Р Е Ш Е Н И Е N 107 София ,02.10.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ , ПЪРВО гражданско отделение в открито съдебно заседание на тринадесети май, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова ЧЛЕНОВЕ: Костадинка Арсова Василка Илиева При участието на секретаря Даниела Цветкова като разгледа докладваното от съдия Костадинка Арсова гр.д. N 514 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 и сл. ГПК . С определение № 112 от 4.03.2013 г. по гр.д. № 514 от 2012 на Върховния касационен съд, Първо отделение по касационната жалба на Министърът на регионалното развитие и благоустройство /МРРБ/ и Областният управител на област с административен център, [населено място], като процесуални субституенти на държавата е допуснато обжалване на решение № 465 от 21.03.2012 г. по гр.д. 3195 по описа на Окръжен съд, [населено място] за 2011 г. с което е потвърдено решение по гр.д. 12891 по описа за 2010 г. на Пловдивския РС, 6-ти с. и са допуснати до делба втория, третия и четвъртия етаж от пететажната масивно жилищна сграда с идентификатор №.... находяща се в ПИ № .... по КККР на [населено място]. Касационната проверка на съдебният акт е при условията на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по следните въпроси : -изключено ли е възражението за нищожност на съдебното решение по чл. 270 ал.2 ГПК от приложното поле на чл. 266 ал.1 ГПК ? - длъжен ли е съдът при разглеждане на делото във втората инстанция да формулира свои собствени мотиви, които отразяват характеристиката на дейността му като решаващ съд вкл. и когато напълно възприеме мотивите на първата съдебна инстанция или има право по силата на чл. 272 ГПК директно да препрати към мотивите на първата инстанция? -какъв е критерият на съда когато определя дали съдебното решение е нищожно и зависи ли от противоречието му с повелителна материално-правна норма, имаща характер на основно начало на правото. - кой е меродавният критерий, определящ възможността да се извърши съдебна делба на имот- държавна собственост, за който е съставен акт за публична държавна собственост- функционално предназначение или възможността за поделяемост на имот? В касационната жалба е посочено, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, в нарушение на материалния закон и има съществени нарушения на съдопризводствените правила, което налага неговата отмяна. Ответниците Е. Б. Б., А. Б. Б., В. К. Б., З. П. Б., Ц. Г. Г., Г. А. В., П. Г. Т., Г. И. Л. и А. А. Х. са представили отговор, в който поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, защото поставените въпроси не са релевантни за спорното материално право. Самата жалба е неоснователна, още повече че касатора не се е позовал в първата инстанция на обстоятелството че имотът е публична държавна собственост. Върховния касационен съд, състав на Първо г.о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното : Жалбата е допустима защото е подадена от надлежни страни, срещу съдебен акт, които засяга материалните им права, в срока по чл.283 ГПК. Разгледана по същество жалбата е основателна. С решението си въззивният съд не е отговорил на трите въпроса, които се поставят в тази фаза на делбата а именно: между кои страни, за какви имоти и при квоти е налице съсобственост съгласно изискването на чл. 344, ал.1 ГПК. Атакуваното решение е по първата фаза на делбата, с която е постановено, че следва да се допусне делба при квоти 2/3ид.ч. за държавата и 1/3 ид.ч. за физическите лица, които са наследници на бившите акционери на „А. И. Б./ бивш А./ ” АД, от които е била отчуждена тази 1/3 ид.ч. от четириетажна сграда- тютюнев склад по Закона за държавния монопол на тютюна. В решението е възприето становището, че тази идеална част е била реституирана по чл.2, ал.1 и чл.3, ал.2, изр.2 ЗВСВОНИ в полза на наследниците на акционерите Л. А. Б., Б. А. Б. и К. А. Б.- наследници на А. И. Б. – притежаващи 91,7% от капитала на дружеството и Г. А. Г. и А. Г. Л. - притежаващи 8,3% идеални части от капитала на акционерното дружество , от което е била отчуждена по посоченият закон. Реституцията е била осъществена върху втория, третия и четвъртия етажи от сградата , а последният етаж е признат изцяло за държавна собственост, тъй като е бил изграден след отчуждаването на имота. Тази 1/3 идеална част е реституирана “по сила на закона” с приемането на чл.3, ал.2, пр.2 ЗВСОНИ на 21.02.1992 г. когато няма данни имота да е бил актуван като публична държавна собственост. По този извод на въззивният съд не са изложени мотиви, които да могат да се проверят от настоящата инстанция. По отношение на приложението на императивната разпоредба на чл.7, ал.4 от Закона за държавната собственост. Новелата на чл.7 , ал.4 ЗДС е императивна и тя следва да бъде съобразена от въззивният съд без значение дали са правени доводи в тази насока. Няма спор, че делбата на съсобствен недвижим имот е акт на разпореждане с него, тъй като след провеждането на този конститутивен иск, съсобствеността върху вещта се прекратява и се трансформира в индивидуална собственост върху нея. Имотите и вещите публична държавна собственост не могат да бъдат обект на разпореждане, не могат да бъдат обект на придобиване по давност, а съгласно чл.7 , ал.4 ЗДС, приета с ДВ. бр. 17/06.03.2009 г. с § 14 от ПЗР на ЗИДЗУТ, в сила от 10.03.2009 г., обектите публична държавна собственост не подлежат на възстановяване. Отчужденият по ЗОЕГПНС недвижим имот не може да се върне на предишните собственици, щом като към момента на влизане в сила на новата Конституцията на РБ и приетите след нея закони за собствеността, за държавната и общинска собственост, за обезщетяване собствениците на одържавени недвижими имоти, е променил характера си и е започнал трайно да задоволява обществените потребности от национално или от общинско значение. Следователно от съществено значение за изясняване на съсобствеността и отговаряне на въпросите , поставени в чл.344, ал.1 ГПК е да бъде определено дали трите етажа от пететажната сграда имат характер на публична държавна собственост. В тази насока Актовете за публична държавна собственост следва да се ценят само като индиция за характера на собствеността, тъй като имат констативен, а не конститутивен характер. Няма спор, че делбата на съсобствен недвижим имот е акт на разпореждане с него, тъй като след провеждането на този конститутивен иск, съсобствеността върху веща се прекратява и се придобива право на индивидуална собственост върху нея. Имотите и вещите публична държавна собственост не могат да бъдат обект на разпореждане – на сделки или делба, не могат да бъдат обект на придобиване по давност, а съгласно чл.7 , ал.4 ЗДС, приета с ДВ. бр. 17/06.03.2009 г. с § 14 от ПЗР на ЗИДЗУТ, в сила от 10.03.2009 г., обектите публична държавна собственост не подлежат и на възстановяване. Отчужденият по ЗОЕГПНС недвижим имот не може да се върне на предишните собственици, щом като към момента на влизане в сила на Конституцията на РБ и приетите след нея закони за собствеността, за държавната и общинска собственост, за обезщетяване собствениците на одържавени недвижими имоти, е променил характера си и е започнал трайно да задоволява обществените потребности от национално или от общинско значение. Характера на имота като “публична държавна собственост” е юридическа категория, а не фактическо значение и съгласно чл.6 от ЗДС при промяната на начина на трайно ползване на имота е възможно по решение на МС на РБ да се трансформира характера на имота от публична държавна собственост и частна държавна собственост. Следователно необходимо е да бъде изяснен характера на обектите към датата на приемането на ЗВСОНИ през 1992 г. и какъв е бил начина на трайно ползване на имотите, т.е. имотите притежавали ли са обществено значение , което да ги прави публична държавна собственост. В тази насока е необходимо да бъдат събрани допълнителни доказателства , поради което решението след като се отмени делото да се върне на въззивният съд за повторно произнасяне. За идеалната част от 2/3 ид.ч. за която няма спор, че е собственост на държавата са обсъдените два акта за държавна собственост , а именно : АПДС № 262 от 26.08.1997 г. и АПДС № 6858 от 9.09.2008 г. , с който е удостоверено, че държавата е собственик на 2/3 идеални части от пететажната сграда и дворното място върху което е изградена , находящи се в гр. “П.” , ул. Имота е бил одържавен от “А. И. Б. /предходно наименование А./” АД по силата на чл.27 вр. с чл.26 от ЗМДТ с ПМС № 6 от 20.02.1948 г. с присъда от 9.01.1948 г. по д. № 1098 / от 1947 г. по ЗКПСННИ и е предаден безвъзмездно на Държавния тютюнев монопол. Тази част от имота е публична държавна собственост. За собствеността на Държавата върху 2/3 идеални части от спорните обекти е налице и влязло в сила решение № 26 от 2.03.2005 г. по гр.д. № 5241 от 2002 г. на Пловдивския районен съд. В решението не е отговорено на трите въпроса по чл. 344, ал.1 ГПК като е описано по-горе. В съобразителната част на атакуваният съдебен акт разсъжденията на Пловдивския районен съд са били възприети и от въззивната инстанция, която споделяйки изцяло възприетата фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи на ПРС е препратила съгласно чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция. В тази част решението е съобразено с решение № 643 от 12.10.2010 г. на ВКС, Четвърто отделение по гр.д. № 12476 от 2009 г. Пловдивския окръжен съд е споделил не само крайният резултат по въведеното спорно правоотношение за делба, а е зачел цялостната оценъчна дейност на първата инстанция както по анализ и съпоставка на фактите , така и по отношение на правната аргументация. Тука обаче следва да се постави въпроса дали възражението за неоснователност или недопустимост на делбата , предвид характера на имотите, които са публична държавна собственост , което е направено за пръв път пред ПОС е преклудирано с оглед разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК. Действително характера на имота е обстоятелство, което не е било въведено в първата инстанция, а се посочва едва във възива , но настоящия състав намира, че законодателя създавайки преклузията по чл.266 ГПК не е имал предвид съобразяването на съда с императивна забранителна норма . Въпроса за валидността на решението и по специално на решението по делбата е разгледан в атакуваният съдебен акт в съответствие с Тълкувателно решение № 1 от 2011 г. на ОС ГК и ТК на ВКС от една страна, а от друга нищожността на решението се определя от обстоятелството, че волеизявлението е обективирано в писмен вид, съда се е произнесъл в рамките на своята компетентност , със съдебен акт, който съответства на вида на разглежданото производство. Независимо от това решението следва да се отмени и делото да върне за повторно разглеждане от друг съдебен състав за изпълнение на указанията. По тези съображения , ВКС, състав на Първо г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА на решение № 465 от 21.03.2012 г. по гр.д. 3195 по описа на Окръжен съд, [населено място] за 2011 г. ВРЪЩА делото за ново произнасяне от друг персонален състав на Пловдивския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: