6 Р Е Ш Е Н И Е № 107 гр.София, 29 май 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на пети април, две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Марио Първанов Членове: Маргарита Георгиева Ерик Василев при участието на секретаря Аврора Караджова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 3360 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. П., чрез адвокат В. В. от АК Пловдив срещу въззивно решение № 53 от 23.03.2016 г. по в.гр.д. № 47/2016 г. на Апелативен съд Пловдив, постановено след връщане на делото от Върховния касационен съд, с което се потвърждава решение № 157 от 08.05.2014 г. по гр.д.№ 26/2014 г. на Окръжен съд Стара Загора за отхвърляне на предявените от Д. П. П. против Б. Ж. К. и С. Д. К., при условията на обективно евентуално съединяване на искове, за присъждане на сумата от 53 958 лева - левова равностойност на 27600 евро, представляваща цената на договор за покупко-продажба на апартамент, която е платена от ищеца вместо купувачите, а евентуално – поради неоснователното им обогатяване за негова сметка. С определение от 16.01.2017 г. е допуснато касационно обжалване по обуславящия изхода на делото процесуалноправен въпрос, за задължението на съда да определи правната квалификация на предявения иск при твърдения, че действителните отношения между страните са били ищецът да плати цената на апартамента, по сключения договор за покупко-продажба с трето за спора лице, а купувачите впоследствие да прехвърлят закупения имот на семейството на ищеца. По въпроса обусловил допускане на касационно обжалване е дадено разрешение в задължителната практика на Върховния касационен съд - Тълкувателно решение № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК, според което, когато съдът не се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото и извън обхвата на търсената от ищеца защита, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран обуславя правилността, а не недопустимостта на решението. В същия смисъл са и решенията на Върховния касационен съд по уеднаквяване на съдебната практика – напр. решение № 431/20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., в което се приема, че само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото, неправилната правна квалификация на иска е основание за обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Когато, обаче, съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, както е в случая, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на материалния закон, което не е основание за обезсилване на решението и връщането му за ново разглеждане. С оглед дадения отговор, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Според твърденията в исковата молба и уточненията към нея, ищецът се позовава на уговорка между страните за бъдещо закупуване на жилището, която не е изпълнена и претендира възстановяване на платената цена по договор за покупко-продажба, която твърди, че е дадена на неосъществено основание, а евентуално - поради обогатяването на купувачите за негова сметка, като в хода на делото е оттеглил претенцията си за връщане на паричната сума на основание договор за заем. При тези фактически твърдения, въззивната инстанция е приела, че правната квалификация на предявените искове е чл.74 и чл.59 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.74 ЗЗД, този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Правната норма се намира в общите правила уреждащи действия на задълженията, без да посочва основанието, въз основа на което може да се търси връщане на даденото в изпълнение на чуждото задължение (договор, неоснователно обогатяване и т.н.). В случая, предмет на делото е спорното субективно право на ищеца да получи цената на недвижим имот, която е наредил да бъде преведена на продавача вместо ответниците, като твърди, че е платена на неосъществено основание – поради несбъдване на уговорката за прехвърляне на собствеността, а евентуално - поради обогатяването им за негова сметка – искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 и чл.59 ЗЗД. Предвид изложените съображения, изложените в касационната жалба доводи са основателни. Въззивният съд правилно е установил фактическите обстоятелства по делото като е приел, че между ищеца и дъщерята на ответниците е имало сключен граждански брак от 2003 г. до 2010 г., когато е прекратен чрез развод. По време на брака им, за да придобият собствено жилище, ищецът е сключил договор за ипотечен кредит от 10.11.2016 г. за закупуване на жилище, който е подписан и от съпругата му като солидарен длъжник. В обезпечение на отпуснатия кредит, двамата ответници са се съгласили да учредят договорна ипотека върху закупения на тяхно име апартамент в [населено място] и върху друг техен собствен имот в [населено място]. С нотариален акт № 70/2006 г., Б. Ж. К. и С. Д. К. са придобили на свое име собствеността на апартамента срещу цена от 27 600 евро, която е платена на 22.11.2006 г. от сметката на ищеца. При тези релевантни за спора обстоятелства, въззивният съд е приел, че ищецът не е имал интерес да плати чуждото задължение, тъй като договорът за покупко-продажба на имота не засяга негови имуществени права, доколкото уговорката за прехвърляне на апартамента в бъдеще не е в писмена форма и не поражда задължения за ответниците, поради което исковете са неоснователни. Тези изводи противоречат на материалния закон, което налага касиране на въззивното решение и решаване на правния спор по същество. От данните по делото, включително признанията на ответниците в отговора на исковата молба се установява, че между страните има уговорка закупеното жилище да бъде прехвърлено на ищеца, след придобиването му на името на двамата ответници, която не е изпълнена. Правилно въззивният съд е приел, че уговорката не е сключена в необходимата писмена форма, за да породи правни последици, но не е съобразил, че даденото по нищожен договор също подлежи на връщане. Съгласно разясненията в т.1 на ППВС № 1 от 28.05.1979 г., за да е налице вторият фактически състав на чл.55 ЗЗД е необходимо престацията да е извършена с оглед на очаквано в бъдеще основание, което не е могло да бъде осъществено, т.е. на връщане подлежи даденото, с оглед бъдещото сбъдване на основанието, което при двустранните договори не е могло да бъде осъществено или когато отлагателното условие не се е сбъднало. Ето защо, когато има валидно сключен договор за продажба и задължението на купувача за плащане на цената е изпълнено изцяло или частично, хипотезата на чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД не е налице тъй като в този случай даденото е на основание постигнатото съглашение. По делото се установява, че на ответниците е прехвърлено право на собственост върху недвижим имот от трето за спора лице, на когото ищецът е превел цената по договора. В случая е от значение, че ищецът е наредил плащането на паричната сума на трето за спора лице – продавача на апартамента, а не е престирал на двамата ответници, с оглед на което те не дължат на ищеца цената, която е платена по сделката. Даденото разрешение в т.1 на ППВС № 1/1979 г. се прилага трайно в практиката на Върховния касационен съд и се възприема от настоящия състав, поради което предявеният главен иск за връщане на даденото на неосъществено основание, на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД е неоснователен, а съдът дължи произнасяне по предявения от ищеца евентуален иск. Правото на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити, а според т.4 от ППВС № 1/1979 г., при хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД, неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, т.е. дължи се връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. В случая, има предварителна уговорка за прехвърлянето на закупения на името на двамата ответници апартамент в патримониума на ищеца. Съглашението за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот трябва да бъде в писмена форма, съгласно чл.19, ал.1 ЗЗД, което в случая не е налице, поради което страните по него дължат връщане на онова, което са получили въз основа на уговореното. От заключението на експертите в комплексната експертиза е видно, че пазарната стойност на имота е 31 720 евро, а платената от ищеца сума е в размер на 27 600 евро. Следователно, ответниците са получили имущество, за което е платена сумата от 53 958 лева - левова равностойност на 27600 евро, с която ищецът се е обеднил, а ответниците дължат, тъй като това е по-малката сума между обедняването и обогатяването. С влязло в сила решение по гр.д № 10105/2012 г. на Пловдивски районен съд е прието, че след като предоставените средства по договора за ипотечен кредит са за „лично и семейно ползване”, солидарното задължение на съпрузите е неделимо и никой от тях няма своя част от дълга, по смисъла на чл.127, ал.2 ЗЗД, до фактическата раздяла между тях, изключваща съвместния принос в общността. С решението съдът е установил също, че част от заплатените вноски са погасявани само от единия съпруг и е присъдил половината от заплатеното в тежест на другия съпруг. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че задължението за погасяване на предоставения от банката ипотечен кредит от 23.11.2006 г., с цел закупуването на жилище на семейството, принадлежи общо на двамата съпрузи в качеството им на солидарни длъжници по договора за ипотечен кредит, поради което и след фактическата раздяла помежду им бившите съпрузи са длъжници на банката за цялото вземане до погасяване на дълга. Доколкото не е постигнато съгласие, когато единия солидарен длъжник е изпълнил повече от своята част, той има иск срещу другия за разликата, която е платена на кредитора (чл.127, ал.2 ЗЗД). В този смисъл, задълженията по договора за банков кредит са общи на бившите съпрузи и не принадлежат изцяло или отчасти само на единия от тях. С плащане на цената по договора за покупко-продажба на апартамента със средства от същия банков кредит, следователно, се обедняват двамата солидарни длъжници на банката, поради което ищецът има вземане за цялата сума от 27 600 евро срещу ответниците, които са се обогатили за сметка на бившите съпрузи. Направеното от ответниците с отговора на исковата молба възражение за погасяване на претенцията по давност е неоснователно. Съгласно т.7 от ППВС № 1/1979 г., вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изикуемо. При общия фактически състав на чл.59 ЗЗД това е денят на неоснователното преминаване на блага от имуществото на едно лице в патимониума на друго, т.е. когато от сметката на ищеца е била преведена на продавача цената на апартамента - 22.11.2006 г. Исковата молба с вх. № 15101 от 21.11.2011 г. е депозирана в съда преди изтичането на петгодишната давност, поради което Б. Ж. К. и С. Д. К. дължат на Д. П. П. сумата от общо 53 958 лева - левова равностойност на 27600 евро, с която двамата ответници са се обогатили неоснователно. От Д. П. П., чрез адвокат В. ка В. от АК Пловдив са поискани направените разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на общо 10 978 лева, от които: 2280 лева за настоящата инстанция по приложения списък по чл.80 ГПК; 2160 лева - държавни такси пред ВКС по гр.д. № 952/2015 г. и Апелативен съд Пловдив и 6538 лева разноски пред Окръжен съд Стара Загора. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ решение № 53 от 23.03.2016 г. по в. гр.д. № 47/2016 г. на Апелативен съд Пловдив и вместо това: ОТХВЪРЛЯ предявените искове на Д. П. П. срещу Б. Ж. К. и С. Д. К., с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД, за сумата 53 958 лева - левова равностойност на 27600 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането. ОСЪЖДА Б. Ж. К., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Д. П. П. ЕГН [ЕГН], чрез адвокат В. В. от АК Пловдив, на основание чл.59 ЗЗД, сумата от 26 979 (двадесет и шест хиляди деветстотин седемдесет и девет) лева – левова равностойност на 13 800 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 21.11.2011 г. до изплащане на сумата, както и разноски по делото в размер на 5489 (пет хиляди четиристотин осемдесет и девет) лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК. ОСЪЖДА С. Д. К., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Д. П. П. ЕГН [ЕГН], чрез адвокат В. В. от АК Пловдив, сумата от 26 979 (двадесет и шест хиляди деветстотин седемдесет и девет) лева – левова равностойност на 13 800 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 21.11.2011 г. до изплащането на сумата, както и разноски по делото в размер на 5489 (пет хиляди четиристотин осемдесет и девет) лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.