5 Р Е Ш Е Н И Е № 366 София, 06 октомври 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети септември две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ПЕТКОВ КРАСИМИР ШЕКЕРДИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1852/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна присъда против новата въззивна присъда № 6/11.03.2011 г., постановена по ВНОХД № 785/2010 г. от Софийски апелативен съд. В протеста, ведно с представеното допълнение към него, се поддържа, че въззивният съд неточно е тълкувал материалния закон, като изводите за несъставомерност на деянието са изцяло незаконосъобразни и в противоречие с доказателствената съвкупност. Отправено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Подсъдимият В. И. В., редовно призован, не се явява. Процесуалният му представител поддържа становище за неоснователност на протеста и правилност на въззивния съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда от 03.11. 2010 г., постановена по НОХД № 97/2010 г. от Окръжен съд – Монтана, подсъдимият В. И. В. е признат за виновен в това, че за периода 2002г. – 2005 г. без съответно разрешение е извършвал по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, съгласно чл. 1 от Закона за банките (сключил с различни физически лица и едно юридическо лице 17 договора за кредитиране, обезпечени с ипотека и един договор, обезпечен с поръчителство, подробно посочени в присъдата) – престъпление по чл. 252, ал.1 от НК. Наложеното наказание е три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години, както и конфискация на два леки автомобила. Присъдата е била обжалвана от подсъдимия В.. С въззивния съдебен акт първоинстанционната присъда е отменена и вместо нея на основание чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК подсъдимият В. В. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 252, ал.1 от НК. ІІ. Протестът е основателен. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че подсъдимият В. е сключил седемнадесет на брой договори за заем, обезпечени с ипотека върху недвижими имоти и един договор, обезпечен с поръчителство. При девет от тях между страните е имало уговорена лихва за ползването на паричните средства, варираща на 6%, 8% и 10%. В съответните нотариални актове и договор сумите са посочвани като обща стойност, в която влизал размерът на действително получената сума и лихвата върху нея за целия срок на договора. При всички случаи е уговаряна и лихва, ако заетите средства не бъдат върнати в срок – 0,5 % за всеки ден от забавата. Утвърден е изводът на първата инстанция, че през инкриминирания период такава една дейност като описаната, която по съществото си представлява “кредитиране”, е била изключителен монопол на банките, като юридически лица, съгласно действащия Закон за банките (в мотивите не е разгледана последващата регламентация - Закон за кредитните институции,бел. ВКС), както и че подсъдимият В., като физическо лице, не е могъл да получи разрешение, лиценз за осъществяване на банкови сделки. Въззивният съд е анализирал описаните фактически положения и от тях е направил заключение, че подсъдимият В. не е извършил престъпление, тъй като деянието не покрива признаците на състава по чл. 252, ал.1 от НК в обективно отношение. В тази връзка, въззивният съд е подчертал, че посоченият брой на кредитите, при които е уговорена лихва за тяхното ползване (възнаградителна), разбити по години, не обосновава извод, че е налице системност в действията на подсъдимия, както и че получената сума от 6069 лева за инкриминирания период, не сочи последната да е “основен източник на доходи” за подсъдимия. Тези изводи на съда не почиват на смисъла на закона. Известно е, че за обективната страна на състава по чл. 252, ал.1 от НК е характерно извършване на банкови сделки по занятие. Тази форма на усложнена престъпна дейност се характеризира, от една страна, със системното осъществяване на еднородни деяния (поне три на брой) и от друга, с намерението на дееца да получава вследствие на това доход – основен или допълнителен. Инкриминирана е не всяка конкретна сделка, а цялостната дейност по системно сключване на сделки от този вид и именно тази системност е включена в предмета на доказване. Предприетият от въззивния съд подход, да обособи отделните сделки, разбивайки ги по години, за да направи извод, че не е налице системност в действията на подсъдимия В., е в противоречие със смисъла на закона.Това е така, защото всяка сделка (деяние) сама по себе си не покрива признаците на престъплението (така както е при продължаваното престъпление), а всички заедно, като система от действия са обявени за престъпление. Всъщност в мотивите на проверявания съдебен акт липсва аргументация защо се приема, че не е налице “системно извършване”, включително и при използвания от съда подход : най-малкото предвид осъществените сделки за 2002 г. – четири на брой. На следващо място, законодателят не е включил като елемент от състава на престъплението, полученият доход да е “основен”, каквито изводи е правил въззивният съд. За съставомерността е достатъчно тази дейност да е източник на доходи – основен или допълнителен, а в конкретния случай, предвид сроковете, определени по договорите, този доход се явява и постоянен. Размерът на получените неправомерни доходи (определени от съда като печалба в размер на 125 лева на месец) има отношение към правната квалификация (срав. чл. 252, ал.2 от НК), респективно към степента на отговорността, но не и към съставомерността на деянието. Въззивният съд е излагал съображения и за друго: че подсъдимият е кредитирал лица, които са в затруднено положение, че те не са изнудвани да сключват договорите със съответните условия за възнаградителна лихва и прочие, но и тези обстоятелства нямат отношение към съществения въпрос – този, за “системното извършване”. Констатираните отделни случаи, при които подсъдимият не е договарял възнаградителна лихва, не са достатъчни , за да определят действията на подсъдимия в цялост като обикновени парични заеми по ЗЗД. Отделно от това, от мотивите на съдебния акт не личи съдът да е обсъдил всички обстоятелства, установени по делото и в тази връзка да отчете какво е отношението им към характеристиката на вмененото деяние – системно, по занятие, представляващо източник на доходи: напр., че поради начина на оформяне на договорите уговорената лихва за забава от 0,5 % на ден е върху цялата сума (определена общо от главница и лихва), както и че в отделни случаи е претендирана и законна лихва за забава върху същата сумата (виж, изпълнителен лист по ч.г.д. № 217/2004 г. на БРС, л. 183 от досъдебното производство). Изложените съображения от въззивния съд, че в периода 2000 г. – 2001 г. подсъдимият В. е внесъл в страната сумата от 79 300 германски марки, получавал е и други парични възнаграждения впоследствие, тоест същият е имал друг основен доход, са останали неубедителни. Съдът е пропуснал да обсъди тези обстоятелства в контекста на друго установено по делото, че за периода 2001 г. – 2006 г. подсъдимият не е декларирал доход като едноличен търговец, както и като физическо лице. Последното би имало отношение към това – дали тези получени от подсъдимия средства не са паричният ресурс, използван за предоставяне на суми под формата на заеми срещу възнаграждение - лихва (срав. глобалната сума на предоставените кредити), което от своя страна би могло да обоснове и други изводи относно съществените елементи – “системност и източник на доходи”. Обобщено казано, основният въпрос дали деянието покрива всички признаци на престъпния състав по чл. 252, ал.1 от НК в обективно и субективно отношение е останал неразрешен. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 6/11.03.2011 г., постановена по ВНОХД № 785/2010 г. от Софийски апелативен съд. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.