Ключови фрази


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 147

гр. София, 18.03.2020 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1126 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Община Попово чрез процесуален представител адв. З. О. срещу решение № 51 /погрешно посочено № 294/ от 14.12.2018г. по в. т. дело № 631/2018 на Апелативен съд Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 51 от 23.07.2018г. по т. дело № 38/2017 на Окръжен съд Търговище в частта, с която Община Попово е осъдена да заплати на „Софстрой“ АД, „Енерджи Груп 2003“ ЕООД и „Екзотика К.“ ООД - участници в обединение Сдружение „Красиво Попово“ /гражданско дружество по ЗЗД/, на основание чл. 79 във връзка с чл. 266 ЗЗД сумата 738 639,44 лв., представляваща дължима сума по посочени фактури и кредитни известия за извършени и приети СМР по договор за СМР № BG161P0001/1.4-02/2008/009-S-08, сумата 233 068,25 лв. – лихва за забава за периода от 02.05.2014г. до 03.05.2017г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 38 929,62 лв. – направени съдебни разноски, както и в частта, с която е отхвърлено направеното от Община Попово възражение за прихващане за сумата 738 639,44 лв., представляваща претърпяна вреда по чл. 23 от същия договор за СМР. С решение № 60 от 11.03.2019г. по същото в. т. дело № 631/2018 на Апелативен съд Варна, Търговско отделение е допълнено въззивното решение, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата, считано от 03.05.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът релевира доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд е разгледал възражението за прихващане на сумата 738 639,44 лв. като породено от факти, които ответникът /настоящ касатор/ не е заявил с отговора на исковата молба и с отговора на допълнителната искова молба. Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Възниква ли за кредитора вземане за обезщетение за вреди от неизпълнението на определено задължение на длъжника, ако поради неизпълнението на друго задължение на същия длъжник по друго правоотношение за него е възникнало вземане за неустойка в по-голям размер от претендираното обезщетение за вреди? Или формулиран по друг начин същия въпрос: Допустимо ли е кумулиране на неустойка и обезщетение за вреди, когато те са последица от неизпълнението на различни задължения на един и същ длъжник? – противоречие с решение № 225/29.04.2010г. по т. д. № 838/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 68/8.07.2012г. по т. д. № 450/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 99/26.07.2013г. по т.д. № 944/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 230/13.07.2011г. по т. д. № 1088/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Неупражняването от кредитора на субективно право, което той не притежава, представлява ли неполагане на грижата на добрия стопанин за избягване на вредите от неизпълнението, което освобождава длъжника от отговорността за тези вреди на основание чл. 83, ал. 2 ЗЗД? - TP № 73/27.01.1986г. по гр. д. № 43/1985г. на ОСГК на ВС, решение № 95/26.05.2015г. по гр. д. № 5783/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 630/4.11.2010г. по гр. д. № 461/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 15/8.09.2010г. по т. д. № 395/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. От кой момент настъпва погасителният ефект на прихващането в случаите, когато възражението за прихващане е направено в съдебния процес като средство за защита срещу предявен осъдителен иск за парично вземане, но вземането на ответника е установено със сила на пресъдено нещо в предходен процес? – противоречие с решение № 834/29.11.1999г. по гр. д. № 201/1998г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 113/09.07.2013г. по гр. д. № 1274/2013г. на ВКС, ТК, II г. о.
Ответниците „Софстрой“ АД, „Енерджи Груп 2003“ ЕООД и „Екзотика К.“ ООД, участници в обединение Сдружение „Красиво Попово“ /гражданско дружество по ЗЗД/ чрез процесуални представители адв. Н. Й. К. и адв. П. Н. И. -Г. оспорват касационната жалба и поддържат становище, че въззивният съд е разгледал въведеното от ответника по иска възражение за прихващане съобразно изложените от него твърдения и изявления, че претендира обезщетение за вреди по чл. 23 във връзка с чл. 7, ал. 12 от процесния договор за СМР от 29.11.2010г. за неизпълнение от ищците на задължението им по ДПБФП от 2.10.2009г. – да изпълнят проекта до 12.01.2012г. Излагат съображения за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е решил посочените въпроси съобразно практиката на ВКС. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в предвидения в чл. 283 едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото в нея са релевирани основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ответникът е длъжен да плати на ищците по сключения между тях по ЗОП договор за строителство от 29.11.2010г. /договор за изпълнение на СМР № BG161P0001/1.4-02/2008/009-S-08/ претендираната с иска главница в размер 764 022,49 лв.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано от ищците в частта, с която искът за главницата е отхвърлен за разликата над 738 639,44 лв. до 764 022,49 лв. поради съдебно прихващане на сумата в размер 25 383,05 лв.
По отношение на направеното от ответника /настоящ касатор/ възражение за прихващане на главницата със сумата 738 639,44 лв., представляваща обезщетение за вреди по чл. 23 във връзка с чл. 7, ал. 12 от сключения по ЗОП договор за строителство от 29.11.2010г. за неизпълнение от ищците на задължението им по ДПБФП от 21.10.2009г. да изпълнят проекта до 12.01.2012г., съдебният състав е приел, че е неоснователно. Въззивната инстанция е обсъдила клаузите на чл. 7, ал. 12, чл. 21 и чл. 23 от договора за строителство, съобразила е разпоредбите на чл. 92, изр. 1 и изр. 2 ЗЗД и се е позовала на силата на пресъдено нещо, формирана с решението по в. арб. д. № 27/2015г. на Арбитражния съд при БТПП, с което е отхвърлен предявеният от Община Попово срещу „Софстрой“ АД, „Енерджи Груп 2003“ ЕООД и „Екзотика К.“ ООД иск за неустойка за забава по чл. 21 от договор за изпълнение на СМР № BG161P0001/1.4-02/2008/009-S-08 в размер 1 887 558,74 лв., въз основа на което е заключила, че ответникът Община Попова принципно не би могъл да търси обезщетение за вреди, които са по-малки по размер от неустойката /твърдените вреди от забавата 764 022,49 лв. не надхвърлят сумата на неустойката за забава 1 887 558,74 лв. по договора за строителство/, дори искът за нея да беше уважен, тъй като те се поглъщат от неустойката, независимо дали са от същото или от друго правоотношение. Посочила е, че след като искът за неустойка за забава е отхвърлен, общината не би могла да търси от ищците обезщетение за вреди от забавата.
Въззивният съд е изложил и съображения в смисъл, че доколкото от размера на претендираната неустойка по арбитражното дело с исковата молба е приспадната част от нея, относно която е налице влязло в сила решение по т. д. № 13/2013г. на Окръжен съд Търговище /в. т. д. № 821/2013г. на Апелативен съд Варна, ТО/ за отхвърляне на предявения от „Софстрой“ АД /водещ съдружник в Сдружение „Красиво Попово“ ДЗЗД/ срещу Община Попово иск за сумата общо 337 394,92 лв. /връщане на банкова гаранция в размер 306 452,26 лв. и заплащане на лихви за забава върху нея в размер 30 942,66 лв./, предвид признато от съда извънсъдебно прихващане на насрещно вземане на общината за неустойка за забава в този общ размер, Община Попово може принципно да търси обезщетение за вреди от забавата, но само за разликата над 337 394,92 лв. до размера на по-големите вреди от 764 022,49 лв., и възражението за прихващане за вреди от забавата може да се предяви най-много до размера на тази разлика – 426 627,57 лв. Съдебният състав е посочил, че уваженото с първоинстанционното решение възражение за прихващане в размер 25 383,05 лв. практически представлява част от тази сума.
Изводът за неоснователност на възражението за прихващане по отношение на останалата допустима част от него в рамките на сумата 426 627,57 лв., както и изобщо за цялата сума 764 022,49 лв., е аргументиран и с липсата на доказателства ответникът Община Попова да е търсил от МРРБ заплащане като разходи по проекта на дължимото на ищците за изпълнените СМР възнаграждение - предмет на главния иск и министерството да му е отказало да ги одобри поради изтичане на крайния падеж на задължението по ДПБФП. Изложени са и съображения, че ако е имало такъв отказ, той би подлежал като индивидуален административен акт на обжалване, административен и на съдебен контрол от административните съдилища, което не е установено. Поради това, че ответната община /настоящ касатор/ не е действала с грижата на добрия стопанин и не е охранила интересите си, за да избегне вреди от това, е направен извод, че ищците не му дължат обезщетение за претърпените вреди съгласно чл. 83, ал. 2 ЗЗД.
При решаването на спора и изводът за неоснователност на възражението за прихващане съдебният състав е изложил и следните аргументи: с влязлото в сила арбитражно решение е прието, че забавата след 12.01.2012г. до 29.05.2012г. е по вина на възложителя, като само за седем дни от 30.05.2012г. до 06.06.2012г., когато е издаден акт обр. 15 за строежа, вината е на изпълнителя; за забавата по вина на изпълнителя, значително по-малка от забавата по вина на възложителя, общината е достатъчно обезщетена с признаване на правото да задържи цялата сума на предоставената й банкова гаранция - 306 456,26 лв. съгласно влязлото в сила решение по т. д. № 13/2013г. на Окръжен съд Търговище /в. т. д. № 821/2013г. на Апелативен съд Варна, ТО/; неустойката за седем дни забава на изпълнителя възлиза на 214 516,57 лв., поради което АС е счел, че на възложителя не се дължи по-голям размер неустойка.
По отношение на присъдените лихви за забава в размер 233 068,25 лв. въззивният съд е приел, че няма основание за частична отмяна на първоинстанционното решение в частта му за лихвите за забава предвид извършеното прихващане относно главницата, тъй като се касае за уважаване на процесуално възражение за прихващане на ответника, което има действие от датата на постановяване на съдебното решение и не се отразява на размера на лихвите за забава върху главницата до предявяването на иска.
Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК и по този начин ги е направил свои собствени.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 - 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост е неоснователен. Постоянна е практиката на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Произнасянето по непредявено възражение за прихващане на насрещно вземане или непроизнасянето по предявено възражение за прихващане не обуславят недопустимост на съдебното решение, а водят до неговата неправилност. Следва да се отбележи също, че въззивният съд се е произнесъл по заявеното от ответника по исковата молба възражение за прихващане на насрещно вземане съобразно направеното уточнение, че вредите са от неизпълнение на проекта до 12.01.2012г. – неизпълнение в срок на възложените СМР, поради което Община Попово не е получила от договарящия орган по ДБФП – МРРБ на част от безвъзмездната финансова помощ.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от касатора в т. 1 от изложението към касационната жалба материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение - въззивният съд не е приел, че неустойката за забава – предмет на арбитражното решение и претендираното с настоящото възражение за прихващане обезщетение за вреди се отнасят до неизпълнение на различни задължения на ищците по различни правоотношения. Дори да се приеме, че поставеният въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд, то касационно обжалване не може да бъде допуснато поради това, че не е осъществено допълнителното изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдебният състав, като е приел, че претендираното с възражението за прихващане обезщетение за вреди и неустойката по арбитражното решение са за забава по договора за строителство, в съответствие с константната практика, обективирана в посочените от касатора и други решения на ВКС, е направил извод, че при влязло в сила арбитражно решение, с което е отхвърлен иска на Община Попово за заплащане на неустойка за забавено изпълнение по чл. 21 от договора за строителство в размер 1 887 558,74 лв. поради това, че забавянето на изпълнението не е по вина на изпълнителя, а е изцяло по вина на възложителя, общината не би могла да търси обезщетение за вреди, които са по-малки по размера от неустойката.
Посоченият от касатора в т. 2 от изложението към касационната жалба въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение, а съдържа твърдение на касатора за липса на субективно право на общината, което не е прието от въззивната инстанция. Освен това, както и да се реши този въпрос, същият не би променил изхода на спора, тъй като неоснователността на релевираното възражение за прихващане на насрещно вземане е аргументирана и с други обстоятелства и правни доводи.
Посоченият от касатора в т. 3 от изложението към касационната жалба материалноправен въпрос е относим към част от уважения иск по чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху 25 383,05 лв. за периода от 02.05.2014г. до 03.05.2017г., и е релевантен за спора, тъй като е обусловил правния извод на въззивната инстанция. Настоящият съдебен състав приема за основателно искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото от съда разрешение по него с константната практика, обективирана в решение № 799/24.09.1994г. по гр. д. № 681/1994г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 834/29.11.1999г. по гр. д. № 201/1998г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 113/09.07.2013г. по гр. д. № 1274/2013г. на ВКС, ТК, II г. о., решение № 103/01.08.2017г. по т. д. № 61323/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове на ВКС. Предявеният иск по чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД в размер 233 068,25 лв. е за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху цялата главница от 764 022,49 лв. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Община Попово е осъдена да заплати на ищците сумата 7 751,73 лв., представляваща лихва за забава върху 25 383,05 лв. за претендирания период от 02.05.2014г. до 03.05.2017г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 310,56 лв. – част от направените съдебни разноски, изчислени съразмерно на допуснатата част от въззивното решение до касационно обжалване.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 155,03 лв.
С оглед изхода на спора в частта, с която не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, съответни разноски на касатора не се присъждат. Разноски на ответниците по касационната жалба не се присъждат за производството по чл. 288 ГПК в посочената част, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 от 14.12.2018г. по в. т. дело № 631/2018 на Апелативен съд Варна, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 51 от 23.07.2018г. по т. дело № 38/2017 на Окръжен съд Търговище в частта, с която Община Попово е осъдена да заплати на „Софстрой“ АД, „Енерджи Груп 2003“ ЕООД и „Екзотика К.“ ООД - участници в обединение Сдружение „Красиво Попово“ /гражданско дружество по ЗЗД/, на основание чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 266 ЗЗД сумата 7 751,73 лв., представляваща лихва за забава върху 25 383,05 лв. за периода от 02.05.2014г. до 03.05.2017г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 310,56 лв. – направени съдебни разноски.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 51 от 14.12.2018г. по в. т. дело № 631/2018 на Апелативен съд Варна, Търговско отделение в останалата му част.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 155,03 лв. по сметка на ВКС, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.