Р Е Ш Е Н И Е № 220 София, 10.02.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при секретаря Милена Миланова при участието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 4028 по описа за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Е. М. срещу решение № 1266/05.07.2013 г. на Пловдивски окръжен съд /ПОС/ по в.гр.д. № 1277/2013 г. в частта му, с която е оставено в сила решението на Пловдивски районен съд /ПРС/, отхвърлящо предявен от касатора иск по чл.422 ГПК вр. чл.213 КЗ срещу А. Б. С. за разликата от 8067.79 лв. до 10535.21 лв. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, твърди, че неправилно въззивният съд е решил, че на обезщетяване подлежат лизинговите вноски с настъпил падеж до момента на връщане на лизинговото имущество, без да има каквато и да е изрична клауза в застраховката в този смисъл. По тези съображения поддържа противоречие с правните норми и на принципа на свободата на договарянето. Касаторът иска отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяване на друго решение, с което изцяло да се уважи иска на [фирма] относно установяване дължимост на сумата в пълен размер /10535.21 лв./ от страна на ответника, представляваща регресно вземане по чл.213 ТЗ за изплатено застрахователно обезщетение на застраховано лице – [фирма] - по покрит застрахователен риск – неплащане на лизингови вноски със законна лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане. Ответникът по касационната жалба – А. Б. С. не взима становище по същата. С определение № 612/02.07.2014 г. ВКС, ТК, първо отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на ПОС в обжалваната му част на основание чл.280 ал.1 т. 2 ГПК по следния материалноправен въпрос: Дали застрахователното обезщетение по сключената застраховка срещу „разни финансови загуби” по договор за финансов лизинг се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договора за лизинг или само от тези с настъпил падеж до датата на определяне/изплащане на застрахователното обезщетение и конкретно следва ли в застрахователното обезщетение да бъдат включени вноските с ненастъпил падеж при посочване, че разрешението на този въпрос в обжалваното решение е в противоречие с две влезли в сила въззивни решения на Софийски градски съд: р. от 16.05.2012 г. по гр.д. № 13234/2011 г. и р. от 17.10. 2012 г. по гр.д. № 16345/2011 г. ВКС, ТК, първо отделение като съобрази доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните намира следното: Пред ПРС е предявен иск по чл.422 ГПК вр. чл.213 КЗ от [фирма] срещу А. С. за установяване дължимост на сумата 10535.21 лв. – част от изплатено от застрахователя на лизингодателя [фирма] обезщетение по застраховка „Загуби вследствие на неплащане на лизингови вноски”, поради неизпълнение от страна на лизингополучателя А. С. на задълженията му за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг с [фирма], при издадена заповед № 12335/25.10.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 18421/2011 г. на ПРС. Искът е уважен от ПРС за 8067.79 лв. и е отхвърлен за разликата до предявения размер. По жалби на двете страни решението на ПРС е оставено в сила от ПОС. ПОС е препратил изцяло към мотивите на ПРС, който не е уважил иска за всички неплатени лизингови вноски, а само за тези лизингови вноски с настъпил падеж, дължими до момента, в който застрахователят е встъпил в правата на застрахования срещу неизправния лизингополучател и владението на лекия автомобил, предмет на лизинговия договор е предадено на застрахователя /23.05.2007 г./, платил застрахователното обезщетение и встъпил в правата на лизингополучателя. От този момент А. С. като лизингополучател и настоящ ответник не е ползвал автомобила, който е върнат от него като лизингополучател и съответно приет от застрахователя, суброгирал се в правата на лизингодателя, при което на лизингополучателя не се осигурява възможност да ползва автомобила и последният не дължи заплащане на лизингови вноски. Приетият за релевантен за изхода на спора правен въпрос, по разрешението на който в определението по чл.288 ГПК е констатирано противоречие в практиката на съдилищата, е получил отговор в постановено след допускане на касационното обжалване решение по реда на чл.290 ГПК, а именно р. № 112/15.01.205 г. по т.д. № 2936/2013 г. на ВКС, ІІ ТО, съгласно което: Лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т.е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг до крайния му срок, респ. от връщане на автомобила до крайния срок на договора не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Това правно разрешение е аргументирано със съображения, че: застрахователното събитие при застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” е неплащането на изискуемите лизингови вноски от лизингополучателя; застрахователното покритие обхваща непогасените дължими и изискуеми лизингови вноски, съгласно договора за лизинг; при суброгиране в правата на застрахования застрахователят не може да има повече права от самия застрахован и третото лице /длъжникът или лизингополучателят в хипотезата на договор за лизинг/ не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече, отколкото дължи на застрахования лизингодател; лизинговите вноски с ненастъпил падеж по приетия погасителен план са неизискуеми, поради което лизингополучателят не ги дължи на лизингодателя и встъпвайки в правата на лизингодателя застрахователят не може да претендира за плащането на същите от лизингополучателя; при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор; в този случай лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил към прекратяването на договора, не се дължат на лизингодателя, поради прекъсване на договорното правоотношение, поради което застрахователят не може да се суброгира в правата на лизингодателя по реда на чл.213 КЗ. С оглед на така дадения отговор на релевантния по делото въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, в този смисъл и р. № 122/22.01.2015 г. по т.д. № 3137/2013 г. на ІІ ТО и който отговор се споделя напълно от настоящия състав на ВКС, въззивното решение в допуснатата му до касацинно разглеждане част се явява правилно. Правилно ПОС е приел, че се дължат само лизинговите вноски с настъпил падеж до 23.05.2007 г. – момента, в който владението на лекия автомобил, предмет на лизинговия договор, е предадено на застрахователя, който междувременно е заплатил застрахователното обезщетение и е встъпил в правата на застрахования срещу неизправния лизингополучателя. При положение, че автомобилът е върнат и съответно приет от застрахователя, суброгирал се в правата на лизингодателя за лизингополучателя вече не съществува възможност да ползва автомобила и не дължи заплащане на лизингови вноски, следователно дължи само уговорените такива с настъпил падеж до датата на връщане на автомобила, съгласно погасителния план, както е приел и ПОС. Решението на ПОС в обжалваната му част е правилно и следва да бъде оставено в сила при условията на чл.293 ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат, а разноски на ответника по жалбата не се присъждат, тъй като не са поискани, нито има доказателства да са направени разноски от тази страна в касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 предл.1-во ГПК, съдът: Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1266/05.07.2013 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1277/2013 г. в частта му, с която е оставено в сила решението на Пловдивски районен съд, отхвърлящо предявен от [фирма] установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.213 КЗ срещу А. Б. С. за разликата над 8067.79 лв. до пълния предявен размер от 10535.21 лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.