4 Решение по т.д.№ 2739/2013 год. на ВКС-ТК, І т.о. Р Е Ш Е Н И Е № 251 София, 31.03.2015 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова при участието на секретаря Елеонора Стоянова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2739 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу тази част от Решение № 32 от 30.01.2013 год. по т.д.№ 306/2012 год. на Великотърновски апелативен съд с която съставът на въззивния съд е отменил Решение № 148 от 20.07.2012 год. постановено по гр.д.№ 1356/2012 год. на Великотърновския окръжен съд и е отхвърлил предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата над 6019.56 лв. и до присъдените от ВТОС 26781.77 лв. (обжалваем интерес 20762.21 лв). С решението и последващо определение по чл.248 ГПК се е произнесъл по разноските. В касационната жалба се съдържа основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради необоснованост и нарушение на процесуалния закон. Касаторът счита, че неправилно въззивният съд е преценил начина на формиране на цената по сделката – с ДДС или без ДДС и това е довело погрешен извод при зачитане на извършеното предходно плащане. Нарушението на процесуалния закон, касаторът основава на противоречие с чл.269 предл.2 ГПК – произнасяне по факти, които не са били наведени от насрещната страна. Искането му е за касиране на въззивния акт и изменение на задължението за разноски без да е посочен размер. Има искане за присъждане на разноски и за касационната инстанция. Няма представен списък по чл.80 ГПК. Чрез отговор по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] изразява становище, че жалбата е неоснователна, решението на ВТАС – обосновано и законосъобразно и следва да остане в сила. Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС – т.1 на ТР № 1/2013 год. по т.д.№ 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС по въпроса за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК. Като взе предвид доводите по жалбата и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по заявените касационни основания, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното: Жалбата е основателна. Предявен е иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 26781.77 лв. Искът произтича от сключен на 07.10.2005 год. договор за изработка, подвид „строителство” по който [фирма] има качеството на възложител. За изпълнената и приета работа изпълнителят [фирма] е получил частично плащане, като твърдението му по исковата молба е, че неиздълженият остатък възлиза на 26781.77 лв. Съобразно този размер е съдебно предявената претенция. Съдилищата са приели за доказано сключването на договор за изработка и изпълнението му с оглед оспорването на ответника, че договорът не е подписан от негов законен представител и извършената работа не е приета и одобрена от него. За да уважи иска изцяло първоинстанционният съд се е позовал на събраните по делото доказателства относно стойността на извършените СМР (с ДДС), приспадайки авансово платената сума. За да редуцира размера на задължението, съставът на въззивния съд е счел, че авансово платената сума следва да бъде приспадната от чистата стойност (без ДДС) на извършените СМР, тъй като за тях не е издадена данъчна фактура. По посочения въпрос. С въззивната си жалба, [фирма] е въвел като предмет на спора пред ВТАС липсата на изискуемост на вземането, поради това, че не е издадена окончателна фактура, изричната покана за плащане освен спорната сума по чл.266 ал.1 ЗЗД включвала и неустойка, т.е. не бил ясен размера на задължението, а актовете обр.19 не съставлявали основание за плащане. Отново е поставен въпроса за липсата на представителна власт при подписване на посочените актове, като не е налице и хипотезата на чл.301 ТЗ. Съставът на ВТАС е обсъдил тези доводи и ги е счел за неоснователни. За да измени размера на задължението, обаче, съдът се е позовал на довод, който не е бил въведен, а именно - изпълнение на задълженията към фиска и по-конкретно включването/невключването на ДДС, което освен това, като елемент от авансовото плащане е било и безспорно и поради това, този спор по конкретните факти не е бил въведен с въззивната жалба. Това съставлява противоречие с т.1 на ТР № 1/2013 год. по т.д.№ 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. По същество. В чл.VІ.1. от договора, страните са постигнали съгласие относно приблизителната цена на работата, като изрично е посочено, че сумите за част конструктивна (165775 лв.) и за част Архитектурна (210000 лв.) са без включен ДДС. Авансовото плащане, изрично е посочено, като функция от размера по чл.VІ.1, а именно – 25% от приблизителната проектна сума. Няма спор, а и от събраните по делото доказателства е установено, че тя е била платена. Постигнато е съгласие при окончателното остойностяване и фактуриране на работата (чл.VІІ.6) да бъде включен и ДДС. Т.е. окончателната цена да бъде с включен данък добавена стойност. Съобразно заключението на експертизата, окончателната цена на обекта възлиза на 124573 лв. От разликата между цената по чл.VІІ.6 и платения аванс е формирана исковата претенция. Въззивният съд също е приел, че окончателната цена на обекта възлиза на 124573 лв., но тъй като ищецът е посочил, че тя е 103811.06 лв. (без ДДС), то авансово платената сума следва да бъде приспадната от този размер, като разликата определя размера до който искът е основателен. Това становище на въззивния съд не кореспондира със съдържанието на исковата молба в която изрично е посочена окончателната цена на обекта (със и без ДДС), като исковата претенция е формирана именно чрез приспадане на авансовата сума от 124573.27 лв. Не кореспондира също и с данните по делото (вкл. издадената фактура № 449/07.06.2006 год.), сочещи, че авансовото плащане, освен 25% от чистата прогнозна стойност, включва и 22040 лв. ДДС. Както неколкократно бе посочено, тези факти са обосновали формирането на исковата претенция, като съществуването и тяхната достоверност са установени от експертното заключение. Предявеният иск е основателен изцяло, поради което въззивното решение ще следва да бъде касирано в отхвърлителната му част и ВКС се произнесе по съществото на спора, като присъди разликата до 26781.77 лв. С оглед резултата по делото, подлежи на касиране въззивното решение в частта за присъдените разноски. Както бе посочено по-горе, списък по чл.80 ГПК не е представен. Дължимите на [фирма] разноски за въззивната инстанция възлизат на 300 лв., а за настоящата – 1045 лв. или общо 1345 лв. Разноските, присъдени от първоинстанционния съд остават, така, както са посочени. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ Решение № 32 от 30.01.2013 год. по т.д.№ 306/2012 год. на Великотърновски апелативен съд в частта с която е отменено Решение № 148 от 20.07.2012 год. по гр.д.№ 1356/2012 год. на Великотърновския окръжен съд и отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата над и 6016.56 лв. и до присъдените от ВТОС 26781.77 лв., както и в частта с която са присъдени разноски с решението и с определението от 01.04.2013 год. по същото дело, вместо което постановява: ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] още 20762.21 лв. (двадесет хиляди седемстотин шестдесет и два лева и 21 ст.), ведно със законната лихва, считано от 08.12.2011 год. и до окончателното и плащане, както и сумата 1345 лв., представляваща направени по делото разноски пред двете съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.