Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 101

гр. София, 06.03.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3265 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2744/2.07.2019 г., подадена от М. И. И. и А. М. И., чрез адвокат Н. В., срещу решение № 109 от 4.06.2019 г. по гр. д. № 117/2019 г. на Разградския окръжен съд, с което изцяло е отменено решение № 60 от 1.03.2019 г. по гр. д. № 993/2018 г. на Районен съд – Разград, като вместо него въззивният съд е отхвърлил предявените от М. И. И. и А. М. И. срещу Н. И. Н. и и С. М. Н. искове с правно основание чл. 108 и чл. 109 ЗС: за признаване за установено правото на собственост на М. И. И. и А. М. И. на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 162 т. 6, д. № 841/2007 г. по описа на Б. К. - нотариус с район на действие PC - Разграз, peг. №* на НК, по отношение на Н. И. Н. и С. М. Н. върху следния недвижим имот: реална част с площ от 25 кв. м от поземлен имот - дворно място, находящо се в [населено място], [община], област Р., [улица], представляващо урегулиран поземлен имот *-*, в кв. 41 по плана на същото село, с площ от 1 237 кв. м по нотариален акт, при съседи на имота: изток - имот *-*, юг - [улица], запад - имот *-*, север - край на регулацията, като тази реална част е оцветена със зелен цвят на изготвената от вещото лице скица на л. 82 от първоинстанционното производство, която скица, приподписана от съда, представлява неразделна част от решението, и за осъждане на Н. И. Н. и С. М. Н. да предадат на М. И. И. и А. М. И. владението на гореописаната реална част с площ от 25 кв. м, както и за осъждане на Н. И. Н. и С. М. Н. да преустановят действията, с които нарушават правото на собственост на М. И. И. и А. М. И., като разрушат (съборят) за своя сметка част от 2.10 м от построената от тях плътна бетонова ограда с височина от 1.70 м, находяща се на уличнорегулационната линия на УПИ *-*.
Въззивният съд е счел, на първо място, че искът е допустим, като в тази връзка е намерил за неоснователни твърденията на Н. И. Н. и С. М. Н., че спорът за процесните 25 кв. м вече е бил разрешен с влязло в сила решение по друго дело. Приел е, че съгласно представените актове за собственост и изслушаното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото ищците са собственици на УПИ *-*, от който ответниците владеят реална част от югоизточната му част, с площ от 25 кв. м, с формата на триъгълник, заключена между: изток - стена на съществуващ гараж на ищците, продължаваща на север, юг - към улица масивна ограда от бетонни блокчета с дължина 2.10 м, мерени от ръба на гаража в западна посока, и от запад - дворищнорегулационна линия по плана от 2007 г., съвпадаща с кадастралната граница между имоти * и * по кадастралния план от 1976 г. - нематериализирана на място. Изложил е, че дворищната регулация от 2007 г. отразява имотната граница по кадастралния план от 1976 г., тъй като не е приложена дворищната регулация от 1976 г. Кадастралната граница между имоти * и * по плана от 1976 г. почти съвпада с кадастралната граница между имоти * и * по кадастралния план от 1935 г., при който също липсва приложена регулация. Съдът е визирал, че проблемът по делото е в това, че установената граница на място не съвпада с нито една от отразените в плановете граници: нито на кадастралната граница по кадастралния план от 1935 г., нито на дворищнорегулационната линия по регулационния план от 1935 г., нито на кадастралната граница по кадастралния план от 1976 г., нито на дворищнорегулационната линия на регулационния план от 1976 г., а би следвало кадастралният план да отразява имотните граници на място и по документи. Ответниците твърдят, че тази граница винаги е съществувала, но при направените през годините заснемания тя не е била отразена, а е отразявана като нематериализирана. При действащите кадастрални планове и неприложени регулационни планове от 1935 г. и 1976 г. вътрешнорегулационната линия между имотите на ищците и на ответниците никога не е била в границите, в които ответниците упражняват фактическата власт. С оглед събраните по делото доказателства, включително съдебно-техническа експертиза, Разградският окръжен съд е заключил, че процесните 25 кв. м са били част от УПИ *-*, собственост на ищците. При този извод, съдът е разгледал направеното от ответниците възражение за придобивна давност на спорните 25 кв. м, с начален момент на давността 1985 г. Въззивният съд е заключил, че по делото се установява изтекла в полза на ответниците придобивна давност в периода 1985 г. – 1995 г. – упражнявана от Н. И. Н. и С. М. Н. фактическа власт върху процесния имот с намерението за своене, като това владение е било противопоставено на праводателите на ищците, съответно е било отблъснато владението на последните. Съдът е посочил, също така, че по делото не съществува спор, че в периода 1985 – 1995 г. имотите на страните не са били урегулирани, поради което е приел, че по отношение на тях не намира приложение забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.) за придобиване на реално определени части от имоти по давност. Съобразил е и че след присъединяването на процесните 25 кв. м към имота на ответниците, оставащата част от този на ищците отговаря на изискванията за минимални размери по площ и лице по смисъла на чл. 54 ППЗТСУ (отм.). С оглед така изложеното, съдът е заключил, че от събраните по делото доказателства не се установява активната материалноправна легитимация на ищците, като собственици на спорните 25 кв. м, предвид придобиването им преди датата на предявяване на исковата молба от ответниците на оригинерно основание - по давностно владение. Ето защо и предявеният иск по чл. 108 ЗС се явява неоснователен. Тъй като ищците не са собственици на процесната площ от 25 кв. м, неоснователен се явява и искът с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат намираща се в тази площ ограда.
Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК.
Формулират следните въпроси, за които твърдят, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС:
1. От кой момент отпада отчуждителното действие на неприложения дворищнорегулационен план и собствеността се трансформира от собственост върху парцел в собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел.
Жалбоподателите сочат, че по този въпрос постановеното въззивно решение влиза в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. на по тълк. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че с изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел и съответно с изтичането на сроковете, посочени в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично. Считат, че с оглед така изложеното следва да се направи изводът, че независимо, че дворищната регулация не е била приложена и с изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ е отпаднало нейното отчуждително действие, до този момент имотите са с регулационен статут на дворищнорегулационни парцели. Съответно за тях са приложими разпоредбите на ЗТСУ (отм.).
2. Отразява ли се на забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.) обстоятелството, че дворищната регулация не е била приложена.
Жалбоподателите считат, че по този въпрос обжалваното от тях решение противоречи на решение № 251/13.07.2011 г. по гр. д. № 879/2010 г. на ВКС, I г. о., в което е прието следното: „Неоснователно е възражението на ответниците, че са придобили по давност спорната реална част посредством владението й от 1986 г. до 1996 г. Към този период е действал дворищнорегулационният план от 1959 г., с който за двата съседни имота е отреден общ парцел. Общият парцел е образуван по силата на плана и съществуването му е съставлявало пречка по чл. 59 от ЗТСУ за придобиване на реална част от него по давност, както правилно е приел въззивният съд. Отчуждителното действие на плана е отпаднало едва с изтичането на сроковете по § 8, ал. 1 от ЗУТ и едва от този момент може да тече придобивна давност върху спорната реална част. Обстоятелството, че планът от 1959 г. не е бил приложен, не се отразява на забраната за придобиване по давност на спорната реална част от парцел, тъй като с влизане в сила на плана от 1959 г. отделните имоти са загубили своето самостоятелно съществуване и като обект на правото на собственост е възникнал парцелът, който е престанал да съществува едва с отпадането на отчуждителното действие на плана.“.
3. Може ли да се придобие по давност реална част от дворищнорегулационен парцел, чрез установено 10 годишно владение за периода от 1985 г. до 1995 г., при действието на забраната на чл. 59 от ЗТСУ (отм).
Жалбоподателите излагат, че мотивите на въззивния съд по така формулирания правен въпрос са в противоречие със задължителната практика на ВС в решение № 186/19.11.1987 г. по гр. д. № 154/1986 г. на ОСГК и решение № 793/17.03.1982 г. по гр. д. № 331/1982 г., I г. о., където е прието, че: „Владението на реално разграничена част от парцел за какъвто и да е срок нито води до придобиването на собствеността по давност, ако давностният срок е завършен след влизането в сила на ЗТСУ, нито може да се счита за владение върху идеална част и няма за последица придобиването по давност на съответна идеална част. При действието на ЗТСУ не е допустимо не само придобиването по давност на реални части, но и на идеални части от дворищнорегулационни парцели чрез владение върху реални части. Правилото на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ съставлява изключение от общата забрана на чл. 59 ЗТСУ за придобиване на давност на реални части от парцели, действието на което е ограничено само спрямо изтеклата до влизане в сила на ЗТСУ давност.“. Позовават се на противоречие и с практика на ВКС, обективирана в: решение № 1321/12.12.2008 г. по гр. д. № 5490/2007 г., I г. о., решение № 470/21.06.2010 г. по гр. д. № 691/2009 г., I г. о., решение № 122/4.03.2009 г. по гр. д. № 4911/2007 г., III г. о., решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 572/2015 г., I г. о., решение № 348/21.04.2010 г. по гр. д. № 4131/2008 г., III г. о., решение № 687/15.10.2009 г. по гр. д. № 2166/2008 г., III г. о., решение № 326/25.10.2011 г. по гр. д. № 1246/2010 г., I г. о., решение № 185/1.03.2010 г. по гр. д. № 280/2009 г., I г. о., решение № 649/23.06.2009 г. по гр. д. № 1042/2008 г., I г. о., решение № 1109/9.12.2008 г. по гр. д. № 3117/2007 г., III г. о.
Жалбоподателите се позовават на очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационно обжалване. В тази връзка визират изложените от въззивния съд мотиви, в които същият е приел, че по отношение на съседните имоти № * и № * са действали два кадастрални плана и съответно два регулационни плана, считано от 1935 г., и в които мотиви съдът многократно е обсъждал дали дворищната регулация е била приложена, след което е направил извод, очевидно неправилен според тях, че: „По делото не се спори, че за периода 1985 г. - 1995 г. имотите на ищците и на ответниците не са били урегулирани.“.
Очевидно неправилно, според жалбоподателите, защото е постановено в явно нарушение на закона, решението е и предвид възприетото от въззивния съд, че: „Безспорно е и че след присъединяването на процесните 25 кв. м към имота на ответниците, то оставащата част имота на ищците отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице по см. на чл. 54 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (отм). В това отношение М. И. и А. И. сочат, че в случая въззивният съд е счел за необходимо да приложи изключението на ал. 2 ЗТСУ (отм.), съгласно което „Правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 28, а оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към съседен имот“, като навеждат, че тази разпоредба не е съществувала и действала към периода 1985 г. - 1995 г., тъй като е била приета едва с ДВ, бр. 34 от 2000 г. и няма обратно действие; освен това тя се прилага само при първоначалното урегулиране на имотите, видно от препращането към чл. 28 ЗТСУ, а от изложеното по-горе в мотивите на Разградския окръжен съд е видно, че не е налице първоначално урегулиране.
Н. И. Н. и и С. М. Н. са подали отговор на касационната жалба, съгласно който считат същата за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
В исковата си молба М. И. И. и А. М. И. твърдят, че са собственици на УПИ *-* в кв. 41 по плана на [населено място], при съседи на имота: изток - имот *-*, юг - [улица], запад - имот *-*, север - край на регулацията, ведно с построените в имота сгради. Този имот ищците закупили, заедно с още два, от родителите на първия ищец. По кадастралния и регулационния план от 1935 г. праводателят на ищците бил собственик на парцел *, отреден за имот с пл. № *, а ответниците – на съседния парцел *, отреден за имот с пл. № *. С приемането на последващия кадастрален и регулационен план от 1976 г. отпаднало действието на плана от 1935 г. и съответно били променени номерата на имотите и номерата на отредените им парцели, както и тяхната площ и форма, както следва: парцел *-* станал *-*, а парцел *-* – парцел *-*. Ищците твърдят, че те и ответниците винаги са владели имотите в границите, които те имали на място. Излагат, че по границата между УПИ *-* и УПИ *-* до 1984-1985 г. имало ограда от мрежа, започваща от улицата в посока юг-север, следвана от построената на границата стара селска къща, а след нея – от малки стари сгради за дърва и кокошки, след което отново до края на имота имало телена ограда. Относно тази граница между страните нямало спорове. През 1984-1985 г. бащата на ищеца построил гараж и лятна кухня, разположени в югозападната част на имота, на уличната регулационна линия. По време на строителството част от телената ограда била разрушена, за да може по-лесно да се построят сградите. Гаражът и лятната кухня не били построени на границата с имота на ответниците, тъй като тя не била перпендикулярна на улицата, а изкривена. Така, след построяването на гаража и лятната кухня, се получил триъгълник в югозападната част на имота на ищците, очертан от границата с УПИ *-*, улицата и стената на гаража, лятната кухня и на север - от стара постройка, изградена на границата на двата имота. Нова ограда между двата имота не била поставена, но за да не влизат в имотите на страните чужди хора и животни, била изградена дървена ограда, започваща от края на гаража на ищците, продължаваща по уличната регулационна линия на имота на ответниците, до тяхната порта. През 2007 г. бащата на ищеца подал заявление за изменение на ПУП за имоти *-* и *-*, предвид съществуващото разминаване между имотните и регулационните граници на двата имота. Със заповед № 1428/3.07.2007 г. на кмета на Община Разград, влязла в сила, било одобрено изменение на плана за дворищна регулация, като се променяла западната вътрешнорегулационна граница на УПИ *-*, която се поставяла да съвпадне със съществуващата кадастрална граница между имотите № * и № * съобразно кадастралния план от 1976 г. До лятото на 2014 г. страните нямали спор. Тогава ответниците разрушили старата дъсчена ограда и изградили на нейно място нова – от бетонни тухли, по протежение на уличната регулационна линия, висока около 175 см, стигаща до гаража на ищците. Ответниците започнали да хвърлят зад гаража на ищците отпадъци и стари вещи и да драскат по стъклата на гаража, което довело до спор чия е собствеността на мястото, с форма на триъгълник, в югозападната част от имота, зад гаража и лятната кухня. Ищците повикали геодезист, който на място забил колчета, които показвали мястото, където винаги е била границата между двата имота. С решение на Районен съд - Разград бил отхвърлен предявен от Н. И. Н. и С. М. Н. срещу М. И. И. и А. М. И. иск по чл. 54 ЗКИР, във връзка с възникналия между тях спор чия собственост е площ от около 40 кв. м – за установяване, че в последния кадастрален план на [населено място] се съдържа грешка, изразяваща се в неправилно отразяване на вътрешната имотна граница между поземлен имот № * и поземлен имот № *, като същата в долната си част навлиза на около 2 линейни метра източно от действително съществуващите имотни граници, при което неправилно част от имота на Н. И. Н. и С. М. Н. е отразена като част от имота на М. И. И. и А. М. И.. След подадена жалба, Окръжен съд – Разград обезсилил първоинстанционното решение в частта по иска с правно основание чл. 54 ЗКИР и прекратил производството по този иск като недопустимо, като приел, че с така предявения иск се цели установяване на грешка при изработването на ПУП-ПР за кв. 41 по плана на [населено място], одобрен през 2007 г., по силата на който е било допуснато дворищнорегулационните граници между имотите на страните да съвпаднат с кадастралните такива. Въпреки въззивното решение по иска по чл. 54 ЗКИР, ответниците продължили да отричат правото на собственост на ищците и да препятстват възможността М. И. и А. И. да ползват реална част от собствения им УПИ *-*, с площ от около 24 кв. м, с форма на триъгълник, разположена в югозападната част на имота, с дължина около 29 м в посока на север от [улица]. Ищците считат, че ответниците незаконосъобразно са построили плътна ограда, като част от нея е в имота им. Предвид изложеното, молят съда да осъди да признае на основание чл. 108 ЗС, че са собственици на посочената реална част от 24 кв. м, разположена в югозападната част на УПИ *-*, в кв. 41 по плана на [населено място], заключена на запад от вътрешната регулационна граница с УПИ *-*, на юг – от [улица], и на изток в посока север - от тухлен зид на гараж, лятна кухня, зид и дъски на паянтова постройка, построени в УПИ *-*, и да осъди ответниците да им предадат владението на същата, както и на основание чл. 109 ЗС да осъди ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които смущават правото им на собственост върху процесната реална част, като премахнат за своя сметка част, с размери: дължина 2.20 м и височина 175 см, от плътната бетонова ограда, изградена в югозападната част на УПИ *-* по протежението на уличната регулационна линия. Съгласно допуснато от първоинстанционния съд на 21.12.2018 г. изменение на претенциите, претендираната по чл. 108 ЗС реална част от имот е с площ от 25 кв. м, а размерите на оградата, чието премахване се иска, са: дължина от 2.10 м и височина от 1.70 м.
Ответниците Н. И. Н. и С. М. Н. са оспорили исковете. Направили са възражение за недопустимост на същите, тъй като с влязло в сила решение било признато правото им на собственост на притежавания от тях имот, включително спорните 24 кв. м. Считат претенциите и за неоснователни. Заявяват, че от 1975 г. границата между двата имота не била променяна, като те оттогава владели и спорната реална част, като в тази връзка се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Сочат, че кадастралният план от 1976 г. не бил приложен. При издаването на заповед № 1428/2007 г. от Община Разград не били извършени задължителните геодезически измервания, което довело до грешка, изразяваща се в това, че графичното изобразяване на съществуващата на място граница не съвпада с тази от кадастралния план. По този начин неправилното отразяване на имотната граница между двата имота довело до това, че сегашната граница между имотите в долната си част отстои (навлиза) на около един линеен метър източно от действително съществуващите на място граници. Площта между тези граници – тази по действащия регулационен план и тази по съществуващата на място имотна граница, пренесена върху действащия, се придава към имота на ищците, като това е без всякакво правно основание. Ответниците излагат, че регулацията не е била приложена, като сочат, че собственикът на парцел, към който по силата на неприложената регулация е била придадена част от съседен имот, е загубил правото си на собственост върху тази част с изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ. Предвид неоснователността на ревандикационната претенция и акцесорния характер на иска по чл. 109 ЗС, считат последния също за неоснователен.
С влязло в сила решение № 48/29.06.2017 г. по гр. д. № 7/2017 г. на Окръжен съд – Разград е потвърдено решение № 451/16.12.2016 г. по гр. д. № 1204/2015 г. на Районен съд – Разград в частта, в която съдът е признал за установено по отношение на М. И. И. и А. М. И., че Н. И. Н. и С. М. Н. са собственици на поземлен имот № * в кв. 41 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 344/1976 г. и № 1428/2007 г., състоящ се от дворно място с площ от 1 778 кв. м (неурегулирана площ по скица № */9.09.2015 г., издадена от Община Разград), и построена в него жилищна сграда, при граници и съседи: юг - [улица], изток - поземлен имот № *, север - КВС, и запад - урегулиран поземлен имот № *. Възззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в останалата част, в която е отхвърлен иск по чл. 54 ЗКИР, като постановено по недопустим иск.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС прави следните изводи:
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице формирана сила на пресъдено нещо относно спора за собственост за реалната част от имот, с площ от 25 кв. м, доколкото диспозитивът на влязлото в тази част решение № 451/16.12.2016 г. по гр. д. № 1204/2015 г. на Районен съд – Разград не включва тази част като част от имота на Н. И. Н. и С. М. Н., правото на собственост върху който се признава.
Съдът намира, че не следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по първия въпрос, формулиран в изложението, тъй като той не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина не представлява въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност в случая се проявява като явна необоснованост на съдебния акт, предвид мотивите на Окръжен съд - Разград, че имотите на страните са били извън регулация в периода 1985 г. – 1995 г. Този извод на съда влиза в противоречие с изложените от него факти относно наличието на регулационни планове от 1935 и 1976 г.
При разглеждането на спора по същество, касационната инстанция следва да обсъди останалите два въпроса от изложението, тъй като те са пряко свързани с изясняване статута на имотите и оттам – с възможността за придобиване на спорната реална част по давност.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 109 от 4.06.2019 г. по гр. д. № 117/2019 г. на Окръжен съд – Разград.
УКАЗВА на М. И. И. и А. М. И. в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 50 лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: