2 Р Е Ш Е Н И Е №.77 София,13.07.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при секретаря София С., като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 84 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 51 от 25.03.2015г. по в.гр.д. № 33/2015г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1581 от 28.10.2014г. по гр.д. № 3209/2014г. на Русенски районен съд в частта, с която са отхвърлени като погасени по давност предявените от дружеството против [фирма] искове за заплащане на 15 593,76 лева – сбор от непогасените месечни лизингови вноски за периода 23.08.2009г. – 23.12.2010г., дължими по договор № 2006-05-189 за финансов лизинг и 7 525,72 лева – мораторна лихва за периода 18.01.2011г.– 19.05.2014г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и съдебната практика и е необосновано. Поддържа, че съдът не е спазил принципа на диспозитивното начало и не е зачел волята на страните, изрично заявена в конкретния договор за лизинг, като е привнесъл друго съдържание на договорна клауза, различно от договореното. Сочи, че с договора е уговорена една обща лизингова цена, която ще бъде плащана на части, като се позовава и на създадената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, според която договорът за финансов лизинг следва да бъде определен като вид договор за кредитиране. С оглед на това счита, че за вземането му, произтичащо от договора за финансов лизинг, не са приложими правилата за тригодишната давност, а тези за петгодишната давност по общото правило на чл.110 ЗЗД. Сочи, че поради препращане безкритично към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, въззивното решение е необосновано, като не са обсъдени изложените във въззивната жалба възражения в подкрепа на изложените становища. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което бъдат уважени изцяло предявените искове, като му бъдат присъдени и направените по делото разноски. Ответникът Ц. К. Ц. като [фирма], [населено място] не представя отговор на касационната жалба. С определение № 897 от 14.12.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: Лизинговите вноски по договор за финансов лизинг имат ли характер на периодични плащания и в какъв срок се погасяват по давност вземанията за такива вноски. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като е изложил и собствени мотиви във връзка с характера на вземанията, предмет на иска и давността, с която се погасяват. Приел е, че съгласно чл.345, ал.1 ТЗ лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, като законът третира еднакво лизинговите вноски за всички видове лизинг и наемните вноски. С оглед на това е достигнал до извода, че плащанията на месечни лизингови вноски напълно покриват характеристиките на периодичните плащания и се погасяват с изтичането на предвидената в чл.111, б. „в“ ЗЗД тригодишна погасителна давност. По изложените съображения и като е взел предвид, че последната лизингова вноска, която се претендира, е с падеж 23.12.2010г., е приел, че тригодишният давностен срок е изтекъл на 23.12.2013г. и след като искът е предявен на 19.05.2014г., претенцията за заплащане на лизингови вноски е изцяло погасена по давност, а на основание чл.119 ЗЗД е погасено по давност и вземането за лихви върху лизинговите вноски. По поставения правен въпрос: След допускане на касационно обжалване на въззивното решение е постановено решение № 16 от 09.05.2017г. по гр.д. № 50185/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. /№ 185/2016г. по описа на II т.о./, с което на основание чл.291, т.1 ГПК е приета за правилна практиката, според която вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/ има характера на периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД и се погасява с тригодишен срок на погасителната давност. Прието е, че договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за поръчка и на договора за наем и по своите правни последици е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността, както и че същият може да се разглежда като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Счетено е, че тези специфики, които не се наблюдават при договора за оперативен лизинг, не изключват характеристиката на основното задължение на лизингополучателя за възнаграждение /лизингови вноски/ както периодично плащане, намиращо своето основание в чл.345, ал.1 ТЗ, препращаща изрично към основното задължение на наемателя за наемна цена /чл.232, ал.2 ЗЗД/. Поради изложеното е прието, че при това основно задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен, с оглед на което характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на чл.111, б. „в“ ЗЗД, извършено с ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Това разрешение е възприето и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 65 от 23.05.2017г. по т.д. № 904/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е правилно. Правилно въззивният съд е счел за приложима специалната тригодишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД и, като е взел предвид, че претендираните от лизингодателя вземания съставляват неплатени лизингови вноски за периода от 23.08.2009г. до 23.12.2010г., е приел, че към датата на завеждане на искова молба на 19.05.2014г. тези вземания са погасени по давност. Неоснователността на иска за присъждане на вземания, съставляващи главница по договора, обуславя отхвърляне и на иска за законна лихва. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора разноски не следва да се присъждат. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 51 от 25.03.2015г. по в.гр.д. № 33/2015г. на Русенски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: