Поддържа се становище за допустимост и правилност на въззивното решение.
Третото лице-помагач на страната на касатора Н. В. М. не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като съобрази становищата на страните и съгласно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:
В обжалваното въззивно решение е прието, че банката е предявила по реда на чл.422 ГПК иск за приемане за установено по отношение на касатора , че съществуват вземания на ищеца с източник договор за банков кредит за солидарно заплащане на процесните суми от дружеството и Н. В. М.. Според ПАС безспорно се установява сключването между банката като кредитор и физическото лице като кредитополучател и касатора като солидарен длъжник на договор за банков кредит за предоставяне на кредитна линия в размер на 40 000лв. с краен срок за погасяване 240 месеца от откриване на заемната сметка по кредита. Решаващият съд е преценил, че в договора е уговорено в полза на банката право да обяви предсрочна изискуемост на целия банков кредит в случай на неизпълнение на поети задължения, включително и при невнасяне на дължима вноска за главница и/ или лихва. Отчетено е било, че договорът за банков кредит е изменян с три последователни анекса /подписани от банката, кредитополучателя и съдлъжника/. ПАС е счел, че с последния анекс е бил превалутиран дългът в евро при месечна погасителна вноска от 310,41 евро при облекчен ред за погасяване на дълга в рамките на 12 месеца при фиксираната годишна лихва в размер на 9,15 %. В чл.9 от същия анекс е било предвидено, че ако в едногодишния период на облекчено ползване кредитополучателят или съдлъжникът не заплатят в срок една дължима месечна вноска, то последните губят правото да ползват облекчения ред за погасяване на кредита и банката има право да обяви, че целият кредит става незабавно и предсрочно изискуем. Това право банката има и при всяко друго нарушение от страна на касатора на анекса. Въззивната инстанция е приела, че банката е изпратила покана до съдлъжника [фирма], подписана от надлежно упълномощения да извърши това действие адв.Ч., че поради неиздължаване на погасителна вноска с падеж 21.01.2013г. в размер на 310,41 евро цялото задължение към кредитора по договора за банков кредит става предсрочно изискуемо. Поканата е била изпратена по пощата с писмо с обратна разписка на адреса на дружеството, посочен в договора за кредит. Писмото е било върнато обратно на подателя с отметка, че пратката не е потърсена от получателя. Решаващият съд е приел, че според събраните доказателства пощенският оператор е спазил изискванията на чл.5, ал.3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. Причината, поради която не са били пускани служебни известия обр.210 в пощенската кутия, а под заключената входна врата, е поради факта, че имената на ползвателите на имотите не се били означени на пощенските кутии. В случая според въззивния съд касаторът не е изпълнил задължението си по т.27 ОУ на договора с потребителите на универсална пощенска услуга, извършвана от [фирма], да монтира и поддържа пощенска кутия за доставяне на пощенски пратки като на нея бъде посочено името на ползвателя. Дружеството не е изпратило служител в пощенската станция, поради което съдът е направил извод, че бездействието му не може да породи неблагоприятни последици за банката. Апелативният съд е заключил, че изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост е получено от съдлъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. ПАС е съобразил заключението на ССЕ и е установил, че не се доказва заплащане на дължима месечна вноска с падеж 21.01.2013г. дори и в посочения от кастора размер от 193,37 евро. Решаващият съд е намерил за неприложимо правилото на чл.147 ЗЗД, доколкото дружеството не е поръчител по договора за банков кредит, а солидарен длъжник. Съдът не е споделил оплакването на касатора, че е налице хипотеза на новация по чл.107 ЗЗД, тъй като с анексите не е уговорено ново задължение на мястото на стария дълг.
С определение № 367/12.06.2017г. по т.д. № 394/2017г. на ВКС, I т.о. на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка съответствието му със задължителна практика на ВКС, обективирана в т.18 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о. и Решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015г. на ВКС, I т.о. по въпроса: „ По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита?“
Становището на състава по така поставения правен въпрос произтича от следното:
Според разясненията в т.18 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е дадено разрешение, че предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника– кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за загубване преимуществото на срока. От този момент неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя.
В решение №148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о. е даден отговор на идентичен правен въпрос и той е в смисъл, че начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката на редовността при връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи.
В Решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015г. на ВКС, I т.о. по въпроса относно приложението на разпоредбата на чл.36, ал.2 от Закона за пощенските услуги по отношение на начина на удостоверяване на връчването на длъжника на уведомителното писмо на банката, с което кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, е прието, че общите правила и чл.36, ал.2 ЗПУ не въвеждат фикция, че при липсата на фактическо предаване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл.5, ал.3 от Общите условия, пратката ще се счита за доставена на получателя. Допустимо е в договора между страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да се предвиди, че изявлението от едната страна ще се счита за достигнало до другата, без фактически същото да е получено. Такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и че според договора опитът за предаване на съобщението /на адреса или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване. В случай, че в договора няма уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната като недоставена, независимо от причините за това, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането на договора по кредит не може да се счита, получено от длъжника.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.
По същество на касационната жалба:
Неоснователно е оплакването на касатора, че ПАС се е произнесъл по невъведено с исковата молба основание на иска. Съдът определя основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, според посочените в заявлението и/или документа правопораждащи субективното материално право юридически факти – договора за кредит, с който са поети задължения за връщане на предоставени в заем парични суми, за заплащане на възнаградителни лихви, на акцесорни вземания /неустойки, такси, застраховки и други/, както и обезпечителни договори и договори, които внасят промяна в облигационното отношение. В случая ПАС се е произнесъл въз основа на договор за кредит на продукт „Бизнес – Револвираща линия - Плюс“, изменен и допълнен с анекс № 1 от 23.06.2009 г., анекс № 2 от 29.07.2010г. и анекс № 3 от 21.06.2011г., така както изрично те са посочени в заявлението и в исковата молба. Конкретната клауза за настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост има отношение не към редовността на исковата молба, а към основателността на иска във връзка с доказване на предпоставките, при които възниква правото на кредитора да обяви целият непогасен остатък от дълга за предсрочно изискуем.
С оглед на дадения отговор на правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, основателно се явява оплакването за нарушение на закона и необоснованост на извода на въззивния съд, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за банков кредит. Съгласно чл.30 от процесния договор всички уведомления и изявления, направени във връзка с настоящия договор трябва да бъдат направени в писмена форма и се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка или препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на страните, посочени в договора за банков кредит. Ако някоя от страните промени адреса си, тя е длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес, а до получаването на такова уведомление всички съобщения, достигнали до стария адрес, ще се считат за получени. Тълкуването на клаузата съобразно чл.20 ЗЗД води до извод, че страните не са обвързали опита за доставка на съобщението на непроменен адрес на фактическото му получаване. Съобразно удостоверителното изявление на служител на [фирма] се доказва осъществяването на два неуспешни опити за връчване на пощенска пратка, при които са предприети от пощенския служител предписаните в чл.5, ал.3 на Общите условия, приети с решение № 581/27.10.2010г., действия. Следователно длъжникът не е получил изявлението на своя съдоговорител и не са настъпили последиците на обявена от кредитора предсрочна изискуемост.
Предвид основателността на възражението на касатора, че банката не е упражнила правото си да направи непогасения остатък от кредита предсрочно изискуем, дружеството не отговаря до размера на предсрочно изискуемия непогасен остатък от кредита. Отговорността му по конкретния спор следва да се определи в размер на всички ликвидни и изискуеми вземания според погасителния план. Релевантни в тази връзка с оглед доводите на страните се явяват редовно въведените в процеса с отговора на исковата молба и с въззивната жалба от касатора възражения за : нищожност на клаузи от договора за кредит относно възможността за едностранна промяна от банката на суми, дължими за лихви и такси, поради техния неравноправен характер на осн. чл.143, т.12 ЗЗП; погасяване на задължението по договора за кредит поради новация чрез сключване на последващите анекси; недопустимост на иска по чл.422 ГПК спрямо касатора, който е поръчителствал за задължението на кредитополучателя Н.М. по процесния договор и анексите към него, на осн. чл.147, ал.1 ЗЗД за вземания с падеж, предхождащ 6 месеца преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК; извършени плащания, които са погасили останалите претендирани задължения.
Въззивният съд при изрично направено с въззивната жалба на [фирма] оплакване за неправилно приложение от първоинстанционния съд на чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП не е обсъдил същото. В създадената задължителна съдебната практика напр.: решение № 161/04.10.2016г. по т.д. № 2220/2015г. на ВКС, II т.о.; решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; решение № 127/05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IVг.о.; решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, II т.о. последователно ВКС поддържа становище, че съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им.
Едва след произнасяне по горепосоченото възражение и в зависимост от него въззивният съд ще установи действителния размер на отделните вноски – за главница и лихви и акцесорни вземания за такси с настъпил падеж, след което следва да отнесе към тях извършените плащания и определи кои задължения са останали непогасени, а с оглед на извода за качеството, в което касаторът е подписал процесния договор и анексите, ще съобрази следва ли да намери приложение правилото на чл.147, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд се произнася и по отговорността за разноски в заповедното и в исковото производство съгласно т.12 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, а на осн. чл.294, ал.2 ГПК – и по разноските за водене на делото пред ВКС.
С оглед на изложеното, решението на апелативния съд, като неправилно, следва да бъде отменено и върнато на въззивния съд за повторно разглеждане.
Водим от горното и на осн. чл.293, ал.1 и ал.3 ГПК, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 288/03.10.2016г. по т.д. № 247/2016г. на Пловдивския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|