Р Е Ш Е Н И Е № 55 София, 18 април 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. седемнадесети март ……........... 2016 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Севдалин Мавров ............................... ЧЛЕНОВЕ: .. Даниела Атанасова ............................. .. Красимир Шекерджиев .................... при секретар .. Невена Пелова ........................................ и в присъствието на прокурора от ВКП .. Ивайло Симов .................., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................. КНОХД № .. 166 .. / .. 2016.... г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадена в срок касационна жалба от страна на подсъдимия С. Н. Х.. Обжалва се решение № 179 от 12.12.15 г., постановено по ВНОХД № 460/15 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Със същото е потвърдена присъда № 14 от 16.09.15 г. на Кърджалийския окръжен съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на Х. за извършени престъпления по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК и по чл. 170, ал. 2, пр. 1 от НК, като му е наложено общо наказание на осн. чл. 23, ал. 1 от НК, увеличено на осн. чл. 24 от НК. В жалбата се развиват доводи за явна несправедливост на наложеното с присъдата най-голямо по размер наказание за извършеното престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 от НК, обосновано с допуснато процесуално нарушение при преценката на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Иска се намаляване на наказанието. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Прокурорът развива доводи за неоснователност на жалбата. Пледира обжалваното решение да се остави в сила. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите в подкрепа на касационната жалба, изразените становища в съдебно заседание и постановените съдебни актове, намира следното: По изрично искане от страна на защитата и подсъдимия Х. производството по делото е развито по реда на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият изцяло е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, давайки информирано съгласие за последиците от самопризнанието. При този развой на делото Х. се е признал за виновен в това, че за времето 22.30/01.30 часа на 21/22.04.15 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, отнел 10.00 лв. от владението на А. Х., с намерение противозаконно да ги присви, като употребил за това сила, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК и чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на СЕДЕМ години и ЧЕТИРИ месеца лишаване от свобода. Признал се е за виновен и в това, че в същия период от време и на същото място, при условията на опасен рецидив, направил опит да се съвкупи с А. Х. (лице от женски пол, родена 1934 г.), като я е принудил към това със сила, като изпълнителното деяние не е довършено по независещи от волята му причини, поради което и на осн. чл. 152, ал. 3, т. 5, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК и чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на ОСЕМ години лишаване от свобода. Признал се е за виновен и в това, че за времето 22.30 – 23.00 ч. на 21.04.15 г. на същото място влязъл в жилището на А. Х., като счупил стъклото на прозорец на къщата, поради което и на осн. чл. 170, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 1 и чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на ЧИТИРИ месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 от НК на Х. е наложено общо наказание в размер на ОСЕМ години лишаване от свобода, което на осн. чл. 24 от НК е увеличено на ДЕВЕТ години лишаване от свобода. Съдът се е произнесъл по въпроса по чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК, веществените доказателства и разноските, направени по делото. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Фактите по делото са правилно възприети съгласно събраните доказателства и подкрепят направеното от подсъдимия самопризнание, поради което съкратената процедура е приложена в синхрон с изискванията на процесуалния закон. Така за опита за изнасилване съдът правилно е възприел, че подсъдимият „ …е вдигнал горнището на блузата до врата, свалил и шалварите и тя останала гола от кръста надолу. Свалил си анцуга и останал гол до кръста надолу. Започнал да търка члена си в слабините на А. Х., която се съпротивявала…, като не успял поради съпротивата на жената да се съвкупи с нея, казал на възрастната жена, че не му станал кефа…“. Тези факти, отразени в жалбата, изцяло са залегнали в обвинителния акт и Х. ги е признал, като настоящата инстанция няма процесуалните основание и възможност да ги игнорира. Не може да се възприеме и упрекът към въззивната инстанция, че е потвърдила наказания, определени към максима, определен в закона. За всяко едно от доказаните престъпления апелативната инстанция изчерпателно е посочила отегчаващите отговорността обстоятелства, влияещи на размера на санкцията по отделните осъществени престъпления, в това число и по чл. 152, ал. 3, т. 5, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК. Дилемата, приложеното насилие спрямо жертвата дали е било насочено единствено към грабежа или и към опита за изнасилване, е без значение за правната квалификация и отмерените наказания за извършените при условията на реална съвкупност престъпления, доколкото е способствало за осъществяването им. В никакъв случай настоящата инстанция не може да възприеме довода, че направеното от Х. самопризнание на досъдебното производство може да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието за извършените престъпления, в контекста на т. 7 от ТР № 1 от 06.04.09 г. по т. д. № 1 за 2008 г. на ОСНК на ВКС, доколкото не съставлява елемент от цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на реализираните при условията на реална съвкупност престъпления спрямо пострадалата и неговия извършител. В случая, самопризнанията са реализирани след осъществени от органите на досъдебното производство процесуални действия (оглед на местопроизшествието, л. 3 – 5 и препис л. 6 – 7, ДП и албум към него л. 8 – 11, ДП, протокол за доброволно предаване л. 14, ДП, разпита на пострадалата л. 18 – 19 и протокола за разпознаване л. 21 – 22, ДП), след които е разпитан жалбоподателя в качеството на обвиняем. Във връзка с посочените действия по разследването и без осъщественото самопризнание на Х., органите на досъдебното производство са били в обективната възможност да разкрият авторството на извършените престъпления. При това, направените самопризнания, съдействието на разследването, разкаянието, изразеното съжаление и „съгласието за провеждане на съкратено съдебно следствие“ не са определящи за наказанието и не са в състояние да се противопоставят на възприетите от инстанциите по фактите отегчаващи отговорността обстоятелства от значение за санкционната част на присъдата и най-вече драстичното посегателство спрямо осемдесет и една годишната пострадала и съдебното минало на Х., който преди настоящата присъда е бил осъждан единадесет пъти, които осъждания не са оказали превантивна роля спрямо жалбоподателя. Посоченото води до извод, че постановеното решение, с което е потвърдена присъдата е справедливо, поради което жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 179 от 12.12.15 г., постановено по ВНОХД № 460/15 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:................................................. ..................................................