Р Е Ш Е Н И Е № 405 гр. София, 17 октомври 2011 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1992 по описа за 2011 г Производството е образувано по искане на осъдения И. И. Ф., депозирано на 16.06.11 г, за възобновяване на ВНОХД № 156/11 по описа на Плевенски окръжен съд, по което е постановено решение № 166 от 11.04.2011 г, с което е потвърдена присъда на Плевенски районен съд № 41 от 24.01.11, по НОХД № 2977/08, с която подсъдимият И. И. Ф. е признат за виновен в това, че на неустановен ден в началото на месец септември 2006 г до 28.09.2006 г в [населено място], с цел да набави имотна облага за себе си, е възбудил и поддържал заблуждение у К. М. Д., и с това й е причинил имотна вреда, в размер на 25 000 лв, големи размери, с оглед на което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, а на основание чл. 45 ЗЗД, е осъден да заплати на пострадалата обезщетение за имуществени вреди, в размер на 25 000 лв, заедно със законните последици. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се, че са допуснати множество съществени процесуални нарушения - по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 2, 3 и 5, чл. 339 НПК, че неправилно е преценена съставомерността на деянието, тъй като се касае за неуреден гражданскоправен спор, че упражняваното право на задържане е създало у осъдения убеждение, че имотът остава в негова собственост, че договорът е сключен със съзнанието, че се продава собствен имот, че продажбата на чужда вещ не е нищожен договор, че за пострадалата не е настъпила имотна вреда, че цената на сделката е тази, вписана в нотариалния акт / 1 422, 40 лв /, че не е изяснено от кого пострадалата е придобила част от сумата 25 000 лв, че незаконосъобразно е уважен гражданският иск в претендирания от гражданския ищец размер. Иска се възобновяване на наказателното производство и пререшаване на въпросите относно наказателната и гражданската отговорност на осъдения. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на искането. Осъденият моли делото да бъде възобновено. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец счита, че искането е неоснователно. Частният обвинител и граждански ищец моли делото да не бъде възобновявано. Представителят на ВКП намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо, тъй като е направено от лице, имащо право на това, при спазване на законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 НПК, и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. ВКС намери, че не е налице релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Обстоятелствата, от значение за разкриване на обективната истина, са изяснени, а събраните доказателства са достатъчни за правилното решаване на делото, тоест, липсват нарушения чл. 13 НПК и по чл. 107, ал. 2, 3 и 5 НПК. Доказателствените източници са анализирани в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Въззивното решение е изготвено съобразно правилата на чл. 339 НПК. Даден е правилен отговор на наведените от защитата възражения и убедително е аргументирано становището, че се касае за престъпление измама, а не за неуредени гражданскоправни отношения. Верен е изводът, че продажната цена на имота е 25 000 лв, в каквато насока са събраните гласни и писмени доказателства. Правилно е посочено, че за изясняване на посоченото обстоятелство не е предвидено доказателствено ограничение, тоест, допустими са всички, предвидени в НПК, доказателствени средства / за разлика от уредбата по ГПК, съгласно която цена на сделката е тази, вписана в нотариалния акт /. Продажната цена, която, в случая, е 25 000 лв, формира и размерът на причинената имотна вреда, както правилно са приели и съдилищата. Ирелевантно е обстоятелството откъде св. Д. се е снабдила с процесната сума, но с помощта на писмени и гласни доказателства посоченото обстоятелство е изяснено. Вярно са интерпретирани гласните доказателствени източници, сред които и обясненията на подсъдимия, за да се прецени субективната страна на деянието. По делото е приложено решението по чл. 108 ЗС, влязло в сила на 15.08.2003 г, с което Ф. / и съпругата му / са осъдени да отстъпят собствеността и да предадат владението на имота на действителните собственици: св. М., св. К. и св. П.. Осъденият е участвал по гражданското дело и е узнал за съдебното решение, тоест, е съзнавал как е решен спорът за собственост и не би могъл субективно да смята, че е собственик на имота. Нещо повече, той не е имал и качеството владелец, а е бил само държател, въз основа на признато му право на задържане до заплащане на разноските за подобрения. Правото на задържане не е фактическо, а правно положение, поради което е изключена възможността да бъде формирано съзнание у лицето, че е собственик на имота / известно е, че деецът не може да се позовава на незнание на правото /. От друга страна, в обясненията си подсъдимият е заявил, че е продал имота заради неизплатените разноски за подобрения, а не защото се е считал за собственик. В същата насока са гласните доказателства, изводими от показанията на действителните собственици, че след влизане на решението по чл. 108 ЗС в сила, между тях и осъдения е останал неразрешен само въпросът за размера на разноските за подобрения. С гласни доказателства е установено, че действителните собственици изрично са предупредили подсъдимия да не предприема разпоредителни действия с имота. Подсъдимият не само е пренебрегнал предупреждението, но и се е възползвал от липсата на вписване на исковата молба по чл. 108 ЗС, респективно, на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС, и се е снабдил с документ, установяващ липсата на спорове и тежести върху имота, тоест, извършените от него действия подкрепят извода, че субективната страна на престъплението измама е налице. Липсва и основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При установените факти материалният закон е приложен правилно. Съдебната практика е последователна, че при сключване на гражданско-правен договор е възможно да се касае за измама, ако са налице признаците от състава на посоченото престъпление. Договорът за продажба на чужда вещ не е нищожен от гледна точка на облигационното право. Той е валиден, но само между страните, не и по отношение на действителния собственик, носител на вещното право, спрямо когото не поражда правен ефект. Известно е, че договорът за продажба е двустранен и възмезден. Продавачът поема задължение да прехвърли на купувача правото на собственост срещу задължението на продавача да заплати продажната цена. При продажба на чужда вещ, когато продавачът знае, че не е собственик, въвеждането на другата страна в заблуждение е относно правната възможност да бъде прехвърлено право на собственост. Когато се продава чужда вещ, вещноправният ефект от сделката не настъпва, което следва от правилото, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. Правоприемството е необходимо за придобиване на вещта по деривативния способ и затова, когато липсва правоприемство, вещта може да бъде придобита само по давност / на първично основание /. Ето защо, при продажба на чужда вещ, вещта не може да бъде придобита от купувача на договорно основание, което означава, че поетото от продавача задължение да прехвърли право на собственост изначално не може да бъде изпълнено. По настоящето дело, осъденият е съзнавал, че не е собственик на имота, въвел е пострадалата в заблуждение, че ще й прехвърли правото на собственост, макар и да е съзнавал, че обективно не може да стори това, и като е получил продажната цена, възлизаща на 25 000 лв, й е причинил имотна вреда в същия размер. Съставомерността на деянието не отпада поради това, че е налице гражданскоправен способ за защита на купувача, какъвто е отговорността за евикция, тъй като двата вида отговорност съществуват паралелно. Ето защо, деянието законосъобразно е квалифицирано по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 НК, тоест, материалният закон е приложен правилно. Правилно са решени и въпросите, касаещи гражданската отговорност. Деянието покрива признаците на деликт по чл. 45 ЗЗД, поради което законосъобразно е уважен гражданският иск на пострадалата в размер на причинената й имотна вреда. По изложените съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 425 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. И. Ф. за възобновяване на ВНОХД № 156/11 по описа на Плевенски окръжен съд, по което е постановено решение № 166 от 11.04.11 г, с което е потвърдена присъда на Плевенски районен съд № 41 от 24.01.11, по НОХД № 2977/08. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: