6 Р Е Ш Е Н И Е № 34 гр.София, 22 май 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора А. Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1288 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител Н. Б. срещу присъда № 63 от 13.11.2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановена по ВНОХД № 656/2017 г. С жалбата е заявена претенция за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при въззивното разглеждане на делото, довело до неправилно прилагане на материалния закон. Настоява се, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе съобразно с направеното пред него от частното обвинение искане за осъждане на подсъдимия за престъпление по чл. 130, ал. 1 НК. Поискана е отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред настоящия състав повереникът на частния обвинител поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направеното искане. Защитникът на подсъдимия моли присъдата да бъде оставена в сила, като настоява, че упражняването на правото на частния обвинител по чл. 287, ал. 5 НПК е възможно единствено в първоинстанционното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на присъдата в сила. Подсъдимият заявява солидарност с позицията на защитника си. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 119 от 26.06.2017 г., постановена по НОХД № 2089/2016 г., състав на Пазарджишкия районен съд е признал подсъдимия Р. Д. С. за виновен в това, че на 25.03.2016 г. в [населено място], обл. П. причинил на Н. З. Б. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на стилоидния израстък на лявата лъчева кост, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник, поради което и на осн. чл. 129, ал. 1 НК и чл. 54, ал. 1 НК го е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определил първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието. С присъдата и на осн. чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наказанието от десет месеца лишаване от свобода, наложено на подс. С. по НОХД № 1260/2015 г. на Пазарджишкия районен съд, като на осн. чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим за изтърпяването му. С оглед изхода на делото заплащането на направените по воденото му разноски – деловодни и от частния обвинител Б. е възложено в тежест на подсъдимия. С оспорения по касационен ред въззивен акт тази присъда е отменена и вместо това подсъдимият е признат за невиновен в извършването на посоченото престъпление и е оправдан по обвинението по чл. 129, ал. 1 НК. Касационната жалба е основателна, макар да предопределя предложения с нея процесуален резултат. Въззивната присъда е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като посочените в касационната жалба не са единствените, обосноваващи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Последица от тези нарушения е станало и неправилното прилагане на материалния закон. Еднопосочно съдилищата от предходните инстанции са приели от фактическа страна, че на процесната дата подсъдимият е нанесъл с металната част на лопата три последователни удара в главата и един удар в лявата ръка на Н. Б.. Според първостепенния съд, по описания начин на Б. са били причинени счупване на стилоидния израстък на лявата лъчева кост, довело до трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник; охлузвания по горната повърхност на дланта на лявата ръка, довело до болка и страдание и разкъсно-контузна рана на главата, причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота. В рамките на развилото се по жалба на подсъдимия въззивно производство е назначена и е приета повторна съдебно-медицинска експертиза, която е отхвърлила констатацията за счупване на стилоидния израстък на лявата лъчева кост, като категорично е установила липса на изменения от травматичен произход лявата предмишница и на гривнената става на лявата ръка на Н. Б.. С оглед на този експертен извод в последното по въззивното дело съдебно заседание повереникът на частния обвинител е направил искане подсъдимият да бъде признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 НК. Основавайки се на заключението на повторната СМЕ, въззивният съд е трансформирал извода на първата инстанция относно степента на функционално засягане на здравето на пострадалия, съгласявайки се, че липсва увреждане с характеристиките на средна телесна повреда, а получените от Б. травми съставляват леки телесни повреди по смисъла на чл. 130, ал. 1 и ал. 2 НК. Същевременно този съд е отказал да удовлетвори отправеното към него искане за осъждане на подсъдимия по чл. 130, ал. 1 НК, мотивирайки лаконично отказа си с констатация за налична реторсия. Тази констатация обаче няма потвърждение в приетите от въззивния съд факти (невключващи изводи за причинени на подсъдимия чрез деянието на пострадалия телесни увреждания и още по-малко изводи за медицинската тяхна същност) и не е способна убедително да отговори на отправеното до този съд искане на частното обвинение. Налице е и конфликт между констатацията за наличие на реторсия и постановения процесуален резултат, свързан единствено с оправдаване на подсъдимия за престъплението по чл. 129, ал. 1 НК. Служебното прилагане на реторсията от страна на съда е без съмнение допустимо. Но то не се свежда до деклариране на мнение за приложимост на института. Преди всичко е необходимо чрез доказване да са разкрити фактическите обстоятелства, посочени в чл. 130, ал. 3 НК, като чрез тази норма законът задължава съда да изследва не само поведението на подсъдимия, но и насрещното поведение на пострадалия при наличие на данни, че той е отговорил на увредилото го деяние, като това изследване трябва да удовлетворява процесуалните стандарти за достигане на обективната истина. Необходимо е, на следващо място, съдът да установи, че деянието на пострадалия е причинило увреждане на здравето на подсъдимия, както и да изследва медицинската същност на това увреждане. За да прецени дали са налице предпоставките по чл. 130, ал. 3 НК, съдът е длъжен да провери съставомерността на двете насрещни деяния и съответно да квалифицира правно всяко от тях по чл. 130, ал. 1 или ал. 2 НК. При това следва да се има предвид, че тези деяния трябва да са довели до причиняване на еднакви по степен на увреждане леки телесни повреди. Т.е. деянието на пострадалия трябва да е свързано с причиняване на лека телесна повреда, еднаква по степен на увреждане с тази, която е понесъл самият той. Всичко това следва като извод от редакцията на чл. 130, ал. 3 НК, като изрични указания в този смисъл са дадени с ТР № 51/89 г. по н.д. № 41/89 г. на ОСНК на ВС. Нищо от това в случая не е налице. Изводът за наличие на реторсия е декларативно поднесен, като липсва каквато и да е подкрепяща го аргументация. Описвайки приетата от него за установена фактология, въззивният съд е направил констатация за взаимно нанесени от пострадалия и от подсъдимия удари , като по отношение на деянието на пострадалия единствено е посочено, че той е ударил подсъдимия с тояга три пъти. Къде са попаднали тези удари, причинили ли са те и евентуално колко и какви по тежест телесни увреди на подсъдимия и въобще имало ли е нанасяне на такива удари (като се имат предвид необсъдените показания на самия пострадал и категоричния му отказ такъв момент от събитията да съществува) въззивният съд не е изследвал. Съответно не е изложил и констатации относно възможността евентуално извършеното от пострадалия деяние да бъде правно квалифицирано по чл. 130, ал. 1 НК или по чл. 130, ал. 2 НК. При това положение изводът за наличие на хипотезата по чл. 130, ал. 3 НК е очевидно преждевременен. Преценявайки, че са налице основанията по чл. 130, ал. 3 НК, съдът е длъжен да се произнесе по двете насрещни деяния - това на подсъдимия и деянието на пострадалия, съответно по вината на всеки от двамата, когато прецени, че са налице предпоставки за освобождаването им от наказание, защото в принципен план е невъзможно да се говори за освобождаване от наказание на лице, по отношение на което не е установена виновност. В случая липсва произнасяне с диспозитива на въззивната присъда, адекватно на направената в мотивната част на същата присъда констатация за налична реторсия, като е постановено единствено признаване на подсъдимия за невиновен по обвинението по чл. 129, ал. 1 НК. Отделен от всичко това е въпросът дали въззивният съд въобще е имал легална възможност да удовлетвори искането на частното обвинение за осъждане на подсъдимия по чл. 130, ал. 1 НК, както се настоява с касационната жалба. Без съмнение конституираният като частен обвинител пострадал от инкриминираното деяние има право да се стреми към постигане на този резултат. В конкретната ситуация обаче и съобразно с чл. 334 НПК, въззивният съд не е имал процесуална възможност да го реализира, тъй като искането е не просто за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, а за престъпление, което се преследва по реда на частното обвинение. Това искане действащият процесуален регламент (чл. 287, ал. 5 НПК) третира като форма на изменение на обвинението. Макар хипотезата да е свързана единствено с промяна в характера на престъплението – от общ в частен и да не представлява типична хипотеза на изменение на обвинението (каквито са уредените в чл. 287, ал. 1 НПК), понастоящем законодателят я третира по този именно начин и волята му е непререкаема. Изменение на обвинението е допустимо единствено в хода първоинстанционното съдебно производство, не и пред въззивния съд. Изводът следва както от систематичното място на чл. 287 НПК в гл. ХХ НПК, регламентираща съдебното заседание пред първостепенния съд, така и от нормите на гл. ХХІ НПК, уреждащи въззивното производство, с които не е регламентирана възможност на частният обвинител да поиска осъждане на подсъдимия за престъпление, преследвано по тъжба, дори когато основанията за това се разкрият именно във въззивното производство. Както бе вече посочено, липсва и уредено в закона правомощие на въззивната инстанция да удовлетвори такова едно искане на частния обвинител. В случая обаче искането на частното обвинение за осъждане на подсъдимия по чл. 130, ал. 1 НК е давало основания на въззивния съд да упражни правомощието си по чл. 335, ал. 2 НПК за отмяна на оспорената пред него присъда и за връщане на делото на първата инстанция, доколкото при първоинстанционното разглеждане на делото е било допуснато нарушение на процесуалните правила, довело в развитие до накърняване по съществен начин правата на частния обвинител. Пред първоинстанционния съд защитникът на подсъдимия е представил медицински документи от посещението на пострадалия в болнично заведение след инкриминирания инцидент, данните от които документи са поставили под сериозно съмнение правилността на заключението на приетата от този съд съдебно-медицинска експертиза по отношение на описаната в нея травма на лявата ръка на ч. обв. Б.. Противоречието се е затвърдило при постъпване по делото на служебно изискания от съда пълен набор от медицински документи относно извършените прегледи на пострадалия и лекарски констатации. Това е налагало удовлетворяване на неколкократно направеното от страна на защитника на подсъдимия искане за назначаване на повторна съдебно-медицинска експертиза от първостепенния съд, която въз основа на всички, събрани по делото данни да се произнесе отново по въпроса установяват ли се травматични увреждания на лявата ръка на Б. и евентуално какъв е характера и тежестта им. В принципен план съдът всякога разполага с процесуална автономия да прецени дали да уважи доказателствено искане по пътя към постигане на обективната истина. Не така обаче е, когато отказът му да уважи такова искане води до неизясняване на съществен за правилното решаване на делото въпрос. В случая отклоняването на направените от страна на защитата искания за назначаване на повторна СМЕ е довело до неизясняване в пъроинстанционното производство на съществен за правилното решаване на делото въпрос, какъвто е въпросът за това причинено ли е претендираното от обвинението телесно увреждане, предопределящо правната квалификация на извършеното деяние. По този начин са били нарушени условията, гарантиращи процесуален резултат по делото, съответен на обективната истина и закона и реализация в пълен обем на правата на всички страни, защото това нарушение е отнело възможността на частния обвинител ефективно да упражни правото си по чл. 287, ал. 5 НПК. Въззивният съд е следвало да прецени влиянието на така допуснатото нарушение върху хода на производството и върху възможността на частния обвинител да упражни в пълен обем правата си в процеса. Възможността на този съд да положи собствени усилия за обективно изясняване на фактологията е безспорна, но в конкретната ситуация тези усилия не са били в състояние да заместят дейността на първоинстанционния съд по отстраняване на порока. Това е така, защото решаването на делото по същество въз основа на назначената от въззивния съд повторна СМЕ е лишило частния обвинител от възможността да постигне осъждане на подсъдимия за престъплението, преследвано по реда на частното обвинение. Доколкото реализирането на това право според действащият процесуален регламент може да се случи единствено в първоинстанционното съдебно производство, за въззивния съд е било невъзможно сам да отстрани допуснатия от първостепенния съд съществен процесуален порок. Допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение е дотолкова значимо, че е изисквало връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на този съд. По изложените съображения въззивната присъда е постановена при наличие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане при съблюдаване на процесуалните изисквания за правилното и законосъобразно протичане на процеса и съобразно с дадените в настоящото решение указания. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 63 от 13.11.2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановена по ВНОХД № 656/2017 г. и отменената с нея присъда № 119 от 26.06.2017 г. на Районен съд - гр.Пазарджик, постановена по НОХД № 2089/2016 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.