О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 588

гр.София, 18.07.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 694 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 9254/22.11.2018 г. на Р. Р. Б., представлявана от адв. Г. К., срещу въззивно решение № 163/09.10.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 363/ 2018г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 517 от 18.04.2018 г. по гр.д. № 2753/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен искът с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че в полза на ответника „БАНКА ДСК“ ЕАД не съществува ипотечното право, учредено с нотариален акт за договорна ипотека №..., т. ..., рег. № ..., нот. д. № .../...2007 г. на нотариус Л. Т. по отношение на собствения на касаторката недвижим имот - УПИ X. в кв. ... по ПУП на [населено място], [община], област Пловдив, цялото с площ от ...кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м., състояща се от избен етаж, нормален етаж, тавански етаж и гараж, както и всички останали подобрения и бъдещи приращения в имота, при описани граници.
В подадената касационна жалба страната поддържа, че съдебният акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществено нарушение на процесуалните правила.
В представеното изложение по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК са развити доводи за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по следните (уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК) въпроси: 1/ прекъсва ли давността възражението на ипотекарния кредитор, че не е осъществен фактическия й състав, заявено с отговора на исковата молба, в производство по предявен от ипотекарния длъжник отрицателен установителен иск, че ипотечното право не съществува, поради изтичането на погасителния срок за обезпеченото вземане; 2/ длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните; 3/ какви са правните последици и прекъсват ли погасителната давност изпълнителни действия, извършени по перемирано в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело. По първия въпрос се поддържа основанието за селекция по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. По втория въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и на постановени по реда на чл.290 ГПК решения на състави на ВКС. По третия въпрос се сочи, че приетите от въззивния съд правни разрешения противоречат на постановените по реда на чл.290 ГПК - решение №42/26.02.2016 г. по гр.д. №1812/2015 г., IV г.о. и решение №285/06.10.2015г. по гр.д. № 1953/2015 г., IV г.о. на ВКС.
Ответната страна по жалбата – „БАНКА ДСК“ ЕАД, представлявана от юрисконсулт В. С., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и в условия на евентуалност – за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск на ищцата Р. Б. за признаване на установено по отношение на ответника „БАНКА ДСК“ ЕАД, че не съществува ипотечното право, учредено с нотариален акт за договорна ипотека от 27.07.2007 г., въззивният съд е приел, че ипотеката не е прекратена, тъй като обезпеченото вземане не е погасено по давност. По делото е установено, че ипотеката е учредена върху недвижим имот, собственост на Р. Б., за обезпечаване на получени от нейния син Г. Б. парични средства в размер на 145 000 лв., предоставени от „БАНКА ДСК“ ЕАД съгласно договор за ипотечен кредит от 27.07.2007 г. Посочено е, че поради неплащане на вноските по кредита, на 05.03.2008 г. в полза на банката (по реда на чл.237 и сл. ГПК – отм.) е издаден изпълнителен лист, въз основа на който на 15.04.2008 г. е образувано изпълнително дело №156/2008 г. на ЧСИ А. А.. Още с молбата си за образуване на изпълнителното дело, взискателят е поискал и от ЧСИ са предприети изпълнителни действия, в т.ч. и по отношение на ипотекирания имот - налагане на възбрана, извършване на опис, оценка и провеждане на публична продан, която продан няколко пъти е обявена за нестанала.
В исковата си молба, подадена на 14.11.2016 г., ищцата е твърдяла, че ипотечното право на банката не съществува, тъй като обезпеченото вземане е погасено по давност, изтекла в периода от 09.06.2010 г. (когато е поискано извършването на следваща публична продан) до м.06.2015 г. Следващото изпълнително действие е от 07.10.2015 г., когато ответникът е поискал от съдебния изпълнител изготвяне на нова оценка и отново провеждане на публична продан на ипотекирания имот, но същите са предприети след 5-годишния давностен срок и след перемирането на изпълнителното дело (след 2-годишния срок), поради което нямат правен ефект да прекъснат давността.
Въззивният съд е приел, че изпълнителното дело е образувано на 15.04.2008 г., като от представените по делото доказателства се установява, че в периода от м.09.2008 г. до 25.09.20102 г. по изпълнителното дело са предприемани изпълнителни действия от кредитора и по възлагане от ЧСИ, които са прекъсвали давността за вземането. Оспорването от ищеца на молбите от 26.01.2012 г., 30.05.2012 г. и 25.09.2012 г. до ЧСИ, с които е поискано извършването на публична продан на ипотекирания имот, е прието за недоказано от въззивния съд, поради безспорно установения факт, че молбите са заведени на същите дати във входящия регистър на ЧСИ. При тези данни е направен извод, че към 14.11.2016 г. – датата на подаване на исковата молба – давността за обезпеченото вземане не е изтекла. Посочено е, че разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК в случая няма връзка с погасителната давност и не опорочава действията на кредитора по предприемане на принудително изпълнение. Перемирането на изпълнителното дело е счетено за ирелевантно по отношение на давностния срок за вземането, който съдът е посочил, че не е изтекъл от 25.09.2012 г. (подаването на поредната молба за публична продан) и до датата на подаване на исковата молба на ипотекарния длъжник – 14.11.2016 г. На следващо място е прието, че с предявяването на настоящия отрицателен установителен иск давността за обезпеченото вземане не е спряла да тече, тъй като не то, а ипотечното право, учредено с договора за ипотека от 27.07.2007 г., е предмет на делото, поради което не е осъществена хипотезата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Като действие, прекъсващо давността съгласно чл.116, б. „б” ГПК, е зачетено направеното от ответника с отговора на исковата молба от 30.12.2016 г. възражение за неосъществяване на фактическия състав на давността за вземането по договора за ипотечен кредит. Направен е извод, че от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е изтекла към момента на постановяване на въззивното решение. В заключение е прието, че акцесорното ипотечно право не е погасено и съществува (чл.150, ал.1 ЗЗД), щом обезпеченото с него вземане не е погасено по давност. При формирания извод за неоснователност на предявения иск, първоинстанционното решение е потвърдено.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че първите два въпроса в изложението са релевантни и са обусловили разрешаването на спора. По първия въпрос е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото на настоящия състав в тази хипотеза не е известно да има създадена практика на ВКС, а въпросът е значим с оглед точното приложение на закона и развитието на правото. При това положение, сочената от жалбоподателката предпоставка за селекция по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение по този въпрос – не би могла да бъде установена във фазата по допускане на касационното обжалване, щом отговорът му не е „очевиден”.
По втория въпрос касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за наличие на противоречие на въззивното решение със създадената практика на ВКС – т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК, т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и приложените от касаторката решения на състави на ВКС.
Третият въпрос не е обуславящ за спора, доколкото въззивният съд е приел за установено, че последното валидно извършено от кредитора изпълнително действие е подадената от него молба от 25.09.2012 г., с която е поискано извършване на нова публична продан на имота. Във връзка със следващите извършени изпълнителни действия (молба за публична продан от 07.10.2015г. и последвалите действия на ЧСИ), съдът не е формирал решаващи мотиви, които да са обусловили изхода на спора. Изводите му, че 5-годишният давностен срок не е изтекъл са основани на зачитането на ефекта на молбата на кредитора от 25.09.2012 г. и на възражението му в отговора на исковата молба от 30.12.2016 г. Ето защо, не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с приложените - решение №42/26.02.2016 г. по гр.д. №1812/2015 г., IV г.о. и решение №285/06.10.2015г. по гр.д. № 1953/2015 г., IV г.о. на ВКС. В първото е даден отговор на правните въпроси – необходимо ли е СИ да издаде постановление за прекратяване на изпълнителното производство, за да настъпят последиците на перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и от кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато в продължение на две години взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия. Прието е, при съобразяване със задължителните постановки по т.10 от ТР № 2/2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК, че когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява по право, като е без значение дали и кога СИ ще издаде постановление за прекратяването му; както и че срокът на новата погасителна давност за вземането тече от последното валидно предприето изпълнително действие. Въззивният съд не е приел нещо различно в решението си – отчитал е течението на новия давностен срок от подадената на 25.09.2012 г. молба на взискателя, за която е установено, че е постъпила в период, в който изпълнителното дело не е перемирано.
Не е налице противоречие и с решение №285/06.10.2015г. по гр.д. № 1953/2015 г., IV г.о., в което е даден отговор на правния въпрос – счита ли се прекъсната погасителната давност от изпълнителни действия, предприети въз основа на обезсилена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Очевидно, спорът по настоящото дело е съвсем различен, поради което противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не би могло да възникне.
Следва да се посочи, че изложените и в двете решения мотиви за „обезсилване на изпълнителните действия” при прекратено на каквото и да е основание изпълнително производство, се цитират от касаторката извън контекста на правните разрешения по двете дела.
В решение № 42/26.02.2016 г. по гр.д. №1812/2015 г., IV г.о., е прието за установено, че вземането по запис на заповед, за което е издаден изпълнителен лист по чл.237, б.”е” ГПК – отм., е погасено по давност преди предприемането от страна на кредитора на валидно изпълнително действие (чл.116, б.”в” ГПК) с ефект да прекъсне давностния срок и в този контекст е коментиран въпросът за обезсилването на изпълнителни действия, предприети по прекратено в хипотезата на чл.330, ал.1, б.”д” ГПК – отм., респ. чл.433, ал.1, т.8 ГПК, изпълнително производство. В решение № 285/ 06.10.2015 г. по гр.д. № 1953/2015 г., IV г.о. обезсилването на изпълнителните действия по право е разглеждано във връзка с проведено принудително изпълнение по прекратено изпълнително производство, поради обезсилването впоследствие на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист. В този смисъл е и приетото от състава на ВКС, че в тази хипотеза предприетите по изпълнителното дело изпълнителни действия не могат да имат нито процесуалноправни, нито материалноправни последици, респ. да са прекъснали давността за вземането.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 163 от 09.10.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 363/2018г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Делото да се докладва на Председателя на Трето гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание (жалбоподателката е освободена на основание чл.83, ал.2 ГПК от внасяне на държавна такса).
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.