Р Е Ш Е Н И Е № 166 Гр. София, 26 януари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 515/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по протест на прокурор при Апелативна прокуратура- гр. Пловдив срещу решение № 25 от 31.01.2017 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, постановено по в.н.о.х.д. № 639/2016 г. В протеста се навеждат касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК и се прави искане за отмяна на атакуваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. В подкрепа на направените оплаквания са изложени съображения за неправилно отхвърляне като недопустими на допълнителните протест и жалба от частните обвинители, в които се съдържа искане за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление и за завишаване на определеното наказание в съответствие с тази квалификация, поради представянето им извън срока за обжалване. Прокурорът счита, че деянието представлява „особено тежък случай“ по смисъла на чл.93, т.8 от НК, съобразно тълкуването от ППВС № 1/17.01.1983 г., поради което следва да се квалифицира като по-тежко престъпление и да се определи съответно по-високо от наложеното наказание, в рамките на предвидените по този текст специален минимум и максимум на лишаването от свобода. Срещу въззивното решение е постъпила и жалба от частните обвинители П. Й. Д., А. С. К., Д. С. И. и Е. К. К., чрез повереникът им, адв. С. Н.-К., по съображения за неправилно занижен размер на наложеното на подсъдимия наказание, което се преценява за несъответно на обществената опасност на деянието и дееца. Решението на въззивния съд е обжалвано и от гражданският ищец С. Т., чрез упълномощен повереник, адв. А. Д., в частта относно определеното обезщетение за неимуществени вреди, с искане да се измени, като се уважи предявения от Т. граждански иск до пълния предявен размер. Решението на Апелативен съд – гр. Пловдив е обжалвано с касационна жалба и от упълномощеният защитник на подсъдимия Я. Б., адв. М. М. по съображения за нарушение на материалния закон и поради явна несправедливост на наказанието. Иска се преквалификация на деянието, поради липса на квалифициращия признак ”бягство от местопроизшествието” и намаляване на основното наказание в размер до три години с прилагане на института на условното осъждане. Срещу въззивното решение е постъпила и жалба от упълномощен защитник на подсъдимия Б., адв. С. А., в която се навежда касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и се прави искане за определяне на наказанието на подсъдимия при условията на чл.55 от НК, в размер до три години лишаване от свобода, както и за отлагане на изтърпяването му при условията на чл.66, ал.1 от НК. В срока по чл.351, ал.3 от НПК е постъпило възражение срещу касационните жалби на адв. М. и адв. А. от частните обвинители А., Б. и А. Б., чрез техния повереник адв. У., в което се излагат съображения за тяхната неоснователност и се застъпва становище за оставяне в сила на решението на въззивния съд. Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста на апелативния прокурор по изложените в същия касационни основания и подкрепящите ги съображения и с направеното искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Б. се представлява от упълномощен защитник, адв. Д. М., който поддържа касационните жалби само относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като се позовава на реда на провеждане на съдебното производство, който е диференцирана процедура по чл.371, т.2 от НПК. Прави искане за намаляване на размера на наказанието лишаване от свобода, като счита, че са налице предпоставките за прилагане на чл.55 от НК като по-благоприятен за подзащитния му, на осн. чл.58а, ал.4 от НК. След редуциране на основното наказание пледира за отлагане на изтърпяването му по реда на чл.66, ал.1 от НК. Преценява протеста на прокурора и жалбите на частните обвинители и гражданския ищец за неоснователни и моли да бъдат оставени без уважение, от една страна по съображения, че деянието не представлява „особено тежък случай“ и от друга, поради правилно оправдаване на подсъдимия за нарушение, което не е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Подсъдимият Б., пред касационната инстанция, в последната си дума заявява, че не е избягал от местопроизшествието и когато е разбрал, че е търсен се е върнал обратно. Моли за налагане на по-леко наказание. Частните обвинители П. Й. Д., А. С. К., Д. С. И. и Е. К. К. не се явяват пред ВКС, представляват се от повереник, адв. С. Н.-К., която поддържа жалбата на доверителите си по изложеното в нея относно несъответно определено на подсъдимия наказание и с направеното в същата искане за увеличаването му като явно несправедливо. Частните обвинители А., Б. и А. Б. не се явяват пред касационната инстанция, представляват се от повереник, адв.У., който поддържа депозираното възражение срещу жалбата на подсъдимия Б. и моли да се остави в сила въззивното решение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационните протест и жалби доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 91, постановена на 16.09.2016 г. по н.о.х.д. № 885/2016 г., по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив, Наказателно отделение подсъдимият Я. А. Б. е признат за виновен относно това, че на 22.08.2015 г. на път I-8 , при км. 233+100 м., област /населено място/ от Републиканската пътна мрежа, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил “марка”, с рег. № /рег. номер/ е нарушил правилата за движение по пътищата, чл.20, ал.2, изр.2 и чл.23, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смърт на повече от едно лице, на С. И. К. и А. А. Б., починали на 22.08.2015 г. и средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на ребрата в ляво от 5-10, довело до трайно затруднение на снагата, като деецът е избягал от местопроизшествието и е управлявал без необходимата правоспособност, поради което и на осн. чл.343, ал.4, вр. ал.3, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години и четири месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като е оправдан по обвинението деянието да представлява обособено тежък случай и относно нарушенията на чл. 5, чл.20, ал.2 и чл.21, ал.1 от ЗДП. С присъдата съдът е приспаднал предварителното задържане на подсъдимия, мярката домашен арест и задържането му по реда на ЗМВР, на осн. чл.59, ал.1 от НК при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият Б. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец С. Т. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 / пет хиляди / лв., до пълното й изплащане ведно със законната лихва от датата на деянието, 22.08.2015 г. като е отхвърлил предявеният граждански иск до пълния размер от 48 895,75 лв. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски в тежест на подсъдимия. С решение № 25 от 31.01.2017 г. на Апелативен съд-гр. Пловдив, в смесен наказателен състав, по в.н.о.х.д. № 639/2016 г., присъдата на Окръжен съд – гр. Пловдив е изменена в наказателно осъдителната й част, като е преквалифицирано извършеното от подсъдимия деяние в престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, вр. ал.1 б.”б” и “в” от НК и е увеличено наложеното му наказание лишаване от свобода на пет години и четири месеца. В останалата част присъдата на окръжния съд е потвърдена. Касационния протест и жалбите на подсъдимия, частните обвинители и гражданския ищец са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което подлежат на разглеждане, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни. По протеста на прокурора: На първо място следва да се уточнят пределите на касационната проверка, която да се извърши в рамките на протеста, с оглед наведените от прокурора съображения за неправилност на обхвата на допустимата въззивна проверка на присъдата, направена от въззивната инстанция. По същество това представлява довод за съществено процесуално нарушение по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и винаги следва да се разглежда приоритетно, с оглед законовите последици в случай на установяване на основателността му – отмяна на атакувания акт и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивният съд е приел за допустим протеста на прокурора, депозиран в рамките на срока за обжалване на присъдата, в съответствие с който е преценявал и основателността на направените искания за изменението й. Депозираните нови искания в допълнението към протеста, което е било подадено извън този срок, са приети за недопустими, респективно са оставени извън обхвата на въззивната проверка и въззивният съд е посочил, че не може да ги обсъжда. Преценката на въззивния съд е правилна и законосъобразна. Съгласно чл.318, ал.1 и чл.319, ал.1 от НПК въззивното производство се образува по жалба или протест на страните, които се подават в петнадесет дневен срок от постановяване на присъдата. В чл.320, ал.4 от НПК е предвидена възможност за страните да депозират допълнителни писмени изложения до даване ход на делото в съдебно заседание пред въззивния съд, но съдържанието на тези изложения е лимитирано до допълване на доводите, посочени в жалбата и протеста. Последното налага извода, че писмените допълнения, направени извън срока за обжалване нямат самостоятелна стойност на процесуален документ като протеста или жалбата, със съответстващите им последици и имат образно казано подчинен спрямо тях характер. Предвидената възможност за допълване на жалбата или протеста е пряко свързана със забраната за влошаване на положението на подсъдимото лице, като исканията за това /искането за утежняване положението на подсъдимия е свързано с диспозитива на присъдата, а не и с мотивите / могат да бъдат направени само в рамките на срока за обжалване по чл.319, ал.1 от НПК , а не и извън него. В противен случай тази забрана би се нарушила, което е недопустимо. С оглед изложеното не са налице допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, който е осъществил въззивния контрол в рамките на направените искания, съдържащи се в протеста на прокурора и жалбата на частните обвинители, а не и съобразно допълнително посочените искания в допълненията към тях, които са били депозирани извън срока за обжалване на присъдата. Не могат да бъдат споделени за основателни изложените в касационния протест доводи, че от направените искания в протеста и жалбата относно увеличаване на наказанието, съответстващо на по-тежка правна квалификация и от застъпената в тях обща теза за незаконосъобразност на присъдата следва да се изведе и искане за утежняване положението на подсъдимия. От прочита на въззивния протест ясно се установява характера и съдържанието на направеното искане - за увеличаване на наложеното наказание, което е в съответствие и с посоченото правно основание относно правомощията на въззивния съд – чл.337, ал.2, т.1 от НПК и не касае оспорване на правната квалификация на деянието, приета в атакуваната присъда. Аналогични съображения могат да бъдат изложени и спрямо жалбата на частните обвинители, в която се съдържа единствено искане за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание и не се атакува правната квалификация на деянието. В контекста на горното оплакване следва да бъде преценявана и неоснователността на довода за липса на мотиви по отношение на обстоятелството дали деянието представлява „особено тежък случай“. Първият съд е оправдал подсъдимия относно по-тежката правна квалификация и след като в протеста на прокурора и в жалбата на частните обвинители не се съдържа съответно оплакване за неправилност на присъдата, и искане за утежняване положението на подсъдимия, за съда не съществува задължение да проверява присъдата в тази й част и да излага конкретни мотиви, поради липса на правомощия за нейната отмяна/ арг. от чл.336, ал.2 от НПК /. Положението на подсъдимия може да бъде влошено само при наличие на съответен протест или жалба, каквито страните не са депозирали в срока за обжалване на присъдата, респективно за въззивния съд не са налице такива правомощия. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, изложено в протеста: Основните аргументи в подкрепа на това касационно основание се основават на тезата, че деянието представлява “особено тежък случай”, което налага квалифицирането му по чл.343, ал.3, б.”б”, пр.2 от НК / в случая във вр. с ал.4 /, чиято санкция е в рамките от пет до двадесет години, съобразно който размер се иска да се определи и наказанието на подсъдимия. Отделно от това се поддържа и тезата за неправилно оправдаване на подсъдимия за извършено нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДП, което също не е било предмет на въззивния протест. Констатацията за липса на съответен въззивен протест относно по-тежка правна квалификация на деянието предопределя и недопустимостта на касационния протест в тази му част, с оглед невъзможността пред касационната инстанция за пръв път да се прави искане за утежняване на положението на подсъдимия. Следователно довода за явна несправедливост на наказанието, наложено от въззивния съд е допустимо да се преценява в рамките на приетата правна квалификация на извършеното деяние по чл.343, ал.3, б. ”б”, пр.1 от НК, санкцията, за което е от три до десет години лишаване от свобода, в редакцията към датата на извършването му, която се явява по-благоприятна за подсъдимия. Въззивният съд е изменил присъдата на първата инстанция относно размера на наказанието, като е увеличил наложеното от първия съд в размер на 6 /шест / години и 6 / шест / месеца на 8 /осем/ години, което след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК е определил на пет години и четири месеца лишаване от свобода. Наказанието е правилно отмерено и е справедливо. Въззивният съд е направил собствен детайлен прочит на обстоятелствата от значение за реализацията на наказателната отговорност на дееца, като е оценил вярно действителната им тежест и стойност, в съответствие с изискванията на чл.54 от НК, след като е приел, че приложимата разпоредба е тази по чл.58а, ал.1 от НК, с оглед обстоятелството, че присъдата е постановена при условията на чл.373, ал.2 от НПК, в рамките на проведена диференцирана процедура под формата на съкратено съдебно следствие по чл.372, т.2 от НПК. Увеличеното от апелативния съд наказание от осем години лишаване от свобода /в по-благоприятната за дееца редакция, съгласно чл.2, ал.2 от НК / е определено при отчетен превес на отегчаващите обстоятелства и е отмерено в рамките над средния законов размер, с две години под специалния максимум от десет години. Въззивният съд е отделил особено внимание на довода на прокурора за особената тежест на случая, която правилно е отчел, че не е налице по отношение на процесното деяние. Изясняването на това обстоятелство е било от съществено значение за наказателната отговорност на подсъдимия, предвид преклудираната възможност за промяна на правната квалификация на деянието и липсата на пречка при установяването му да се цени като обстоятелство в тежест на дееца, след като не е елемент от фактическия му състав. Преценката на контролираните съдилища за правната квалификация на извършеното деяние е съобразена със задължителната съдебна практика - ППВС № 1/1983 г. и направеното в същото тълкуване на легалното определение по чл.93, т.8 от НК, че “най-тежката квалификация – “особено тежък случай”, следва да се конкретизира по своето съдържание във всеки отделен случай, с оглед на законно определение, дадено в чл.93, т.8 от НК”. Отчетена е необходимостта завишената степен на обществена опасност на деянието да се намира в кумулативна даденост с тази на дееца, която по отношение на подсъдимия Б. не е налична . Последното правилно е изведено както от липсата на предходни осъждания или негативна личностна характеристика, така и от данните за семейното му положение, без значение от периода на неговото институционализиране. Едновременно с това апелативният съд е отчел в тежест на подсъдимия извършеното нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДП, за което Б. неправилно е бил оправдан от първата инстанция, като поради липса на съответен протест не е могъл да коригира присъдата. При тези данни процесът на индивидуализация на наказанието, осъществен от въззивния съд е намерил обективно отражение в решението, което дава възможност за оценка на процеса на формиране на вътрешното му убеждение, който е при спазване на законовите изисквания за това, по чл.54 и чл.36 от НК. При определяне на размера на наказанието въззивният съд е оценил вярно степента на обществена опасност на подсъдимия като невисока, в съответствие с обективните данни по делото за положителната личностова характеристика и липсата на предходна съдимост. Изложените в протеста доводи за завишена степен на обществена опасност на подсъдимия са основани на съставомерни признаци от обективната страна на деянието, което е недопустимо. Съдът не е игнорирал тези факти, които е отчел при оценката за високата степен на обществена опасност на деянието, изведена от вида и броя на квалифициращите обстоятелства и извън съставомерните признаци с характер на отегчаващи факти. Отдадена е и нужната тежест на поведението на подсъдимия след извършване на деянието за прикриване на неговото авторство. В заключение следва да се посочи, че наказанието на подсъдимия е правилно индивидуализирано и вярно отмерено в рамките на установената правна квалификация, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК . По жалбата на частните обвинители: Същата е неоснователна. В касационната жалба на частните обвинители явната несправедливост на наказанието се обосновава с тежестта на извършеното деяние, която се извежда от квалифициращите му признаци – управление без съответна правоспособност и бягство от мястото на произшествието, както и от съставомерния резултат, смърт на две лица и средна телесна повреда на трето. Тези признаци са включени в размера на законовата санкция, поради което не могат да се ценят като отегчаващи обстоятелства. В жалбата се акцентира и върху семейното положение на подсъдимия, като се твърди, че сключването на граждански брак в условията на арест е с цел намаляване на съответното наказание. Установеното семейно положение на подсъдимия правилно е оценено като смекчаващ отговорността му факт, със сравнително ниска тежест при индивидуализацията на наказанието, поради което възражението в тази връзка се намери за неоснователно. По жалбата на подсъдимия: Пред ВКС тезата за явна несправедливост на наказанието се поддържа с несъответствието, според защитата между частичното оправдаване на подсъдимия от въззивния съд и увеличаване на размера на наказанието, както и с необходимостта от прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК, като по-благоприятен текст. Становището на защитата не почива на обективен прочит на въззивното решение. Съдът е преквалифицирал извършеното от подсъдимия деяние, с цел прецизиране на правната му квалификация, във връзка с правилното прилагане на закона при поглъщане на по-леки от по-тежки състави, което в случая се явява ирелевантно към вината на подсъдимия и наказателната му отговорност, в насока нейното смекчаване. Неоснователен е довода за необходимостта от прилагане на чл.55 от НК като по-благоприятен закон. В разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НК е посочено, че чл.55 от НК се прилага само в случаите, когато са налице обективните му предпоставки и едва след това се извършва преценка за това дали е по-благоприятен в сравнение с налагане на редуцирано наказание при условията на чл.58а, ал.1 от НК. По отношение на извършеното от подсъдимия Б. контролираните инстанции правилно са отчели липсата на многобройни смекчаващи обстоятелства, поради което и наказанието правилно е индивидуализирано при условията на чл.58а, ал.1 от НК. ВКС не намери основания за редуциране на размера на наказанието, определено от въззивния съд. Така определено наказанието е справедливо и съответно на тежестта на деянието и обществената опасност на дееца. Касае се за деяние със завишена степен на обществена опасност, извършено при наличие на две квалифициращи обстоятелства, в резултат на множество допуснати нарушения на пътното законодателство, при което е настъпила смъртта на две лица и средна телесна повреда на трето, които са били в активна възраст. С оглед изложеното, целите на наказанието по чл.36 от НК не биха могли да се изпълнят с по-ниско по размер наказание и в този смисъл претенцията на дееца за намаляването му, / включително и в рамките на три години с цел прилагане на чл.66, ал.1 от НК / не може да бъде удовлетворена. По жалбата на гражданския ищец: ВКС не намери основания за увеличаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено на гражданския ищец С. Т.. Претенция в същия смисъл е била отправена и пред въззивния съд, който е изложил мотивирани съображения в насока нейната неоснователност. При определянето на размера на съответното обезщетение са преценени тежестта на претърпените от пострадалата болки и страдания и периода на тяхната продължителност, които са били в рамките на нормалния възстановителен период, съобразно вида на увреждането. По делото липсват доказателства за допълнителна тежест на увреждането, която да наложи и присъждане на обезщетение в по-висок размер, поради което претенцията за увеличаване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди следва да се остави без уважение, като се потвърди уваженият граждански иск като справедливо отмерен. По изложените съображения за неоснователност на протеста и жалбите, решението на въззивния съд следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 25 от 31.01.2017 г. на Апелативен съд – гр. Пловдив, постановено по в.н.о.х.д. № 639/2016 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.