Р Е Ш Е Н И Е № 60237 София, 21 януари 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осми декември, две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов, като изслуша докладваното от съдията ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА н. дело № 877/2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано по жалба на упълномощения защитник на подсъдимия Н. Т. В. -адв.М. Х. срещу решение № 260120 от 03.08.2021г., постановено по ВНОХД № 116/2021 г. от Апелативен съд-Пловдив. С жалбата се релевират доводи, очертаващи наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.Процесуалноправната незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт е аргументирана с допуснати нарушения на принципите, установени в чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК.В тази връзка е направеното оспорване на доказателствената и аналитична дейност на въззивния съд, като се настоява, че голяма част от доказателствата са игнорирани, а други са тълкувани превратно и извън действителното им съдържание.Изложени са и доводи за това, че съдебният акт е немотивиран и почива на предположения.Материалният закон се твърди да е приложен неправилно, тъй като събраните доказателства не обосновават несъмнен извод за съставомерно поведение на подс.В..Оспорено е и наличието на квалифицирания признак по чл.255, ал.1, т.6, пр.2 от НК, като се твърди, че същият не е доказан.Изтъкнати са и съображения за игнориране на разпоредбите на Директива №2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г., както и на решенията на ЕС в Люксембург /Решение на съда /трети състав/ от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11г. и С-142/11г. и Решение на съда /трети състав/ от 06.12.2012г. по дело С-285/11г., имащи характер на задължителна съдебна практика. Въведени са, в условията на алтернативност, искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото на ОС Пловдив от стадия на съдебното заседание, поради допуснати съществени процесуални нарушения. В съдебното заседание защитникът на подсъдимия- адв.Х. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея, със заявените искания.Излага допълнителни аргументи в подкрепа на релевираните доводи. Подсъдимият, редовно призован на съдебно заседание пред ВКС, не се явява. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна.Не съзира заявените от защитата касационни основания, предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Касационната жалба е процесуално допустима.Подадена е от процесуално легитимиран субект срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения в закона срок.Разгледана по същество е неоснователна. С първоинстанционната присъда № 48 от 24.06.2020 г., постановена по НОХД № 1326/2017 г. от Пловдивски окръжен съд, подсъдимият Н. Т. В. е признат за виновен в това, че през периода от началото на месец април 2009г. до 16.11.2009г. в [населено място] и в [населено място], при условията на продължавано престъпление, за три данъчни периода, като управител на „Н.“ Е.-Асеновград, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери за фирма „Н.“ Е.-Асеновград –ДДС в размер на 16 738,08лв., като е потвърдил неистина в подадени пред ТД на НАП-Пловдив справки –декларации по ЗДДС вх.№16001286749/14.05.2009г.; №16001376938/14.10.2009г. и №16001394889/16.11.2009г. и при водене на счетоводството съставил документи с невярно съдържание – отчетни регистри/дневници за покупки, отразявайки фактури №[ЕГН]/24.03.2009г.; №[ЕГН]/18.09.2009г. и №[ЕГН]/19.10.2009г. ,издадени от „Е. Е. Т.“Е.-София и „Р.Д.И.“Е.-София по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл.255, ал.3 във вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7 във вр. с чл.26, ал.1 във вр. с чл.55, ал.1, т.1 във вр. с ал.3 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение е отложено за срок от три години на основание чл.66, ал.1 от НК. С присъдата, разноските по делото са възложени в тежест на подсъдимия. По жалба на подс.В., подадена чрез упълномощения му защитник адв. Х., било образувано въззивно производство пред Пловдивски АС под № 116/2021г. по описа на съда.Същото приключило с обжалваното въззивно решение №260120 от 03.08.2021г., постановено по посоченото ВНОХД, с което първоинстанционната присъда била потвърдена. На първо място следва да бъдат разгледани изложените в жалбата доводи, аргументиращи касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, защото правилното приложение на закона може да се провери само при констатация за законосъобразно установени факти. Доводите, според които предходната инстанция превратно е анализирала част от доказателствата по делото, а други е игнорирала , са неоснователни.Те , на първо място, са лишени от конкретика, тъй като липсва посочване кои точно доказателства са игнорирани, съответно –кои са интепретирани превратно или изопачено.На л.3 от жалбата е изразено общо несъгласие с анализа и оценката на „приложените по делото фактури, съответно отразяването на същите в счетоводството на управляваното от подсъдимия дружество; доказателствата за извършено плащане по фактурите; показанията на разпитаните от съда свидетели, включително във фазата на въззивното производство“.Тази конструкция на жалбата указва, че недоволството на касатора е по повод несъгласието му с доказателствените разсъждения на контролирания съд, като в тази връзка се налага да бъдат припомнени спецификите на касационното производство, в частност това, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда по фактите, какъвто ВКС не е.Касационната инстанция /извън хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК, която в настоящия случай не е налична/ се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина по делото.Именно с оглед на тези специфики ще бъдат разгледани оплакванията на касатора, ангажиращи касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Процесуалната дейност на проверявания съд не може да бъде оспорена от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13 и чл. 107, ал. 2 и 3 от НПК, каквито бланкетни оплаквания фигурират в жалбата. Нарушения на тези разпоредби са налице, когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. В разглеждания случай и двете съдебни инстанции са положили всички усилия за установяване на обективната истина, като не са допуснали никакви пропуски, които да доведат до неизясняване на обстоятелства от кръга на главния факт.Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативния съд да установи по надлежен ред, подлежащите на доказване факти. Картината на осъщественото от подсъдимия В. деяние е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. При доказателствената си дейност, Пловдивски апелативен съд не е допуснал недооценяване, подценяване или превратно тълкуване на което и да било от наличните по делото доказателства и доказателствени средства. Видно от мотивите към обжалвания съдебен акт всички доказателствени източници са били подложени на задълбочена оценка, като детайлен е анализът на доказателствата, относими към изясняване механизма на деянието и неговото авторство. Правилен е възприетият от въззивната инстанция подход на интерпретация на доказателствената съвкупност, а именно проследявайки от една страна тяхната самостоятелна вътрешна последователност, а от друга кореспонденцията им - подкрепяща или опровергаващи ги, с останалите доказателства и доказателствени източници. Също така въззивният съд от една страна е дал своята оценка по отношение оценъчната дейност на първия съд, а от друга, в акта си е обсъдил обстойно и задълбочено цялата доказателствена съвкупност, при това с необходимата аналитичност и прецизност, като е изложил убедителни мотиви при кредитирането на определени доказателства и не даване вяра на други.В този ред на мисли, не почива на истината оплакването, според което въззивният съд не е посочил причините, поради които не е ценил с доверие част от гласните доказателства.Вярно е точно обратното.Причините, поради които показанията на свидетелите, разпитани в рамките на въззивното съдебно следствие /както и на част от тези, разпитани при първоинстанционното съдебно следствие/ не са получили кредит на доверие са посочени /виж л.33 и л. 34 от съдебните мотиви/.Констатациите за опровергаване на същите от останалите събрани по делото доказателства са направени при стриктно спазване на правилата за проверка, оценка и анализ на доказателствата.Проверката на доказателствената и аналитична дейност на контролирания съд не позволява споделяне и на отправения с жалбата упрек за допуснато нарушение по смисъла на чл.14, ал.2 от НПК, аргументирано с това, че на заключенията на данъчните органи /ревизионните актове/ е придадена формална доказателствена сила. Напротив, втората инстанция изрично е посочила, че тези заключения нямат обвързваща сила /л.50 от съдебните мотиви/.Обективираните в актовете на данъчните органи констатации не са ценени от въззивния съд изолирано, а след като са намерили подкрепа в останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства.Последното определя като неоснователно и твърдението в жалбата, според което контролирания съд е процедирал в нарушение на задължителните указания, дадени с ТР №1/07.05.2009г. по т.д. №1/2009г. на ОСНК на ВКС. На следващо място, не е налице твърдянотото превратно анализиране на съдебно-счетоводната експертиза. Апелативният съд последователно е обсъдил всички назначени и приети по делото експертизи, включително и това по назначената съдебно-счетоводна такава. По експертен път е установено, че инкриминираните фактури, издадени от „Ем Ер Т.“ Е. и „РД И.“Е. за „Н.“ Е. не са били предмет на реално осъществени доставки по смисъла на чл.6, ал.1 от ЗДДС. Експертните изводи са оценявани не сами по себе си и изолирано, а във връзка с всички събрани доказателствени материали по делото - писмени такива и изводимите данни от гласните доказателствени източници. По този начин не е нарушен реда за проверка и оценка на доказателствата по делото и не може да се приеме, че втората инстанция е игнорирала експертното заключение. Липсват основания, които да опорочават приетите от въззивния съд факти, поставени в основата на фактическите изводи за нереалност на доставките, поради което те не могат да бъдат поставени под съмнение.Пред настоящата инстанция касаторът за пореден път оспорва доказаността на изводите за фиктивния характер на сделките между „Н.“Е. и „Е. Е. Т.“ Е.-София от една страна и „Н.“Е. и „Р.Д.И.“Е.-София от друга.Идентично по характер възражение е било отправено и пред проверявания съд, който аргументирано го е приел за несъстоятелно.В съдебните мотиви, конкретно на стр. 11 – стр. 15 и стр.21-29 от въззивното решение е предоставен изключително обстоятелствен отговор на повдигнатите въпроси, който не съществува необходимост да бъде преповтарян. Достатъчно е да се обобщи, че поддържаната от защитника теза за реалност на доставките не намира опора в данните по делото, а представлява произволно логическо съждение, върху което процесуалният закон забранява да се основават каквито и да е фактически констатации.Контролираният съд е направил изключително подробен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване, като в резултат на законосъобразно осъществената доказателствена и аналитична дейност, убедително е защитил позицията си за нереалност на инкриминираните доставки.Несъмнено, управляваното от подсъдимия дружество през инкриминирания период принципно е осъществявало лицензирана търговия със скрап /черни и цветни метали/.Установено е също и закупуването на гориво от различни легални доставчици .Това обаче не води до извод, че конкретно инкриминираните сделки са реални.Съдът е базирал своите изводи за фиктивност на инкриминираните доставки след задълбочен анализ на писмените и гласни доказателства, и на заключенията на счетоводните и графическите експертизи, като с необходимата категоричност е установил, че двете търговски дружества – „Е. е. т.“ Е. и „РД И.“ Е. в инкриминирания период не са осъществявали реална търговска дейност, поради което няма как да са били доставчици на горива по посочените фактури на фирмата „Н.” Е. -Асеновград, чиито собственик и управител е бил подс.В. до 2012г. Твърдението за липса на мотиви към въззивното решение, също е неоснователно.Съдържанието на атакувания въззивен акт отговаря на изискванията, визирани в нормата на чл.339 ал.1 и 2 от НПК. Апелативният съд е отразил приетата от него фактическа обстановка, извършил е анализ на доказателствата и доказателствените източници, обосновал е правните си изводи, както и наложеното на подсъдимия наказание, отговорил е пространно на направените възражения. ВКС би се съгласил с възражението на защитата, но само ако липсва изобщо обсъждане на направените в жалбата и пледоариите доводи и възражения, или ако обсъждането им от съда е дотолкова повърхностно и декларативно, че на практика се приравнява на липса на такова. В конкретния случай не се констатира подобно нарушение, допуснато от апелативния съд. Последният е изпълнил задълженията си да посочи основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата, като аргументацията му почива на доказателствата по делото и формалната логика. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателя основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения инстанционните съдилища са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимия Н. Т. В. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр.1, т. 6 и т.7 , вр. чл. 26, ал. 1 от НК.Инкриминираната противоправна дейност правилно е квалифицирана съобразно действащото право, тъй като реализира материалните предпоставки на чл. 26 от НК - трите деяния реализират поотделно един състав на едно и също по вид престъпление (избягванеустановяването и плащането на данъчни задължения), извършени са през непродължителен период от време (в три данъчни (месечни) периоди), при една и съща обстановка (в справките-декларации по ДДС се укрива реално дължим данък, чрез приспадане на неследващ се данъчен кредит) и при еднородност на вината (пряк умисъл). Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на стр. 45 – стр. 53 от решението изцяло се споделят от настоящия касационен състав. Посоченият престъпен състав се консумира, с формите на изпълнително деяние – съзнателно избягване на установяването или на плащането на данъчни задължения в особено големи размери, чрез потвърждаване на неистина или затаяване на истина в подадена данъчна декларация; чрез съставянето или ползването на неистински, преправен документ или документ с невярно съдържание при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство или при представяне на информация пред органите по приходите или публичните изпълнители и чрез приспадане неследващ се данъчен кредит. Според задължителните указания на ТР № 1 от 07.05.2009 г. на ОСНК на ВКС, приспадането на неследващ се данъчен кредит е определено като правно забранена дейност. Данъчният кредит е сумата на ДДС по получени доставки или авансови плащания за бъдещи покупки, която регистрирано по ЗДДС лице има право да приспадне от дължимия данък за внасяне по извършени от него облагаеми доставки.Когато с действията си субектът на наказателна отговорност незаконосъобразно приспада данъчен кредит и по този начин в справката-декларация по ЗДДС заяви по-малко по размер данъчно задължение, той потвърждава пред данъчния орган неистина – за действителния размер на подлежащия за внасяне данък. С тези действия той реализира изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1, т. 7 от НК (ред., ДВ, бр. 75/ 2006 г.) Приспадането на неследващ се данъчен кредит се явява един от възможните начини за осъществяване на изпълнителното деяние по чл. 255, ал. 1, т. 2 от НК. С изменението през 2006 г. и обособяването на нова т. 7 на чл. 255, ал. 1 от НК (в сила от 13.10.2006 г.) законодателят е преценил да изведе от абстрактно изразената форма по т. 2 („потвърди неистина или затаи неистина”) една специфична и често срещана практика в последните години за укриване на данъци – приспадане на неследващ се данъчен кредит. При законосъобразно реализирана дейност по установяване на фактическите обстоятелства от инстанционните съдилища ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. В. не е престъпно и не съставлява престъпление, поради което той да бъде оправдан, каквото искане прави в касационната му жалба. Поведението му, инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки инстанциите по фактите не са се отклонили, признавайки подсъдимия за виновен, действително съставлява престъпление, доколкото той обективно е подал инкриминираните справки-декларации по ЗДДС, в които е потвърдил неистина, с цел да осуети установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери. В същото време, за да направи възможно това, той съставил счетоводни документи с невярно съдържание- отчетни регистри/дневници за покупки, в които отразил инкриминираните фактури, даващи право на пълен данъчен кредит без реално по същите да са осъществени доставки. Именно тези фактури са представени пред ТД на НАП, за да удостоверят извършването на сделки и извършено плащане от страна на подсъдимия по тях, за да се претендира за приспадане на данъчен кредит.Целта на тези сделки, документирани във фактурите с невярно съдържание, е била да се преобразува финансовият резултат на дружеството по начин, който да сочи не на дължим от подсъдимия данък добавена стойност, а на приспадане на данъчен кредит, изчисляван в резултат именно на неосъществените сделки, лъжливо документирани в инкриминираните фактури.Двете съдебни инстанции обстойно са обсъдили защитните доводи на подсъдимия и неговия защитник и са изложили подробни аргументи за причините, поради които не ги кредитират. По същество подс. В. в касационната си жалба повтаря аргументите си , заявени пред предходните съдебни инстанции, които при съществуващата по делото доказателствена съвкупност не биха могли да бъдат уважени и от върховния съд. С оглед на тези съображения ВКС намери, че материалният закон е бил приложен правилно от въззивната инстанция от гледна точка на съставомерност на поведението на подсъдимия В., поради което липсват каквито и да е причини за оправдаването му. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260120 от 03.08.2021 г., постановено по ВНОХД № 116/2021 г. от Пловдивски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.