Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 296
София, 20.04.2022 г.


Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М.Христова гр.дело № 4263 по описа за 2021г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Н. К. К., чрез назначения му особен представител адвокат С. Б., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №10451/02.07.2021г. по в.г.д.№2405/2019г. в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Благоевград от 25.02.2019г. по т.д.№23/2017г. в частта, с която е прието, че Н. К. К. дължи солидарно с К. П. К. в качеството му на ЕТ „Пулче – 1 Костадин Клечеров“ на „Юробанк България“ АД, гр.София сумата от 134 586,20лв. – главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 10.09.2016г.; сумата от 5 167,98лв. – договорна лихва за периода от 21.03.2016г. до 09.09.2016г. и сумата от 60лв. – такси за периода от 11.04.2016г. до 09.09.2016г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.г.д.№946/2016г. на Районен съд – Разлог.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, гр.София с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Г. С., оспорва жалбата като недопустима. Твърди, че в изложението на касационните основания жалбоподателят не е обосновал нито едно от предвидените в чл.280, ал.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност твърди, че жалбата е неоснователна. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част е потвърдено решението на Окръжен съд – Благоевград от 25.02.2019г. по т.д.№23/2017г. в частта, с която е прието, че Н. К. Клечеров дължи солидарно с К. П. К. в качеството му на ЕТ „Пулче – 1 Костадин Клечеров“ на „Юробанк България“ АД, гр.София сумата от 134 586,20лв. – главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 10.09.2016г.; сумата от 5 167,98лв. – договорна лихва за периода от 21.03.2016г. до 09.09.2016г. и сумата от 60лв. – такси за периода от 11.04.2016г. до 09.09.2016г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.г.д.№946/2016г. на Районен съд – Разлог.
Въззивното решение №10451/02.07.2021г. по в.г.д.№2405/2019г. на Софийски апелативен съд в останалата му част е влязло в законна сила.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че предявените по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК искове са допустими. Приел е за установено от фактическа страна, следното: 1/ На 22.01.2008г. между „Юробанк България“ АД, гр.София и К. П. К. в качеството му на ЕТ „Пулче – 1 Костадин Клечеров“ е сключен договор за кредит, продукт „бизнес кредит“ №BL12340 за сумата от 200 000лв. С Анекс №2/14.09.2015г. Н. Клечеров е встъпил в дълга на кредитополучателя ЕТ „Пулче – 1 Костадин Клечеров“. За обезпечаване вземанията по него кредитополучателят е учредил в полза на банката договорна ипотека върху свой недвижим имот. С анекс №2/14.09.2015г. Костадин Клечеров е посочил нов адрес за кореспонденция - [населено място], [улица], който съвпада с адреса посочен от встъпилия в дълга Н. К.. В т.7.1 от анекс №2 Н. К. изрично е заявил, че е съгласен с всички условия по договора за кредит и анексите към него, а в чл.8 е декларирал, че е получил преписи от договора и анексите и погасителния план. В чл.31 е уговорено фингирано връчване на всички уведомления по договора, като е прието че изпратени и достигнали до този адрес уведомления и съобщения ще се считат връчени, включително ако някоя от страните промени адреса си, но не уведоми другата страна за новия си адрес. В чл.4, ал.1 във вр. с чл.3 и чл.12 е предвидено годишния лихвен процент по договора за кредит да се определя от базовия лихвен процент на банката за малки фирми, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му. Предвидена е и възможност за промяна на Тарифата за таксите и комисионните на банката. 2/ Кредитополучателят е спрял да обслужва задълженията си по договора, считано от вноска №98 с падеж 21.03.2016г. 3/ Като се е позовала на неизпълнение на задължението за плащане на вноските по погасителен план за периода от 21.03.2016г. до 21.07.2016г., включително, банката е упражнила правото си по чл.24, б.“г“ от договора да направи кредита предсрочно изискуем, като е изпратила на всеки от солидарните длъжници уведомителни писма, съдържащи съответното изявление. Адресираното до Н. Клечеров уведомително писмо е изпратено до адрес [населено място], [улица] е получено на 16.06.2016г. от лице с фамилия К. срещу подпис. 4/ На 06.10.2015г., т. е. по-малко от месец от сключване на Анекс №2 солидарният длъжник Н. К. е променил настоящия си и постоянен адрес – л.117. 5/ От заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно – графологична експертиза, прието като обективно, компетентно дадено и не оспорено от страните, се установява, че подписът за получател е изпълнен от К. П. К. 6/ Не е налице спор между страните по делото, че Н. К. е син на К. К.. 7/ От заключенията по допуснатите пред първостепенния и въззивния съд съдебно – счетоводни експертизи, приети като обективни, компетентно дадени и не оспорени от страните, се установява, че при подписване на договора за кредит уговореният лихвен процент е бил в размер на 9% и същият се е увеличавал до вноска с падеж 21.02.2013г. След посочената дата е намалял до размер от 8,75% и не е променян впоследствие. Според заключението, ако лихвеният процент се е запазил в първоначалния си размер от 9% до 21.03.2013г., към тази дата остатъкът от дължимата главница би бил 175 684,18лв. и ще е налице надвнесена от кредитополучателя сума от 28 429,77лв. Към 09.09.2016г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение/ размерът на остатъчната главница е 170 475,37лв. Установява се още, че към датата на сключване на анекса от 14.09.2015г. към главницата е капитализирана сумата от 7 469,40лв., представляваща сбор от 2 450,32лв. възнаградителни лихви по вноски от №88 до №91 /периода от 21.05.2015г. до 21.08.2015г./ и 5 009,08лв. – наказателни лихви за същия период. Размерът на възнаградителната лихва за периода от 21.03.2016г. до 21.07.2016г. е 4 966,61лв., като същата е изчислена в размер на 8,5%. Наказателната лихва по чл.5 от договора е начислена за просрочие на вноските от №93 до №103, включително, и е в размер на 201,37лв.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът е направил извод, че между страните по делото е сключен валиден договор за кредит, по който банката е изпълнила задължението си за отпускане на договорената сума, която е усвоена от кредитополучателя. Съдът е приел, че изпратеното до Н. К. уведомление от банката за трансформиране на вземанията по процесния договор за кредит в предсрочно изискуеми е връчено на посочения от длъжника адрес и е получено от неговия баща, поради което и на основание чл.31 от договора за кредит се счита за надлежно връчено. Обстоятелствата свързани с фактическата промяна на адреса на встъпилото в дълга лице са ирелевантни, доколкото по делото няма данни то да е уведомило кредитора за новия си адрес. Предсрочната изискуемост на вземанията по договора е надлежно съобщена на длъжника на 16.08.2016г., т.е преди датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 10.09.2016г. Съдът е приел, че доколкото при встъпване в дълга Н. К. е участвал като физическо лице и по делото липсват доказателства за тесни професионални /функционални/ връзки с търговеца/кредотополучател, то същият има качеството „потребител“ по смисъла на пар.13 от ДР на Закона за защита на потребителите и се ползва от защитата по него. Посочил е критериите за определяне на неравноправните клаузи, изведени в трайно установената съдебна практика, на която се е позовал, както следва: - клаузата да позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него основание; - клаузата да дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителя да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с уговорената при сключване на договора. В тази връзка, съдът е обосновал извод, че клаузите на чл.4, ал.1 във вр. с чл.3 и чл.12 от договора, които предвиждат едностранна промяна на лихвения процент по договора са неравноправни, тъй като предвиждат възможност банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва, чрез промяна на базовия лихвен процент за малки фирми, който не подлежи на договаряне, без възможност за кредитополучателя да се откаже от договора. В договора не е посочена и методологията, по която ще бъде извършвана промяната на лихвения процент, нито длъжникът е бил уведомен за нея. Клаузата не отговаря на изискванията да посочва изрично обстоятелствата, при настъпване на които може да се промени лихвения процент и тези обстоятелства да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна да е подробно и ясно описана, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата, при което да е възможно както повишението, така и понижението ѝ. Предвид изложеното съдът е направил извод, че доколкото нито една от изброените предпоставки не е налице, клаузите са нищожни. Нищожна е и клаузата на чл.12 за едностранна промяна на таксите и комисионните, но такива не се установяват в периода до 2016г. Съдът е направил извод, че нищожните клаузи не следва да се прилагат, а лихвата по договора да се определи съобразно лихвения процент към деня на сключването му. Въз основа на това е приел, че към 09.09.2016г. размерът на неизплатената главница е бил 170 475,37лв. От същата е приспаднал сумите от 28 429,77лв. – надвнесени лихви и от 7 459,40лв. – капитализирани лихви, като е приел, че остатъчният размер на главницата, за който предявения иск е основателен възлиза на 134 586,20лв. Приел е за основателни и исковете за заплащане на договорната лихва за периода от 21.03.2016г. до 21.07.2016г. в размер на 4 966,61лв., изчислен на база понижения лихвен процент от 8,5%., както и претенцията за наказателна лихва в размер на 201.37лв. По отношение на последната съдът е намерил за неоснователно направеното възражение за нищожност на клаузата, тъй като то е основано единствено на едностранната възможност за нейната промяна, а последната е изчислена на бана намаления лихвен процент. По тези съображения съдът е извел извод за основателност на предявените искове до посочените размери. Присъдил е и законната лихва върху главницата, считано от 10.09.2016г. до окончателното ѝ изплащане.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ При липса на фактическо връчване на уведомлението, с което кредитора е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем следва ли съдът разглеждащ иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК да направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №40/17.06.2015г. по т.д.№601/2014г. на ВКС, І т.о. и решение на СЕС по Дело С-327/10 от 17.11.2011г. 2/ По какъв начин следва да бъде удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и допустимо ли е да се фингира недоставеното или само изпратено от банката съобщение до длъжника като получено в случай, че договорът между страните не предвижда конкретни предпоставки и/или фактически констатации, при наличие на които ще се счита, че е положена дължимата грижа да се доведе до знанието на длъжника изявлението на банката, че е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №293/28.12.2018г. по т.д.№2201/2017г. на ІІ т.о.; решение №148/02.12.2016г. по т.д.І2072/2015г. на І т.о.; решение №101/19.08.2019г. по т.д.№439/2017г. на ІІ т.о.; решение №180/23.11.2016г. по т.д.№2400/2015г. на І т.о. Исканията са основани на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК.
Съдът намира, че и двата поставени в изложението въпроса са свързани с начина на обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по договорите за кредит и хипотезите, в които е допустимо т.нар. „фингирано връчване“ на изявлението на кредитора. В конкретния случай, независимо, че въззивната инстанция е посочила неточно в решението, че по отношение на касатора е извършено „фингирано връчване“ на изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост, такова не е налице и поставените в тази връзка въпроси са неотносими към предмета на спора.
Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Волеизявлението на банката - кредитор трябва да бъде обективирано в писмен документ, да бъде изрично и недвусмислено заявено, да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита.
Безспорно и непротиворечиво съдебната практика, включително и сочена и от касатора, приема, че начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. При оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за неговата редовност се извършва от съда, след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденцията; в случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка; в случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция. Последователно в постановените съдебни актове е прието, че за да бъде приложена презумпцията за недобросъвестно неизпълнение на задълженията на длъжника (укриване или отказ да получава съобщения), недобросъвестността следва да може да се изведе от договора между длъжника и кредитора. Допустими са уговорки между страните, според които изявлението на едната от тях ще се счита достигнало до другата, без да е налице фактическо получаване, но същите следва ясно и недвусмислено да посочват предпоставките или фактите, при осъществяване на които ще се счита, че страната изпратила съобщението е положила дължимата грижа и опитът за изпращане на съобщението ще бъде приравнен на фактическото му получаване.
Тогава, когато кредиторът е направил избор за връчване на уведомлението на длъжника чрез пощенска пратка, приложение намират условията за доставяне на пощенски пратки, определени в Общи правила, приети с решение №581/27.05.2010г. от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги. В този случай, връчването трябва да е удостоверено по реда на тези правила, като неявяването на адресата за получаване на съобщението, без значение от причината, не презюмира недобросъвестното му поведение.
Настоящият състав на съда споделя изцяло тези разрешения, като намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със същите. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел че в допълнителното споразумение към договора за кредит, с което жалбоподателят е встъпил в дълга е посочен адрес за кореспонденция – адреса, на който банката/кредитор е изпратила изявлението за обявяване на вземанията по него за предсрочно изискуеми. Връчването на същото е извършено чрез пощенски оператор, на лице от адреса – баща на Н. К., поради което не е налице липса на фактическо достигане на изявлението до получателя. При обосноваване на извода си за редовност на връчването съдът е кредитирал заключението по допуснатата съдебно-графологична експертиза, според което подписа на лицето получило съобщението е на бащата на касатора, както и обстоятелството, че страната в кредитното правоотношение не е уведомила банката за промяната в адреса си, нито такова възражение е направено от лицето получило съобщението.
С оглед на изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора общи и допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция.
На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Н. К. К. следва да бъде осъден да заплати на „Юробанк България“ АД, гр.София сумата от 1906,50лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за възнаграждение на процесуалния представител на касатора, назначен по реда на чл.47 от ГПК.
На адвокат С. Б., в качеството ѝ на особен представител на Н. К. К., следва да бъде изплатена сумата от 1906,50лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство за касационното производство, при депозирана молба пред Софийски апелативен съд, по чиято сметка е внесена сумата.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №10451/02.07.2021г. постановено от Софийски апелативен съд по в.г.д.№2405/2019г.
ОСЪЖДА Н. К. К., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749 гр. София сумата от 1906,50лв., представляваща направените пред касационната инстанция разноски.
Да се изплати на адвокат С. Б., в качеството ѝ на особен представител на Н. К. К., сумата от 1906,50лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство за касационното производство, при поискването ѝ от Софийски апелативен съд, по чиято сметка е внесено възнаграждението.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: