1 Р Е Ш Е Н И Е № 304 гр.София, 26 юни 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети юни две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Румен Петров при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 881 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Д. Еленова Костова, чрез защитника й адвокат М. М. от АК – [населено място], срещу решение № 132 от 14 април 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 7-ми въззивен състав, по внохд № 113/2014 година, с което е изменена само в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 6 от 10 януари 2014 година на Софийския градски съд, НО, 12-ти състав, постановена по нохд № 4832/2013 година по описа на този съд. В касационната жалба формално са посочени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Конкретни възражения и доводи в тяхна подкрепа са изложени предимно във връзка с доказателствената дейност на разследващите органи и на съда, в частност – относно законосъобразността на отделни процесуални действия. Твърдят се допуснати нарушения на процесуалните правила, довели до формиране на неверни фактически изводи за осъществяване на инкриминираното деяние от подсъдимата. Основното отправено до съда искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимата Костова по повдигнатото й обвинение, а алтернативните – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда или намаляване на размера на наложеното й наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателката-подсъдима Д. Костова участва лично и със защитника си адвокат Д. М. от САК, който поддържа касационната жалба при релевираните в нея основания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Представя писмени бележки с подробни съображения по направените оплаквания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимата Д. Еленова Костова за виновна в това, че на 03. 04. 2013 година, в [населено място], е ползвала платежен документ – банкова карта, издадена от „У. Б.” на името на П. Д. К., без съгласието на титуляра на картата, като деянието не представлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, я е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Съдът е извършил надлежно разпореждане с вещественото доказателство по делото – банкова карта, и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимата. В производство, инициирано по жалба на подсъдимата Костова, е извършена въззивната проверка по делото, при която е постановено решението, атакувано сега по реда на касационното обжалване, с което присъдата е изменена само в санкционната й част – определено при условията на чл. 55 от НК, наложеното на подсъдимата наказание е намалено на една година лишаване от свобода, а изпитателният срок по чл. 66 от НК – на три години. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ВКС намира касационната жалба срещу решението на въззивния съд за неоснователна. Акцентът в жалбата е поставен върху заявената процесуалната незаконосъобразност на дейността на предходните съдебни инстанции, която е оспорена от жалбоподателката. За неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание практически липсват доводи, извън общо формулираното в жалбата твърдение, че наказанието е „прекомерно завишено”. Внимателният прочит на касационната жалба и писмените бележки на защитата сочат по-скоро на заявена недоказаност на обвинението, която няма как да бъде обсъждана в третоинстанционното производство при условие, че фактическите изводи са формирани законосъобразно и на надлежна доказателствена основа, каквато констатация в случая ВКС прави. Затова и очакването третата инстанция да пререши делото по същество е неоправдано, защото възложените й от закона правомощия принципно не позволяват това. В отговор на идентични възражения, направени и пред въззивната инстанция, съдът е изложил съображенията си по фактите и тяхната доказателствена обезпеченост (л. 4 - 8 от решението), които съображения няма причини да не бъдат споделени, защото извършеният от този съд доказателствен анализ не разкрива игнориране или превратност в оценката на източниците на доказателства, както се твърди в касационната жалба. В рамките на релевираното отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е оспорена най-вече извършената от съда оценка на показанията на свид. А. (полицейският служител, който е наблюдавал, проверил и задържал подсъдимата пред А.-устройството в момента на използване на чуждата банкова карта, с. 50 от нох дело). Тези показания не са оценени превратно, както се твърди в жалбата, а по действителното им съдържание и съобразно останалите доказателства по делото, каквито са: писмо от „А. Б. България” относно времето и мястото на осъществяване на три неуспешни опита за транзакция с картата на свид. К. и причините за това (л. 11 от ДП), писмо от „У. Б.” (л. 60 от нох дело), показанията на свид. К. относно времето и мястото на отнемането от чантата й на портмонето, с банковата карта в него, както и на свид. К. относно предаването на портмонето, след намирането му в търговския комплекс. Обстоятелството, че показанията на свид. А., депозирани на досъдебното производство, са приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК (протокол от с. з. от 10. 12. 2013 година), с основание не е повлияло на оценката на съда за тяхната достоверност, доколкото обстоятелствата, за които свидетелят е заявил липса на спомен, касаят точните дата и час на деянието, а относно останалите факти те са последователни, безпротиворечиви и надеждни. Подробни съображения при оценката на показанията на този свидетел и изводите за тяхната достоверност, обективност, относимост и безпротиворечивост, въззивният съд е изложил на л. 6 – 7 от решението си и настоящият състав не съзира причини да не се съгласи с тях. Съществената и безспорна част от тези показания е свързана с обстоятелствата, че свидетелят е наблюдавал подсъдимата (и свид. Е. Костова) от момента на приближаването им към банкомата, видял е подсъдимата да поставя картата в устройството, както и действията й по набиране на код на клавиатурата. Дали и защо подсъдимата е поставила шал на главата си, по каква причина свид. Костова се е оглеждала наоколо и пр., са детайли, надлежно обсъдени във връзка със съвкупната оценка на доказателствените източници и формираните фактически изводи. Именно това поведение на подсъдимата и свидетелката обаче първоначално е привлякло и задържало вниманието на свид. А., като е предизвикало и бързата му намеса, в резултат на която е намерена поставената в устройството чужда карта и са преустановени опитите за злоупотреба с нея. Данните в посочените по-горе писма за отразеното в системата на банката и показанията на свид. К. за намирането на отнетото портмоне в близкия МОЛ и предаването му на охраната на комплекса, напълно кореспондират със съобщеното от свидетеля А.. Поради това, съдилищата не са имали основание да откажат да кредитират за достоверност неговите показания, още повече, че те са източник на преки доказателствени факти. ВКС намира за неоснователно и възражението на защитата на подсъдимата за негодно, от процесуална гледна точка, приобщаване на инкриминираната карта към доказателствата по делото. Това е извършено веднага след задържането на подсъдимата и свид. Костова и отвеждането им в 01-во РУП, където е изготвен от дознател К. протокол за доброволно предаване на картата (л. 10 от ДП). Несъмнено е, че доброволното предаване на предмети, имащи значение за делото, не е от категорията на изрично регламентираните в НПК процесуално-следствени действия, не изисква предварителна и последваща санкция от съдия, за разлика от процесуално-следствените действия, ограничаващи права на гражданите, каквито са претърсване, изземване, личен обиск, задържане и изземване на кореспонденция и т. н. Доброволното предаване е акт на упражнена лично и доброволно воля от лицето, което го извършва, като липсва елемент на принуда, винаги ограничаваща права и свободи. НПК не предвижда специален регламент за съставяне на този протокол, за разлика от протоколите за извършване на процесуално-следствените действия. Протоколът единствено удостоверява предаването на определени предмети, описани в него. Той е писмено доказателство, представляващо интерес за процеса от гледна точка на съдържанието си, но не е доказателствено средство. Затова и в конкретния случай съставеният протокол има значение само относно факта на предаване на картата и нейното наличие по делото. В тази връзка, самата подсъдима заявява в обясненията си (л. 53 от нох дело), че по пътя за РУП е връчила картата на придружаващите я полицаи. Съставянето на протокола за доброволно предаване малко след това в РУП, не повлиява факта на предаването на картата и приобщаването й по делото. Възражението за игнориране от страна на съда на обясненията на подсъдимата Костова и кореспондиращите с тях показания на свид. Е. Костова, не държи сметка за съдържанието на постановените по делото съдебни актове и за отразения в тях доказателствен анализ. Изложените от съдилищата в тази насока съображения са убедителни и адекватни на данните по делото и на закона, поради което няма причини да не бъдат възприети и не се налага да бъдат повтаряни (л. 8-9 от мотивите на присъдата, л. 7 от решението на въззивния съд). Така че, защитната теза на жалбоподателката, изначално изградена върху отричане осъществяването на инкриминираното деяние, е останала доказателствено незащитима и с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 от НПК. Разборът, анализът и оценката на гласните доказателствени средства и писмените доказателства по делото, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. В рамките на проверката си относно справедливостта на наложеното на подсъдимата наказание, въззивният съд правилно е приел, че това наказание следва да бъде определено при условията на чл. 55 от НК, защото установените по делото смекчаващи отговорността й обстоятелства (липсата на минали осъждания, младата възраст, влошеното й здравословно състояние предвид наличното заболяване епилепсия и лека умствена изостаналост) могат и следва да бъдат преценени като многобройни. Всички те, наред с констатацията, че и най-лекото, предвидено в закона наказание ще се окаже несъразмерно тежко за подсъдимата, са дали основание на въззивния съд за определяне на наказанието значително под предвидения в закона минимум и за намаляване на изпитателния срок до минималния му размер. ВКС не съзира основания за намеса и проява на допълнително снизхождение. Така определеното наказание удовлетворява критериите по чл. 54-55 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимата. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 132 от 14 април 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 7-ми въззивен състав, по внохд № 113/2014 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.