Р Е Ш Е Н И Е № 45 София, 31.01.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди двадесет и втора в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Антоанета Близнакова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 788/2022 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Х. Н. С. против въззивно решение № 199/07.07.2022 г., постановено по ВНОХД №486/2022 г. от Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи, че с атакуваното решение е потвърдено наложеното от първата инстанция явно несправедливо наказание. В подкрепа на оплакването касаторът припомня за направеното от него признание на фактите, отразени в обвинителния акт, изразеното съжаление за стореното, както и че е разчитал да сключи споразумение, за да получи по - снизходително наказание. Изтъква още, че престъпното посегателство е извършено след употреба на наркотично вещество, за което той е съобщил на досъдебното производство. При изложените доводи се обосновават две искания при условията на алтернативност – намаляване на наложеното наказание или отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание подсъдимият С. и неговата защита поддържат жалбата при направените там възражения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 42/09.03.2022 г., постановена по НОХД № 93/2022 г., Софийският градски съд признал подсъдимия Х. С. за виновен в това, че на 31.10.2021 г., около 05,00ч., в гр. София, в сградата на хотел „И.“, отнел чужди движими вещи – пари на обща стойност 692, 05 лева , собственост на ЕТ „С.“, от владението на П. Р.- рецепционист в хотел „И.“, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК и чл. 58а от НК го осъдил на осем години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим. С атакуваното сега решение, постановено по жалба на подсъдимия С., Софийският апелативен съд потвърдил присъдата. Касационната жалба е неоснователна. Пестеливо поднесените доводи, изводими от съдържанието на касационната жалба, насочват, че недоволството от тежестта на ангажираната наказателна отговорност се основава на твърдения за пренебрегване на обстоятелства, относими към индивидуализацията на наказанието, поради което оценката на съда за висока степен на обществена опасност на деянието и дееца е несъответна на данните по делото. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Несподелима е тезата, че волеизявлението, направено от С., с което той признава фактите в обвинителния акт, следва да се интерпретира като смекчаващо обстоятелство. В рамките на индивидуализация на наказанието при проведената процедура процесуалното поведение на подсъдимия в хода на цялото наказателно производство несъмнено подлежи на преценка като част от данните за личността му. Това поведение се обективира и от направеното от подсъдимия признание, което се цени с оглед съдържанието му като форма на съдействие за установяване на обективната истина. От значение е самопризнанието да е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия автор още на досъдебното производство (виж, ТР № 1/2009 г. по т.д. №1/2008 г. на ОСНК, ВКС, т. 7). Само при тези условия процесуалното поведение на подсъдимия, конкретно направеното самопризнание, може да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство. В конкретния случай тези изисквания не са налице. В досъдебната фаза на процеса подсъдимият е упражнил правото си да не дава обяснения, а разкриването на престъпното деяние, извършено от него, е в резултат на ефективната дейност на компетентните органи. При тези данни правилна е преценката на апелативния съд, че последващото признание на С. обслужва единствено проведената процедура по глава двадесет и седма от НПК и не би могло да се цени отделно при индивидуализацията на наказанието. На следващо място, не подлежат на ревизия заключенията на предходните инстанции за степента на обществена опасност на деянието и дееца. Изводът за висока степен на обществена опасност на инкриминираната дейност е съобразен с начина на извършването й. Подсъдимият С., използвайки привидния повод, че търси в хотела място за настаняване, е нахлул в сградата и нападнал пострадалата Р.. Реализираната от него принуда - заплаха с хладно оръжие (нож около 30 см.), опрян в гърдите на жертвата, и сила, изразила се в удари по главата и тялото след повалянето на жертвата върху пода, показва проява на ненужна агресия, надхвърляща необходимото да се осигури отнемането на инкриминираните вещи. Ето защо по своите обективни характеристики деянието на подсъдимия засяга в една по-висока степен охраняваните обществени отношения. Степента на обществена опасност на подсъдимия е преценена с оглед информацията за предходните му осъждания, извън това, обуславящо разглежданото деяние като „опасен рецидив“. Подсъдимият е осъждан неколкократно за престъпления, преимуществено за такива против собствеността, като градиращата тежест на наложените санкции не е повлияла като коректив в линията на поведението му. Инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия само десет месеца, след като на 08.12.2020 г. е изтърпял поредното наказание лишаване от свобода. Във връзка с личната обществена опасност на подсъдимия е съобразено и това, че няколко часа преди инкриминираното деяние той е извършил по идентичен начин и средства друг грабеж, нападайки с нож служителка в сградата на хостел „Ш. 2“, за което по одобрено от съда споразумение му е наложено наказание лишаване от свобода. В тези данни основният съд е съзрял предварително планиране и подготовка за извършване на двете деяния, които обстоятелства демонстрират придържане към установен модел на асоциално поведение. В жалбата е споменато, че подсъдимият е разчитал „да сключи споразумение“, но не са представени конкретни разяснения в какъв аспект това следва да се да се цени като фактор в процеса на индивидуализация на наказанието. Затова и настоящият съдебен състав ще се ограничи само с констатацията, че заявеното от подсъдимия разкаяние пред съда, както и желанието да сключи споразумение, правилно са коментирани във връзка с установените елементи от съдебната му биография, характеризиращи го като личност с устойчиви престъпни нагласи, спрямо когото предходните осъдителни присъди не са изиграли своята поправителна и превъзпитателна роля. Накрая, твърдяната от С. негова наркотична зависимост към датата на деянието е декларативно заявена. Не намира опора в данните по делото и твърдението, че той е съобщил за тази своя зависимост в хода на досъдебното производство. Както вече се посочи, подсъдимият се е възползвал от правото си да не дава обяснения. В материалите, приложени към досието на досъдебното производство, не се съдържа такава информация, получена чрез друг доказателствен източник. Данни за болестни процеси, включително и наркомания, не са представени и в съдебната фаза на процеса, налагащи изследване на възможностите за волеви контрол на подсъдимия. За пълнота на изложението и в отговор на жалбата настоящият състав отбелязва, че принципно наркотичната зависимост на дееца като болестно състояние, влияещо в определена степен върху волевите задръжки, би могло да се обсъжда в кръга на обстоятелствата по чл. 54 от НК. В разглеждания случай дори и при възприемане на наркотичната зависимост на касатора, изиграла роля на улесняващ деянието фактор, като облекчаващо обстоятелство, не би довело до корекция на констатирания от съда значителен превес на отегчаващите обстоятелства. Именно последните с установените от предходните инстанции характеристики по вид и тежест са обусловили определяне на санкцията над средния размер, предвидена за този вид престъпления, но под легалния минимум от петнадесет години лишаване от свобода. С оглед на всичко изложено, възраженията в касационната жалба за игнориране на изброените от подсъдимия обстоятелства, които според него смекчават отговорността му, следва да бъдат преценени като неоснователни. Отмереното наказание от осем години лишаване от свобода, съответства на извършеното престъпление, на данните на личността на подсъдимия и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №199/07.07.2022 г., постановено по ВНОХД № 486/2022 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. `