Р Е Ш Е Н И Е № 347 София, 01.02.2013 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на пети ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ОЛГА КЕРЕЛСКА при участието на секретаря Северина Толева разгледа докладваното от съдията ДЕКОВА гр.дело №295 по описа за 2012 год. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратура на Република България и от Апелативна прокуратура - София срещу решение от 30.12.2011г., постановено по гр.д.№2917/2011г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 29.03.2011г. по гр.д.№1822/2010г. на Софийски градски съд е уважен предявения от Й. И. Д. иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1, пр.2 ЗОДОВ за още сумата 9 000лв. /разликата между присъденото обезщетение от 16 000лв. и дължащото се такова от 25 000лв./, ведно със законната лихва от 25.04.2008г. и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 9000лв. Касационното обжалване е допуснато с определение №1019 от 18.07.2012г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. II ППВС №4/23.12.2968г., както и в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, които имат задължителен характер - решение № 337 от 22.06.2010 по гр. д. № 1381/2009 на IV г. о. на ВКС, решение от 26.05.2010г. по гр.д.№1273/2009г. на ВКС, ІІІг.о., решение №532 от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г. на ВКС, ІІІг.о., решение№149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. по поставения материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е относим към правния спор. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпяните от него неимуществени вреди. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение. Ответникът Й. И. Д. оспорва жалбата като неоснователна. Представя писмени бележки. Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: С въззивното решение в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждане на Прокуратура на Република България да заплати на Й. И. Д. на основание чл.2, ал.1, т.1, пр.2 ЗОДОВ сумата 16 000лв. и след частична отмяна на решението в отхвърлителната част е присъдил още сумата 9 000лв. – обезщетение за неимуществените вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1 НК, вр. чл.26, ал.1 НК за което наказателното производство е прекратено поради това, че извършеното деяние не съставлява престъпление, както и от незаконно задържане под стража като мярка за неотклонение по същото наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 25.04.2008г. Установено е, че срещу Й. И. Д. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, за това, че през 1995 г. в [населено място] с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага възбудил или поддържал у Л. С., Д. С. и В. Щ., всички от [населено място] заблуждение и с това им причинил имотна вреда. С постановление от 24.09.1996г. Й. Д. е привлечен като обвиняем за посочените по-горе действия по сл.д.№ 150/1996г. на О. – [населено място]. По същото следствено дело Д. е обявен за общонационално издирване с постановление от 27.03.1997г., а с постановление от 28.07.1997г. производството по делото е спряно на основание чл.22, т. 2 във вр. с чл.268, ал.3, т.1 и ал.4 НПК /отм./. Следственото дело е възобновено с постановление от 03.11.1997г. след задържането на Д. и по отношение на Д. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 12.11.1997 година Д. е привлечен като обвиняем по същото следствено дело за престъпление по чл.210, ал. 1, т. 5 във вр. с чл.26, ал.1 НК, като е потвърдена взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 11.12.1997г. по преписка вх. № 1 053/1996 година на Районна прокуратура – [населено място] делото е върнато за допълнително разследване, като с постановление от 20.12.1997г. по посоченото следствено дело Д. отново е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.210, ал.1, т.5 във вр. с чл.26, ал.1 НК, като е посочено, че се продължава действието на взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 09.01.1998г. РП отново е върнала делото за допълнително разследване. С определение от 19.01.1998г., постановено по ч. н. д. № 34/1998г. Районен съд – [населено място] е оставил без уважение жалбата на Д. срещу взетата с постановлението от 12.11.1997г. мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 06.02.1998г. Д. отново е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 209 във вр. с чл.26, ал.1 НК, като е потвърдена взетата мярка за неотклонение „задържане под стража”. С определение от 31.03.1998 г., постановено по ч. н. д. № 231/1998 г. по описа на Районен съд – [населено място] е изменена взетата по отношение на Д. мярка за неотклонение „задържане под стража” в „парична гаранция”. С постановление от 28.06.2000г. повдигнатото срещу Д. обвинение е конкретизирано като такова по чл. 201, ал.1, т.5 във вр. с чл.209, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Производството по следственото дело е спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 22, ал.1, т.2 НПК /отм./ с постановление от 28.04.2006 г. на Районна прокуратура – [населено място] и е възобновено с постановление от 29.08.2007г. на Районна прокуратура [населено място]. С постановление от 27.02.2008г. Д. е привлечен като обвиняем по следственото дело за престъпление по чл. 210, ал. 1, т.5 във вр. с чл.209, ал. 1 във вр. с чл.26, ал.1 във вр. с чл. 2 НК. С постановление от 25.04.2008 г. на Районна прокуратура [населено място] предварителното производство срещу Д. е прекратено на основание чл.199 и чл. 243, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Изхождайки от понятието “неимуществени вреди”, в което според практиката на ВКС се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време, като и изхождайки от разбирането, че критерият за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е абстрактен, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които в случая не дават основание за присъждане на обезщетение в размер на по 25000лв. Неправилно при определяне размера на обезщетението са взети предвид данните по делото за публичното разгласяване на повдигнатото обвинение, без ищецът в исковата молба, в която е посочил в какво се изразяват претърпените от него неимуществени вреди, чието обезщетяване търси по делото, да е основал иска си за обезщетение на публичното разгласяване на повдигнатото обвинение. Неправилно въззивният съд е приел, че срокът на спиране на наказателното произвоство не следва да се съобразява по делото. От значение е защо е спирано наказателното произвоство. В случая спирането е поради това, че Д. не е могъл да бъде намерен на адреса, който е дал по делото. В исковата молба твърденията са, че е посочил адреса като съдебен, но в молбата, в която е посочен адреса, нито е посочено, че това е съдебен адрес, нито е посочено конкретно лице като съдебен адрес. През този период не са извършвани процесуални действия, а не е отчетено, че в исковата молба се търси обезщетение за вреди, изразяващи се в силен психоемоционален стрес от участието в следствените действия. Незаконно повдигнатото обвинение, с оглед тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение задържане под стража за продължителен период и продължителността на наказателното преследване, безспорно са се отразили негативно върху психиката на ищеца, видно и от показанията на свидетелката Е.. При преценка на заключението на съдебно-психиатричната експертиза за преживян психичен стрес, съдът не е отчел, че извън показанията на свидетелката, заключението е основано единствено на самоотчета на ищеца при прегледа, поради което и поради времевата отдалеченост и при липса на медицинска документация, заключението е вероятностно, както изрично е посочено от вещото лице. Това е довело до незаконосъобразно завишаване на присъденото обезщетение с въззивното решение. Предвид характера и тежестта на обвинението, продължителността на периода на наказателното преследване и обстоятелството, че за определен период от време не са извършвани процесуални действия, продължителността на задържането под стража като мярка за неотклонение, за установените неимуществени вреди, настоящата инстанция намира, че сумата от 16000лв. справедливо ще репарира вредите, които ищецът е понесъл от незаконно повдигнатото обвинение и задържането под стража, тъй като предназначението на обезщетението за морални вреди е да поправи претърпените страдания от незаконното наказателно преследване, които са установени по делото и които се претендират от ищеца. Доводите, че неправилно е присъдена законната лихва от датата на постановлението за прекратяване на производството, вместо от датата на влизането му в сила, не са релевирани във въззивната жалба, а за първи път едва в касационната жалба, поради което не следва да бъдат обсъждани. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение. Предвид изложеното и съобразно разпоредбата на чл.293, ал.1 и ал.2 от ГПК въззивното решение следва да се остави в сила за размера 16000лв. и се отмени за размера над 16000лв. до присъдения размер 25000лв. и в тази част искът се отхвърли като неоснователен. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение от 30.12.2011г., постановено по гр.д.№2917/2011г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 29.03.2011г. по гр.д.№1822/2010г. на Софийски градски съд, в частта за уважаване на предявения от Й. И. Д. иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1, пр.2 ЗОДОВ за сумата 16000лв., ведно със законната лихва от 25.04.2008г. ОТМЕНЯ решение от 30.12.2011г., постановено по гр.д.№2917/2011г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 29.03.2011г. по гр.д.№1822/2010г. на Софийски градски съд е уважен предявения от Й. И. Д. иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1, пр.2 ЗОДОВ за още сумата 9 000лв. /разликата между присъденото обезщетение от 16 000лв. и дължащото се такова от 25 000лв./, ведно със законната лихва от 25.04.2008г. и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. И. Д. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за размера над 16000лв. до размер 25000лв., ведно със законната лихва от 25.04.2008г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: