Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 509   гр. София, 14 декември 2009 г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми ноември....... две хиляди и девета година в състав:                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ЕЛЕНА АВДЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Кр. Павлова………………..…………………………в присъствието на прокурора Ст. Бумбалова.…......……………………...……..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………..……...наказателно дело № 535 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия М. Т. Л. и на повереника на гражданския ищец и частен обвинител И. С. Н., и двете против въззивно решение № 216/08.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, НК, І-ви състав, постановено по ВНОХД № 274/2009 г., с което е била потвърдена присъда № 1/30.01.2009 г. на Врачанския окръжен съд по НОХД № 426/2008 г.. С тази присъда подсъдимият М. Т. Л. е бил признат за виновен в това, че на 17.03.2008 г., в гр. К., при условията на опасен рецидив, умишлено умъртвил С. И. Н. , поради което и на основание чл. 116 ал. 1, т. 12, вр. чл. 115, вр. чл. 29 ал. 1, б. „а” от НК му е било наложено наказание 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец И. С. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 17.03.2008 г., като за разликата над уважената част гражданският иск е бил отхвърлен като неоснователен. В тежест на подсъдимия са били присъдени разноските по делото. В жалбата са изтъкнати доводи за неправилна квалификация на деянието по чл. 116 ал. 1, т. 12 от НК, тъй като предходните осъждания на подсъдимия не се обхващат от хипотезата на чл. 29 ал. 1, б. „а” от НК. На тази основа се претендира преквалификация по чл. 115 от НК и намаляване на наказанието. Застъпени са и алтернативни оплаквания за явна несправедливост на наказанието поради несъответствието му с обществената опасност на дееца, както и с обстоятелството, че пострадалият е имал провокативно поведение, което е следвало да се отчете като смекчаващо. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец, поддържана лично в с. з. пред ВКС, се излагат оплаквания за определяне на несправедливо нисък размер на наказанието лишаване от свобода, както и на присъденото обезщетение, като се претендира увеличаването им. В с. з. пред ВКС подсъдимият лично и чрез защитника си, поддържа направените в жалбите доводи и искания. В последната си дума моли да му бъде намалено наказанието. Прокурорът от ВКП намира изтъкнатите в двете жалби доводи и искания за неоснователни, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:   Касационните жалби са неоснователни. Всички възражения на подсъдимия, касаещи квалификацията на деянието по чл. 116, т. 1 2 от НК, са били поставени на вниманието на въззивната инстанция, която в изпълнение на своите задължения подробно е обсъдила и ги е отхвърлила като неоснователни с мотивирани съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно за преповтаря. В съдебната практика няма колебание, че при реална съвкупност от престъпления, включително наложени с отделни присъди, е налице едно осъждане, както и това, че когато по някоя от присъдите е бил приложен чл. 66 от НК въпросът за изпълнението на общото наказание се решава при неговото определяне. В случая е налице извършено групиране на наказанията по НОХД № 126/2006 г. (10 месеца лишаване от свобода) и по НОХД № 144/1998 г. (1 година лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66 от НК за 3 години, като то е било активирано по реда на чл. 68 ал. 1 от НК с присъда по НОХД № 146/2001 г. и изтърпяно отделно), като съответно е било определено общо наказание от 1 година лишаване от свобода, което е било приспаднато като изтърпяно – с изтичане на срока на условното предсрочно освобождаване (27 дни остатък и 6 месеца изпитателен срок по определение от 06.03.2003 г.) Следователно, в контекста на чл. 29 ал. 1, б. „а” от НК, правилно е прието, че преди изпълнение на деянието по настоящата присъда – на 17.03.2008 г., подсъдимият е бил осъждан за тежко умишлено престъпление (и двете деяния от съвкупността по НОХД № 144/1998 г. и НОХД № 126/2006 г. са такива – по чл. 194 и по чл. 195 от НК), като му било наложено наказание не по-малко от 1 година (общото по чл. 25, вр. чл. 23 от НК е в размер на най-тежкото от 1 година лишаване от свобода, наложено му с присъдата по НОХД № 144/1998 г.) и изпълнението на което не е било отложено по чл. 66 от НК. Налице е и условието по чл. 30 от НК за прилагане правилата за опасния рецидив, тъй като престъплението е било извършено в рамките на 5-годишния срок, считано от датата на изтичане на изпитателния срок по условното предсрочно освобождаване. Затова понастоящем извършеното деяние на подсъдимия правилно е било квалифицирано по чл. 116 ал. 1, т. 12 от НК и в тази връзка оплакването за допуснато нарушение на материалния закон е неоснователно. Неоснователни са доводите за присъствие на касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК, застъпени в жалбата на подсъдимия от една страна, а от друга – в жалбата на частния обвинител. Наложеното от първоинстанционния и потвърдено от въззивния съд наказание в размер на 15 години лишаване от свобода е в рамките на минимума по чл. 116 от НК. Така определено то покрива критерия за справедливост с оглед индивидуалната тежест на деянието предвид неговата специфика и начин на извършване, както и правилното отчитане на данните за личността на подсъдимия. Те не са изцяло положителни, доколкото като отегчаващо обстоятелство е ценено едно от осъжданията му, което не е било определящо за квалификацията опасен рецидив. От друга страна обаче, с основание не са били пренебрегнати и данните за неговата възраст, здравословното състояние и последващо разкаяние за извършеното, които съдът е взел предвид при изграждане на преценката за невисоката степен на обществена опасност на дееца, а поради това е приел и че за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК не се налага да търпи по-високо наказание. Този извод се споделя и от касационната инстанция. Няма основание поведението на пострадалия да бъде третирано като провокативно, а поради това и като обстоятелство със смекчаващ характер с оглед аргументите в жалбата на подсъдимия. Съобразно установената фактология пререканието между двамата е било за това кой от тях работи повече и дава повече средства за алкохол. Съответно, поводът за конфликта не може да се счита за съществен, но какъвто и да е бил с оглед представите им и тяхното моментно състояние, повлияно от употребата на алкохол, то при всички случаи е налице обективна несъразмерност с интензитета на упражненото насилие от подсъдимия, изразило се в силен удар с нож в гърба, довел до смъртта на пострадалия, който освен, че е бил негов добър познат, то и няма никакви данни да е бил въоръжен или по някакъв сериозен начин да е застрашавал неговия живот и здраве. Затова ВКС преценява, че по-голямо смекчаване на наказанието се явява неоправдано, като за това не са налице и предпоставките по чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК. Липсва основание за ревизия на въззивното решение и в частта относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В мотивите са изложени подробни съображения за отсъствието на обичайната за подобни случаи привързаност между дъщеря и баща, които да предполагат понасянето на по-големи морални вреди и съответно да оправдават нуждата от репарирането им. В определения размер обезщетението е съобразено с принципите по чл. 52 от ЗЗД и установената съдебна практика, като не се налага увеличаването му. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените в двете жалби касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставена в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 216/08.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, НК, І-ви състав, постановено по ВНОХД № 274/2009 г. Решението не подлежи на обжалване и протест.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.         2.