О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60249 София, 09.06.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4021/2020 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 102 от 23.03.2020 г. по в.гр.д. № 343/2019 г. на Пернишкия окръжен съд е отменено решение № 10 от 19.02.2019 г. по гр.д. № 1042/2017 г. на Радомирския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от В. С. М. против А. Г. И. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че ответницата И. не е собственик на следния недвижим имот: УПИ ХІХ-237 в кв. 30 по плана на [населено място], общ. Радомир, с площ 1 272 кв.м. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба, подадена от адв. И. Т. като пълномощник на В. С. М.. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение като необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация А. Г. И. изразява становище, че касациоинната жалба следва да се остави без разглеждане, тъй като липсва конкретно изложение на касационните основания. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на спора за собственост между страните е недвижим имот, за който е установено, че произхожда от В. С. Г.. Той е починал през 1931 г. и е оставил за наследници по закон съпруга П. И. В., починала през 1974 г., и три деца-Г. В. Г., С. В. Г. и Б. В. В., починала през 1944 г. Неин наследник по закон е дъщеря й М. В. П.. С нотариален акт № 45, т.ІІ, дело № 431/1982 г. Г. В. Г. е признат за собственик по давност на четири парцела в землището на [населено място]: на дворно място с площ 1 412 кв.м, съставляващо парцел ХVІІ-237 по плана на [населено място], ведно с построените в него жилищна сграда и част от стопанска постройка; на дворно място с площ 1 147 кв.м, съставляващо парцел ХVІІІ-237, ведно със стопанска сграда; на празно дворно място с площ 1 272 кв.м , съставляващо парцел ХІХ-237 и на дворно място с площ 1 423 кв.м, съставляващо парцел ХХ-237, ведно със стопанска сграда в него. С договор за продажба, сключен с нотариален акт № 45, т.ІІ, дело № 533/1985 г. Г. Г. продал на своята дъщеря С. Г. В. и нейния съпруг П. Й. В. 1/2 ид. част от парцел ХІХ-237. С нотариален акт № 14, т.ІІ, дело № 534/1985 г. дарил останалата 1/2 ид. част на А. Г. И.. През 1988 г. С. В. Г. предявил против Г. В. Г. и М. В. П. иск за делба на парцели ХVІІ-237, ХVІІІ-237, ХІХ-237 и ХХ- 237. С решение № 114 от 21.03.1989 г. по гр.д. № 38/1989 г. на Радомирския районен съд същите са допуснати до делба между посочените лица при равни права-по 1/3 ид. част за всеки от тях. Това решение е било потвърдено с решение № 238 от 08.06.1989 г. по гр.д. № 248/1989 г. на Пернишкия окръжен съд. В мотивите на решението си второинстанционният съд е обсъдил представените пред него доказателства за извършените от Г. Г. разпоредителни сделки с част от делбените имоти и е приел, че съгласно чл. 76 ЗН те са недействителни, освен ако при делбата вещта се падне в дял на разпоредителя. В хода на производството по делото във фазата по извършване на съдебната делба са починали съделителите С. В. Г. и Г. В. Г.. Делото е продължило с участието на техните наследници по закон Ц. М. Г. и В. С. М. /наследници на С. Г./, и В. Г. Г., Ц. Г. Делийска, С. Г. В., Л. Г. О. и Л. Г. Т. / наследници на Г. Г./. С решение № 219 от 11.01.2000 г. на Радомирския районен съд е извършена делба чрез разпределение по реда на чл. 292 ГПК / отм./ на допуснатите до делба имоти, като парцели ХІХ и ХХ са поставени в общ съсобствен дял на наследниците на С. Г.-Ц. Г. и В. М., а парцели ХVІІ и ХVІІІ са поставени в общ дял на наследниците на Г. Г.-В. Г. Г., Ц. Г. Делийска, С. Г. В., Л. Г. О. и Л. Г. Т.. С Протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 17.04.2000 г. по изп.д. № 114:/2000 г. В. М. и С. Г. са въведени във владение на парцел ХІХ и ХХ по плана на [населено място]. В протокола е отразено, че длъжниците /наследниците на Г. Г./ са отстранени от имота. С договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 20, т.ІV, дело № 606 от 28.12.2011 г. С. Г. В. и П. Й. В. продали на А. Г. И. чрез нейния пълномощник Л. Г. Т. 1/2 ид. част от УПИ ХІХ-237. При сключване на договора продавачите се легитимирали като собственици на продаваемия имот с нотариален акт № 45, т.ІІ, дело № 533/1985 г. Въззивният съд е приел, че до приключване на производството по допускане на съдебна делба никой от сънаследниците, страни по гр.д. № 38/1989 г. на Радомирския районен съд, не е предявил иск или правоизключващо възражение по чл. 76 ЗН за обявяване на относително недействителни по отношение на него на извършените от Г. Г. разпоредителни сделки. С приключване на делбеното дело правото на сънаследниците да се позоват на чл. 76 ЗН е преклудирано. Приел е също, че приобретателите по разпоредителните сделки не са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на съдебната делба, защото те не са били страна по делото и с оглед липсата на нарочен диспозитив, с който сделките да са били обявени за недействителни. Оттук е заключил, че по отношение на наследниците на С. Г. и на М. П. сделките са валидни и са прехвърлили правото на собственост в патримониума на ответницата А. И. и нейните родители. Тъй като Г. Г. е бил собственик на 1/3 ид. част от процесния имот, сделките са породили вещноправно действие само до този обем права, поради което на деривативно основание-дарение от Г. Г. и продажбата, извършена през 2011 г. ответницата се легитимира като собственик на 1/3 ид. част от имота. Останалите 2/3 ид.части съдът е приел, че са придобити от ответницата на основание придобивна давност като добросъвестен владелец, тъй като към 1985 г. не е знаела, че нейният дядо не е бил изключителен собственик на имота, както и че не е знаела, че родителите й не са били собственици на прехвърлената й през 2011 г. 1/2 ид. част. Намерил е, че от съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства се налага извод, че тя е владяла имота явно и необезпокоявано, като е упражнявала фактическа власт върху него лично и чрез други лица /нейната майка и лелите й, наследниците на Г. Г./ В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба жалбоподателката В. М. поставя няколко правни въпроса, свързани с приложението на ТР № 72 от 09.04.1986 г. по гр.д. № 36/1985 г. на ОСГК на ВС и ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2004 г., касаещи разпоредбата на чл. 76 ЗН, които се свеждат до това следвало ли е сънаследниците, участници в делбеното производство, решението по което е влязло в сила преди постановяване на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, да предявяват правоизключващо възражение или инцидентен установителен иск по чл. 76 ЗН за обявяване за недействителни по отношение на тях на сключени от сънаследник разпоредителни сделки с наследствената вещ, или по отношение на това приключило производство са приложими разясненията, дадени в ТР № 72 от 09.04.1986 г. по гр.д. № 36/1985 г. на ОСГК на ВС. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд, но той не е обуславящ изхода на делото. Това е така, тъй като по делото е безспорно установено, че ответницата по настоящия отрицателен установителен иск за собственост не е била страна в производството по гр.д. № 38/1989 г. на Радомирския районен съд. Сделката, от която черпи права, е сключена с Г. Г. преди предявяване на иска за делба. Поради това дори да се приеме, че в делбеното производство е бил обсъждан въпросът за валидността на извършените от Г. Г. през 1985 г. разпоредителни сделки и същите са приети за абсолютно недействителни /нищожни/, съобразно постановките на ТР № 72 от 09.04.1986 г. на ОСГК на ВС, след като ответницата не е участвала в процеса, постановеното решение й е непротивопоставимо, тъй като съгласно чл. 221, ал.1 ГПК/ отм./ решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо универсалните правоприемници на съделителите, а спрямо частните правоприемници-когато правоприемството е настъпило в хода на делбеното дело или след влизане в сила на решението по допускане на делбата. Поради това по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради противоречието му с т. 1 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В нея е дадено разрешение на въпроса представлява ли основание за отмяна на влязло в сила решение по смисъла на чл. 303, ал.1 ГПК последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото материален закон в смисъл, различен от възприетия в решението. В случая влязлото в сила решение по допускане на делбата не е предмет на отмяна по реда на чл. 303, ал.1 ГПК, поради което цитираната практика е неотносима. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите и възраженията на страните. За установяване факта на владение върху процесния имот по делото са събрани гласни доказателства, които са противоречиви. Въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните свидетели, но не е изложил никакви съображения защо дава вяра на показанията на едната група свидетели, а не кредитира показанията на останалите. Посочено е в мотивите на решението, че „събраните по делото гласни доказателства, разгледани в съвкупност и взаимовръзка с писмените доказателства, налага извод, че считано от датата на сключване на договора за дарение през 1985 г., респ. от момента на сключване на договора за покупко-продажба, ответницата А. И. е владяла явно и необезпокояване имота”, без съдът да посочи въз основа на кои конкретно събрани по делото доказателства прави този извод. По този начин съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана и в представените с касационната жалба решения по чл. 290 ГПК, в които се приема, че съдът е длъжен да прецени всички доказателства и доводи на страните, и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои давя вяра и защо. Това налага допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения процесуалноправен въпрос на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите правни въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са фактологично обусловени и касаят правилността на извода на въззивния съд, че ответницата е имала качеството на добросъвестен владелец. По тези въпроси касационната инстанция ще вземе становище с решението си по същество. Водим от гореизложеното съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 102 от 23.03.2020 г. по в.гр.д. № 343/2019 г. на Пернишкия окръжен съд. УКАЗВА на жалбоподателката В. С. М. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 25 лв. и представи доказателства за това. След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: