О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4192
София, 08.11. 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ : МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова ч.гр.д.№ 3858 по описа за 2022 г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е въз основа на подадената частна касационна жалба от Ц. И. Р.- В. и Х. И. Р., двамата от [населено място], чрез процесуалният им представител адвокат С. против въззивно определение № 707 от 9.08.2022г. по в.ч.т.д. № 521/2022г. на Окържен съд Д., с което е потвърдено определение от 30.06.2022г. по гр.д. № 2946/2021г. на РС Добрич за спиране на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК на производството по делото. Жалбоподателите считат обжалвания акт за неправилен, поради което искат да бъде отменен.
Срещу подадената частна касационна жалба е подаден отговор от Р. М. М., чрез процесуалния представител адвокат И., с който се оспорва както допустимостта й поради липса на някои от посочените специални основания за допустимостта, така й основателността й
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, следното:
Частните жалбоподатели са ищци, предявили срещу Р. М. М. и В. К. М. искове с правно основание чл.79 и чл.86 ЗЗД за солидарното им осъждани да им заплатят сумите от 10 500лв.и 4 500лв., дължим наем за периодите м.04.2020г.-м.06.2020г. и м.10.2020г.- м.09.2021г. за имот, находящ се в [населено място], бул.“25-ти септември“№ 26, представляващ дворно място с площ от 290 кв.м., в ксоето е построена сграда с площ от 173 кв.м. и изба с площ от 290 кв.м., с предназначение сграза за обществено хранене. При условията на евентуалност, ако съдът не уважи направеното възражение за недължимост на наемна цена, ответник М. е направил възражение за прихващане на процесните суми със сумата 10 000лв., дължима от ищците като обезщетение за ползване на завещания му от тяхната наследодателка имот, представляващ апартамент № 8 с адрес: [населено място], пл.“Свобода“№ 2, вх.Д, ет.3 за периода от 31.03.2020г. до 17.01.2022г., ведно със законната лихва. Ответницата М. е направила същото възражение за прихващане, но посоченият от нея размер е 24 000лв. и е за периода от 1.01.2017г. до 30.03.2020г. Впоследствие /на 6.06.2020г./, в изпълнение на дадени му указания от съда, ответникът М. е подал молба с вх.№ 9425 с която е уточнил, че възражението му за прихващане е за периода 30.03.2020г.- 17.07.2020г. В последвалото съдебно заседание, е направил ново уточнение, а именно: че възражението касае периодът след 18.07.2020г.
В същото заседание, съдът е спрял производството по делото до приключване с влязъл в сила акт на производството по гр.д.№ 257/2020г.на ОС Добрич, водено по иск с правно основание чл.43, ал.1, б.“а“ЗН, предявен от от същите ищци Ц. И. Р.- В. и Х. И. Р. срещу същите ответници Р. М. М. и В. К. М. за унищожаване на нотариално завещание № 2, т.1, рег.№ 4739, д.№ 3/2010г. по описа на нотариус Р.Г., с което наследодателката на ищците е завещала на ответника М. своето имущество, включващо цялото притежавано движимо и недвижимо имущество, включително: 6/10 ид.ч. от процесното дворно място с площ от 290 кв.м., в ксоето е построена сграда с площ от 173 кв.м. и изба с площ от 290 кв.м., с предназначение сграза за обществено хранене и апартамент № 8 с адрес: [населено място], пл.“Свобода“№ 2, вх.Д, ет.3. Мотивите на съдът са, че въпросът за дължимостта на наема е обусловен от въпроса за собствеността на имота и доколкото ответникът се легитимира със завещателното разпореждане преюдициална се явява преценката за действителността му.
Този акт е потвърден със сега обжалваното въззивно определение № 707 от 9.08.2022г. по в.ч.т.д. № 521/2022г., като Окържен съд Д. е възприел мотивите на първата инстанция. Изрично е посочил, че доводите, във връзка с идентичност на заявеното възражение за прихващане с вече направено такава в друго висащо производство, са ирелевантни доколкото са извън съдържанието и предмета на подадената частна жалба. Произнасянето по тях е в правомощията на първата инстанция, а контролът е по реда на обжалване на окончателния акт.
Частният жалбоподател обжалва така постановеният въззивен акт, като се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК /изискуеми съгласно препращащата норма на чл.274, ал.3 ГПК/ по следните поставени въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд, когато действа в условията на пълен въззив, при наличие на предпоставки за прекратяване на производството в частта относно направено възражение за прихващане, за които е длъжен да следи служебно, да отмени обжалваното определение за спиране и да прекрати производството в тази част като недопустими или може да пренебрегне възражението на страната за наличие на предпоставки за прекратяване с мотив, че те са извън съдържанието на обжалваното определение?, 2. Може ли съдът да спре производство на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК по отношение на възражение за прихващане, което е нередовно направено, съдът е дал указания на ответника да отстрани нередовността на възражението си като посочи конкретни факти и обстоятелства в срок, страната не е отстранила недостатъците в направеното възражение, нито писмено, нито устно и съдът въпреки неизяснения предмет на възражението за прихващане, вместо да приложи чл.129, ал.3 ГПК, е спрял производдството по делото, а въззивният съд го е потвърдил, без да осъществи императивно възложените му задължения по отстраняване на нередности в исканията на страните?, 3. Може ли да бъде спряно гражданско производство, по което е направено възражение за прихващане при условията на евентуалност, когато е установено, че активното вземане не е ликвидно /налице са спорове между страните относно съществуването на активното вземане, поради което и е постановено определение за спиране/, т.е. следва ли активното вземане да е ликвидно, съдебно установено или безспорно, към момента на предявяването му пред съда с искане за извършване на съдебна компенсация, което твърдение само по себе си изключва възможността за наличие на преюдициален спор? и 4. Налице ли е преюдициален, спрямо направено искане за прихващане с вземане по чл.59 ЗЗД за обезщетение за лишаване от право на ползване ан недвижим имот, спор с предмет чл.43, ал.1, л.“а“ЗН, който със сила на пресъдено нещо ще се установи единствено и само съществуването или не на право на собственост на прихващащия, но не и дали е възникнало за нето основание за търси обезщетение по чл.59 ЗЗД от ищците, които оспорват да са ползвали/владели процесния имот? Позовава се на противоречие с ТР № 1 от 9.07.2019г. по т.д.№ 1/2017г.на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че по никой от поставените въпроси не може да се допусне касационно обжалване, доколкото нито един от тях не е от значение за изхода на спора, не е свързан с решаващите мотиви на съда, поради което не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС.Не са налице и посочените специални основания за допустимост. Видно от гореизложените мотиви, въззивният съд изрично е посочил, че възражението за прихващане не е предмет на разглеждане, защото релевантният въпрос от значение за преценката за спиране на производството е: наличието на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, а имено: спор, който да е обусловящ по отношение на решаване на спора, предмет на производството, по което е направено искането за спиране. Затова, първият и вторият от поставените от частните жалбоподатели въпроси, съдържащи условия /че са налице предпоставки за прекратяване на производството в частта относно направено възражение за прихващане и че същото е нередовно направено/, които не са приети за установени и не се съдържат в мотивите на въззивния съд, не могат да са годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Във връзка с третият поставен въпрос следва да се посочи, че съдът преценява наличието на предпоставките за спиране на производството /по чл.229, ал.1, т.4 ГПК/ по отношение на главният иск, с който е сезиран. Доколко евентуално направеното възражение би било предмет на разглеждане от съда само след обсъждане на останалите направени възражения и то ако е изведен краен извод за основателност на главния иск, това възражение не е от определящо значение и от него не могат да извеждат основните доводи за липса на основание за спиране на производството.
Четвъртият поставен от жалбопоадтелите въпрос, касещ предпоставките, при които е налице обусловеност на спора, е разрешен в съответствие с цитираното ТР по т.д.№ 1/2017г.на ОСГТК на ВКС. Спирането по чл.229, ал.1, т.4 ГПК има пред вид обусловеност, която се основава на връзката между субективните права и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Съдът постановява спиране, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който, със сила на пресъдено нещо, ще бъдат признати или отречени права или факти, които са релевантни за субективното право, предмет на спряното производство. В случая такава обективна завимост между двете спорни провоотношения в съотношение на обусловено и обуславящо е налице, защото процесното производство е обусловено от спора за действителността на завещателното разпореждане, с което страната обосновава правото си на собственост. Доколкото основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК преобладаващо се разглежда в теорията като абсолютна процесуална пречка за упражняване на правото на иск, а с ТР по т.д.№ 1/2017г.на ОСГТК на ВКС се прие, че е недопустимо решение постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, съдът е длъжен – когато констатира посочените в цитираната норма предпоставки - да спре производство, за да изчака произнасянето по обуславящото дело, а след това и да съобрази вече установените с решението права и факти. С оглед изложеното, настоящият съдебен съсатав не счита, че постановеният въззивен акт е очевидно неправилен, по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК- не е налице установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без да се налага анализ на осъществените от съда действия съществен порок, нито е видимо от мотивите необоснованост на направен извод, който да е в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 707 от 9.08.2022г. по в.ч.т.д. № 521/2022г. на Окържен съд Д..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :