О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60797
гр. София
22.11.2021 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2372 от 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 5931/12.04.2021 г. на Столична община, подадена чрез юрк. Л. П. срещу въззивно решение № 160/25.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3210/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, като е потвърдено решение № 4587/29.07.2020 г., постановено по гр. дело № 12152/2018 г. по описа на Софийски градски съд, предявеният от А. Д. Д. срещу Столична община иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД е уважен за сумата от 20 000 лв. от общо претендирания размер 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от травматично увреждане, получено в пряка причинно-следствена връзка с противоправно деяние (бездействие) от страна на служители на ответника, изразяващо се в непочистване на шахта, намираща се под нивото на пътното платно на бул. „Цар Борис III“ № 124, локално платно, посока „К.“, на 24.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.05.2018 г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се релевират доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, при евентуалност – да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.
В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Поставени са следните въпроси: 1) „Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да приемат, че страните спорят частично за причинно-следствената връзка между процесната злополука, настъпилите увреждания и ангажирането на извъндоговорната отговорност?“; 2) „Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да мотивират решенията си по същество на спора, като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само на свидетелски показания? Следва ли решаващият по същество съд да кредитира изцяло показанията на свидетел, който дава сведения за косвени факти, т.е. той не е пряк очевидец и/или пряко запознат със събитията?“; 3) „Може ли правната норма на чл. 164, ал. 1 от ГПК да бъде приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като еднакви са правопораждащите факти и еднакви са целите на двата института на отговорността в гражданското ни законодателство?“; 4) „Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди (болки, страдания, дискомфорт) на пострадалия се съди единствено и само на базата на свидетелски показания?“; 5) „В светлината на новото постановено решение по реда на чл. 290 ГПК (Решение № 196/03.02.2021 г. по гр.д. № 925/2020 г. на ВКС, IV г.о.) следва ли решаващите по същество правния спор съдебни състав, при наведени от ответника възражения относно доходите на пострадалото лице, да изследват тези факти и мотивират присъденото обезщетение, като ги взимат предвид като минимална справедлива основа на обезщетението?“; 6) „Следва ли решаващият по същество правен спор съд при относително еднакви показатели (като възраст, получена травма и еднородни последици от нея и относителна неизменчивост на социално-икономическите условия в страната) да се ръководи от вече присъдени размери на обезщетения? Следва ли да се създаде единна рамкова база, по която относително да се определя видът на получената травма и размерът на присъденото обезщетение, в която съдът да варира при отчитане на всяка специфика на конкретния случай?“. Цитира практика на ВКС, обективирана в Решение № 183/30.06.2017 г. по гр.д. № 4028/2916 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 163/03.02.2021 г. по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 196/03.02.2021 г. по гр.д. № 925/2020 г. на ВКС, IV г.о., както и решения на районни съдилища и Софийски градски съд.
Ответникът по касация – А. Д. Д., не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 49 ЗЗД за компенсиране на претърпените от ищцата вреди, причинени от виновно противоправно поведение на лица, на които ответникът е възложил работа – бездействие, изразяващо се в неправилно експлоатиране на общински път, което е довело до увреждане на ищцата.
Според съда от показанията на свидетелката очевидец Н. и от събраната по делото медицинска документация се установява, че на 24.05.2018 г. ищцата е паднала, след като е стъпила на неравност – вдлъбнато място в асфалта, представляващо вкопана под нивото на улицата шахта в рамките на Община София, от което е претърпяла счупване на пета ходилна кост. Разпитаните по делото свидетели изясняват, че шахтата е вдлъбната, необезопасена и пълна с боклуци.
Втората инстанция е приела за неоснователни наведените от въззивника възражения за ограничаване правото му на защита от първоинстанционния съд поради отмяна на постановеното определение за допускане на съдебно-техническа експертиза. Изяснила е, че определението е отменено поради твърдението на ищеца, че улицата е в ремонт и шахтата не съществува в първоначалния си вид, което не е оспорено от ответника, нито той е заявил други доказателствени искания. Отхвърлени са и оплакванията на въззивника за неизясняване механизма на инцидента и за съпричиняване от пострадалата.
При така изяснената фактическа обстановка въззивният съд е намерил, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, тъй като общинските пътища, улици и булеварди са общинска собственост и поддържането им е задължение на общината, което не е било изпълнено от назначените от нея длъжностни лица. Като е обсъдила преживените от ищцата болки, затруднения и продължителността на възстановяването й, втората инстанция е преценила, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от травмата, получена следствие падането, се равнява на 20 000 лв. Отхвърлено е възражението за съпричиняване с мотиви, че е без значение мястото на пресичане на пътното платно, ако претърпяната травма е от неравност на пътната настилка.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В случая първите три въпроса от изложението по естеството си са касационни оплаквания по чл.281 ГПК и са привързани към оплакванията на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Същите подлежат на преценка във втората фаза на производството, в случай, че обжалването бъде допуснато, но не са общо основание за достъп до касация.
Не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК и въпрос номер пет от изложението, доколкото такъв не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи.
Останалите два въпроса – номер четири и номер шест по изложението, обобщено се свеждат до въпроса, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението. Касаторът във връзка с този въпрос се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие Решение № 196/03.02.2021 г. по гр.д. № 925/2020 г. на ВКС, IV г.о.
В задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие; не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания; доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК (чл. 130 ГПК отм.). Обосновани са твърденията на касатора, че въззивният съд се е отклонил от така установената практика, вкл. предвид депозираното заключение на вещото лице и изискванията за съобразяване на медицинската прогноза за развитие. При тези обстоятелства по поставения въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На касатора трябва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 400 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160/25.02.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3210/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 400 лв. и да представи доказателства за това в деловодството, като при неизпълнение касационното производство ще бъде прекратено.

ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА след изпълнение на указанията на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване, или, при неизпълнение, за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: