7 Р Е Ш Е Н И Е № 107 гр. София, 10 май 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря ............М. ПЕТРОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........К. ИВАНОВ..............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 273/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитник на подсъдимия А. М. Б. срещу въззивно решение № 11 от 25.01.2018 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по ВНОХД № 368/2017 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда № 42 от 27.04.2017 г. по НОХД № 2860/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционната присъда подс. А. М. Б. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал. 1 б. „в“ вр. чл. 342 ал. 1 и чл. 54 от НК за това, че на 18.05.2016 г., на 234 км от главен път I-8, област Пловдив, при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „М.“ с рег. № . e нарушил чл. 16 ал. 1 т. 1 от ЗДвП и чл. 63 ал. 2 т. 5 от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Д. К. П., поради което на посоченото по-горе основание му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години и шест месеца, като е оправдан за нарушението по чл. 25 ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. На основание чл. 66 от НК изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” е отложено за срок от 4 (четири) години от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г вр. чл. 37 ал. 1 т. 7 от НК на подс. Б. е наложено наказание „лишаване от право да управлява МПС” за срок от две години и шест месеца от влизане на присъдата в сила. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира всички касационни основания по чл. 348 ал. 1 от НПК. В обхвата на това по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК се визира нарушение на процеса на изграждане на вътрешното убеждение на въззивния състав поради липса на обективен, всестранен и пълен анализ на значимите за изясняване на обективната истина фактически обстоятелства. Изразява се и несъгласие с фактическите констатации на въззивния съд относно механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие (ПТП), които не били отчели съпричиняване на съставомерния резултат от страна на пострадалия, и заключенията на автотехническите експертизи, изготвени на досъдебното производство и съдебното производство пред първата инстанция, които защитата счита за технически неправилни. Защитата сочи, че въззивният съд не е съобразил единствената технически издържана експертиза, а именно комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза, назначена от втората инстанция, в която, обаче, липсвал анализ на предотвратимост на ПТП и за причините на неговото възникване, защото не е имала такива задачи. Като резултат от опорочената доказателствена дейност се твърди, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон и е потвърдил едно явно несправедливо наказание. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на оправдателна присъда, а в алтернатива – намаляване на наложеното наказание или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Пред касационната инстанция защитникът на подс. Б., адв. Р., поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея. Моли за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Подсъдимият А. Б., редовно призован, не се явява, поради нежелание за лично участие в съдебното заседание пред ВКС. Частните обвинители К. П. П. и Г. Н. К. и техният повереник, адв. В., редовно призовани, не се явяват. Преди датата на съдебното заседание пред ВКС от повереника на частните обвинители е постъпило писмено становище по касационната жалба на подсъдимия, която намира за неоснователна и моли за потвърждаване на въззивното решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като счита, че обосновано и законосъобразно Пловдивският апелативен съд е потвърдил първоинстанционната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Анализът на съдържанието на въззивния съдебен акт не сочи на наличие на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение от страна на въззивния съд на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, изискващи от него да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, което да е довело до съществено ограничаване на правото на защита на подсъдимия Б.. Въззивният съд при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство, възползвал се е от възможността да проведе въззивно съдебно следствие и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за механизма на престъплението – навлизане на подсъдимия в лентата за движение на пострадалия П.. Не се установява да са били нарушени доказателствени принципи при извеждане на правнорелевантните обстоятелства по делото. Анализирани са всички гласни доказателства, имащи отношение към спорния въпрос – как подсъдимият е извършил маневрата „обратен завой“. По настоящето дело съдебните инстанции са работили с оскъдни гласни доказателствени източници, произхождащи от очевидци на пътния инцидент – показанията на св. Р. и обясненията на подсъдимия. Във взаимовръзка с тях са обсъдени констатациите, съдържащи се в протокола за оглед, както и заключенията на автотехническата и комплексните медико-автотехнически експертизи, и напълно аргументирано е прието, че твърдението на подсъдимия за навлизане на мотоциклетиста в неговата лента за движение, е недостоверно. Изцяло в отговор на искане на защитата на подсъдимия въззивният съд е назначил и изслушал допълнителна комплексна медико-автотехническа експертиза /л. 34-61/, а впоследствие и нова комплексна автотехническа и съдебномедицинска експертиза /л. 83-90/. Докато първата е работила с т.нар. „краш-коефициент“, присъщ на методиката Delta-V, за чието използване е настоявал именно защитникът, втората експертиза е имала в състава си проф. С. К., от чийто научен труд защитникът Р. е използвал извадки и е настоявал да се вземат предвид от експертите при направата на изчисления за скоростта на движение на мотоциклетиста П.. Въпреки удовлетворяването на всички искания на защитата, и това експертно заключение е стигнало да същия извод като предходното относно този факт от предмета на доказване, а именно, че скоростта на движение на мотоциклета, управляван от пострадалия е била от порядъка на 74 км/ч – 74,56 км/ч. Нещо повече, експертите с категоричност са обосновали и причината, поради която в конкретната фактическа ситуация на сблъсък между тежкотоварен автомобил и мотоциклет не е приложима методиката на изчисляване на техните скорости чрез т.нар. „краш-коефициент“. Ето защо, непочиващо на удостоверената в доказателствата по делото доказателствена дейност на въззивния съд е възражението в касационната жалба, че съдилищата са приели необоснована фактическа обстановка, тъй като скоростта за движение на пострадалия мотоциклетист не би могла да е толкова ниска. За целта защитата излага свои житейски предположения. Те обаче не са относими към конкретната пътна обстановка, тъй като не са въведени в доказателствата от никое доказателствено средство, а представляват само предположения. Последните не могат да бъдат поставени в основата на изводите на решаващата инстанция поради забраната на чл. 303 ал.1 от НПК. Не е основателен доводът на защитника, че въззивният съд не е изяснил посредством експертни знания значими за делото обстоятелства. Безспорно е, че за направата на фактическите и правни изводи по делото са били от значение два факта, по които е бил налице спор пред двете инстанции по фактите – скоростта на движение на двете превозни средства, участващи в ПТП, и отстоянието, на което се е намирал пострадалият мотоциклетист, от което той е могъл да възприеме маневрата на подсъдимия като опасност за движението. Тези обстоятелства са били установени еднозначно от всички експертизи по делото /вж л. 53, 59 и л. 87-89 от въззивното производство/. Поради това не се е налагало, а и е липсвала обективна необходимост да се назначава нова експертиза за установяване на останалите обстоятелства по делото, като място на удара, видимост между двете превозни средства и т.н. Що се касае до въпроса от кой момент автомобилът, управляван от подсъдимия, е бил опасност за пострадалия, то решаването му е било изцяло в компетентност на съда, доколкото е правен, а не въпрос, за решаването на който са били необходими специални знания от областта на науката и техниката. При установените изходни данни за скоростта на движение на двете пътни превозни средства, участващи в инцидента, както и за начина на предприемане и извършване на маневрата „обратен завой“ от подс. Б., правилно въззивният съд е приел, че за пострадалия автомобилът на подсъдимия е бил опасност на пътя от момента, в който е навлязъл в неговата лента за движение. За да извърши забранената маневра, подсъдимият първоначално е извел тежкотоварния автомобил максимално вдясно за своята посока на движение в уширението /“джоб“/ на пътя. Впоследствие е предприел завой наляво, пресичайки цялата дясна лента и препречвайки пътя на св. Р., който се движел в същата пътна лента, след което за кратко се установил на непрекъснатата разделителната линия между двете ленти на пътното платно. След това рязко потеглил, продължавайки маневрата, с което е навлязъл в лентата за движение на мотоциклетиста, където настъпил и ударът между двете превозни средства. Въззивният съд обосновано е мотивирал своя извод, че именно при навлизане на подсъдимия в лентата на пострадалия автомобилът му е станал опасност за П.. Предходното поведение на подс. Б. на пътното платно е било изцяло реализирано в неговата лента за движение и би могло да бъде обусловено от различни причини, не непременно свързани с такава опасна и забранена маневра. Дори извеждането на автомобила напречно на лентата за собственото му движение все още не е било непосредствена опасност за мотоциклетиста П., доколкото Б. е спрял за кратко превозното средство на самата разделителна линия, което е следвало да бъде индикация, че той ще даде предимство на движещия се правомерно в своята лента мотоциклетист. Ето защо не могат да намерят доказателствена подкрепа доводите на защитата, че въззивният съд неоснователно и напълно произволно е възприел, че автомобилът на подсъдимия е представлявал опасност за движението в съседната лента от този момент. Изложените съображения в атакуваното решение са подкрепени с гласни доказателства, изводими са и от заключенията на множеството изслушани експертизи, поради което следва да бъдат напълно подкрепени и от настоящата инстанция. Логична последица от установяването на тази фактическа обстановка се явява и изводът на въззивния съд за липса на съпричиняване на престъпния резултат от самия пострадал. След като ударът за него е бил непредотвратим, доколкото товарният автомобил е бил опасност от момента на навлизане в пътната му лента, а това е станало в опасната му зона за спиране, не би могло да се твърди, че пострадалият е могъл да предприеме действия за предотвратяване на удара, които необосновано не е извършил и с това е допринесъл за фаталния удар, от който сам е пострадал. Не отговаря на съдържанието на въззивното решение твърдението на защитата, че контролираният съд е игнорирал този довод и не е изложил мотиви защо не го възприема. Тъкмо обратното, на стр. 22-24 от въззивното решение са посочени пространни мотиви за убеждението на апелативния съд за липса на съпричиняване. Вярно е, че те се съдържат в частта относно наказанието на подсъдимия, но това е логично, доколкото съпричиняването би имало отношение към индивидуализацията на наказанието, но не и относно съставомерността на деянието. Мотивите на въззивния съд не страдат от какъвто и да е порок – те ясно и недвусмислено съдържат аргументация на вътрешното убеждение на решаващия съд, поради което изграждането на последното може да бъде проследено както от контролиращата инстанция, така и от подсъдимия и неговата защита. Поради тези съображения касационният съд не счете, че са били допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, които да налагат отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Не е възможно и оправдаването на подсъдимия, каквото алтернативно искане се прави в касационната жалба. Възможността подсъдимият да се възползва от нормата на чл. 15 от НК и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал правомерно своя автомобил. След като подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на законови разпоредби, не би могъл да претендира, че нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Поради това липсват основания за оправдаването на подс. Б., тъй като деянието в никакъв случай не представлява „случайно” такова и няма основания за приложението на чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Като законосъобразно е отказал да приложи чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по обвинението по чл. 343 ал.1 б. В от НК вследствие на нарушение на правилата по чл. 16 ал.1 т.1 от ЗДвП и чл. 63 ал.2 т.5 от ППЗДвП, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Доводите на защитата на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание не могат да бъдат споделени. Всъщност в подкрепа на това касационно основание не се излагат каквито и да е аргументи извън тези за твърдяното наличие на съпричиняване на престъпния резултат. Както се посочи, касационната инстанция не намира, че такова е налице, поради което напълно се солидаризира и с изводите на въззивния съд. Индивидуализираното на подсъдимия Б. наказание лишаване от свобода отговаря на критериите за справедливост и на целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. По делото са били обсъдени в пълнота всички доказателства, имащи значение за определяне на наказанието и са спазени правилата на Глава пета от НК. Наличието на преобладаващ брой смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства е предпоставило наказание лишаване от свобода в размер, близък до минимума. Не са подценени наличните смекчаващи обстоятелства, но не са и надценени отегчаващите. Като смекчаващи вината обстоятелства, контролираната инстанция е отчела чистото съдебно минало на подсъдимия, положителната му личностна характеристика, полагането на общественополезен труд. Правилно, като отегчаващи вината обстоятелства въззивният съд е отчел системните нарушения на правилата за движение по пътищата, за които той е понесъл административна отговорност, както и че деянието е осъществено чрез грубо нарушаване от страна на подсъдимия на две основополагащи правила за движение. Това обосновано е дало основание на контролирания съд да извърши преценка, че наказанието лишаване от свобода справедливо е отмерено на две години и шест месеца – към минимума на предвиденото за престъплението по чл. 343 ал.1 б.В от НК. В този размер е определено и кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС. Съвкупно определената санкция не сочи на несправедливо отмерване на всяко от наказанията, съпоставено с конкретиката на осъществяване на престъплението. Не са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В същото време, с отлагане на изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от четири години ще се постигне поправителния и превъзпитателен ефект на наказанието, тъй като подс. Б. ще следва да дисциплинира поведението си на пътя след изтичане на срока на наказанието лишаване от правоуправление на МПС. С оглед на това не е налице явна несправедливост на наложеното наказание, поради което касационния съд не намери основания за намеса на основание разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. Предвид изложените съображения, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна или изменение на постановения въззивен съдебен акт. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 11/25.01.2018 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 368/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.