6 Р Е Ш Е Н И Е № 200 С., 22,12 , 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република Б., Търговска колегия, І т.о., в съдебно заседание на 10 ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Росица Божилова при участието на секретаря Н. Такева и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров т. дело № 4529/ 2013 година Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК. С решение № 1583/18.07.2013 г. по в.т.д. № 4669/2012 г. на САС по същество се осъжда ПИБ АД-С. да заплати на Е. АД А. пр. –Г. сумата 150 000 евро, на основание чл.442 ТЗ, по банкова гаранция от 22.11.2002 г. на П.-АД, ведно със законната лихва, 6112.87 евро на основание чл.86,ал.1 ЗЗД обезщетение за забава и 12 690 лв. съдебни разноски. Против решението са подадени две касационни жалби - от ответната банка и третото лице-помагач на ответника Ер инж. О.-С.. Исковата претенция е по банкова гаранция издадена от ответната банка по нареждане на третото лице-помагач. Постъпили са отговори от Е. АД по всяка от касационните жалби, че не следва да се допускат, а са и неоснователни. В отговорът по касационната жалба на банката-на стр.7, се акцентира върху въпросът при наложен запор върху процесното вземане, целесъобразен ли е такъв иск от страна на кредитора. Позовава се на незадължителна практика на ВКС, която обаче съдържа доводи във връзка с производството по несъстоятелност. Спорът е по банкова гаранция от 22.11.2002 г., с която П. АД се е задължило безусловно и неотменимо да заплати на ищеца, каквато и да е сума до 150 000 евро при първо поискване, придружено от следните документи: митнически декларации за доставки на Е. Б. АД и протокол подписан от всички членове на СД на Е. Б. АД установяващ липси от доставените алуминиеви профили от посочения склад на последното АД. Валидността на банковата гаранция е до 23.11.2003 г. С обжалваното решение е прието следното: 1. С писмо от 27.10.2003 г. ответникът е уведомил ищеца, че искането за плащане съответства на условията на банковата гаранция, но не може да се изпълни, тъй като по силата на издадена от съда обезпечителна заповед е запорирана сумата по банковата гаранция. Видно от представеното определение от 21.10.2003 г. по ф.д. 10158/2003 на СГС, по предявен от Ер инж. О. против Е. Б. АД иск по чл.431,ал.2 във вр. с чл.97,ал.1 ГПК-отм. за обявяване за несъщестуващи вписаните по партидата на АД обстоятелства, е наложена обезпечителна мярка-запор върху вземането на Е. АД-Г. по процесната банкова гаранция на П. АД. С Р от 19.12.2007 по същото дело, СГС е отхвърлил иска, като неоснователен, поради което с опр. от 1.10.2009, влязло в сила на 9.11.2009, е отменено обезпечението и е вдигнат запора върху вземането на Е. АД-Г. по визираната банкова гаранция. С писмо от 16.02.2010 ищецът е поискал от банката да плати сумата по банковата гаранция. Следователно, самият ответник е приел, че формалното констатиране на липсите в решението на СД на трето за договора лице Е. Б. АД, е достатъчно условие да бъде удовлетворено искането за плащане на банковата гаранция. 2. Възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно. Съгласно чл.115,б.”ж” ЗЗД, давност не тече докато трае съдебния процес относно вземането. Безспорно е, че процесното вземане е предмет на наложено обезпечение-наложен запор, от съдебен изпълнител, в рамките на съдебен исков процес между ищеца и помагача. Последният, макар да не се е развил между страните по делото, е причина от извънреден характер да не може ищеца да реализира правото си по банковата гаранция. При тълкуване на чл.115,ал.1,б.”ж” ЗЗД, използуваният предлог “относно” показва волята на законодателя да разшири обхвата на случаите при които е налице основание за спиране на давностния срок, като включи висящност на каквито и да било спорове от чийто изход зависи съдбата на процесното вземане. Именно за този период, в който носителят на правото не може не може да упражни правото си на иск, давностния срок спира да тече. След отпадане на обстоятелствата предизвикали спирането, давностния срок продължава да тече и се събира със срока, който е изтекъл до настъпването му. От датата на налагане на запора върху процесното вземане-21.10.2003 г., до датата на вдигане на запора-9.11.2009 г., приложимият общ давностен 5 г. срок е бил спрян. С предявяване на исковата молба на 1.07.2010 г. ищецът е реализирал правото си на иск преди изтичане на този срок. І. В изложението на П. АД са поставени въпросите относно погасяването по давност на вземане, върху което е наложен обезпечителен запор, или: Наложените обезпечителни запори представляват ли процесуална пречка за предявяване на искове, основаващи се на банкови гаранции, т.е. обезпечителната мярка-наложен запор върху вземането на Е. към П., в размер на банковата гаранция, спира /прекъсва/ ли давността? Твърди се противоречие с ППВС 3/80-т.1, и влязло в сила Р 1413/3.07.2011 по т.д. 297/2010 на САС по което не е допуснато касационно обжалване-т.2, както и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. С ППВС 3/18.11.80 се разширява обхвата на погасителната давност освен за исковия и за изпълнителния процес, но не и за обезпечителния процес. С представеното Р 1413/3.07.2011 по т.д. 297/2010 на САС, по което не е допуснато касационно обжалване, е прието следното: Наложените обезпечителни запори на вземанията на ищеца спрямо ответната банка не са от категорията на обстоятелствата по чл.116 ЗЗД и водещи до прекъсване на давността. Обезпечителното производство дори не се е развило между насрещните страни в спора по делото. Наложените обезпечителни запори не са процесуална пречка за предявяване на искове, основаващи се на банкови гаранции, поради което не обуславят спиране на давността по чл.115,ал.1,б.”ж”, нито съставляват действия за принудително изпълнение по чл.116,б.”в” ЗЗД, прекъсващи давността. ІІ. В изложението на помагача са поставени въпросите: 1.Изброяването на основанията в чл.115 и 116 ЗЗД изчерпателно ли е или е примерно?, 2. Представляват ли обезпечителното производство и налагане на обезпечителна мярка запор основание за спиране, респ. прекъсване на погасителната давност?, 3. Съдебен процес относно дадено право води ли до спиране на давността за друго право, което не е предмет на процеса?, 4.Налице ли е основание за спиране погасителна давност за дадено право, когато между две лица, различни от титуляра на субективното право и носителят на правното задължение, е налице висящо съдебно производство относно друго право?, 5. Представлява ли налагане на обезпечителен запор върху вземане по банкова гаранция за обезпечаване на исков процес с различни страни от длъжника и кредитора по вземането за банкова гаранция, събитие от извънреден характер, което пречи на кредитора-бенефициера по банковата гаранция да реализира правото си, като предяви иск за присъждане на сумата по гаранцията?, 6.Противоречи ли на давността положението, че обезпечителния запор върху вземане прекъсва давността относно запорираното вземане и давността за него спира да тече, докато трае исковия процес във вр. с който е наложен запорът? По първите 4 въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, по 5 въпрос противоречие с цитираното по-горе в р.І решение на САС, а по 6 въпрос-предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. С Р 392/10.01.12 по гр.д. 891/10 на І г.о. е прието, че разпоредбите на чл.115 и 116 ЗЗД имат императивен характер, уредени са изчерпателно от закона и съдът е длъжен да ги съобрази ако са налице посочените в тях предпоставки. Изчерпателно изброяване на основанията за прекъсване на давността, които възникват от ограничен от закона брой на факти и процесуални действия, не дава възможност за разширяване на тези основания по аналогия-Р 72/8.07.2009 по т.д.17/2009 на І т.о., Р 232/2.05.12 по т.д. 782810 на ІІ т.о., Р 123/7.10.11 по т.д. 776/10 на І т.о. и др. Третият въпрос от изложението на помагача е идентичен с втория въпрос, а четвъртият въпрос е преждевременно зададен. Петият въпрос не е свързан с приложение на правна норма с такава хипотеза за събитие от извънреден характер и затова не може да обуслови решаващи мотиви на съда. ІІІ. С оглед обобщаване на част от въпросите по двете изложения за това: Представляват ли обезпечителното производство и налагане на обезпечителна мярка-запор, основание за спиране, респ. прекъсване на погасителната давност, т.е. обезпечителната мярка-наложен запор върху вземането на Е. към П., в размер на банковата гаранция, спира ли давността?, твърдяното противоречиво решаване с цитираното решение на САС е налице. Затова, с определение № 508/17.06.14 г. е допуснато касационно обжалване на решението. Поради невнасяне на указаната дължима д.такса от вторият касатор-помагач на ответника, Ер. инж. О., с определение № 299/7.08.14 г. е постановено то да продължи участието си в делото, като трето лице-помагач. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: Отговорът на поставеният правен въпрос е отрицателен. Настоящият съдебен състав споделя разрешението обективирано в Р 1413/3.07.2011 по т.д. 297/2010 на САС, по което не е допуснато касационно обжалване с определение № 572/24.06.13 г. по т.д. 767/12 на І т.о. Наложените обезпечителни запори не са процесуална пречка за предявяване на искове, основаващи се на банкови гаранции, поради което не обуславят спиране на давността по чл.115,ал.1,б.”ж”, нито съставляват действия за принудително изпълнение по чл.116,б.”в” ЗЗД, прекъсващи давността. Разпоредбите на чл.115 и 116 ЗЗД имат императивен характер, уредени са изчерпателно от закона и съдът е длъжен да ги съобрази, ако са налице посочените в тях предпоставки. Изчерпателно изброяване на основанията за прекъсване на давността, които възникват от ограничен от закона брой на факти и процесуални действия, не дава възможност за разширяване на тези основания по аналогия. Проведено обезпечително производство не е правно действие от кръга на предвидените в чл.115 и 116 ЗЗД. В този смисъл е и Р 46/6.02.2006 г. по т.д. 271/2005 на І т.о. В случая обезпечителното производство дори не се е развило между насрещните страни в настоящия спор. По принцип производства, в които длъжникът не участва, не прекъсват давността. Съобразно всичко това следва да се приеме, че погасителната давност по отношение вземанията на ищеца не е спирана, нито прекъсвана. Предявяването на иск е било допустимо с оглед твърдението на ищеца за съществуване на изискуемо притезание и неизпълнението му от страна на ответника, а наложените обезпечения не биха направили такъв иск нито недопустим, нито преждевременно заведен, а напротив биха запазили правата на ищеца, прекъсвайки погасителната давност. Изложеното обуславя извода, че направеното в отговора на исковата молба възражение, за изтекла погасителна давност, /дори от най-благоприятната за ищеца/, от датата на уведомяване на ищеца от ответника за връчено му запорно съобщение 27.10.2003 г., /поради което банката не може да изпълни/, до датата на предявяване на исковата молба на 1.07.2010 г., е основателно. Това се отнася за главницата и акцесорният иск по чл.86,ал.1 ЗЗД, съобразно чл.119 ЗЗД. По изложените съображения, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в осъдителната част, след което да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят, като погасени по давност. Водим от горното и на основание чл.293 и чл.78 ГПК, ВКС-І т.о. Р Е Ш И : Отменя решение № 1583/18.07.2013 г. по в.т.д. № 4669/2012 г. на Софийски АС, с което исковете са уважени, и вместо него постановява: Отхвърля предявените от Е. АД А. пр.-Г. против ПИБ АД-С. искове за заплащане на сумите: 150 000 евро, на основание чл.442 ТЗ, и 6 112.87 евро, на основание чл.86,ал.1 ЗЗД, като погасени по давност. Осъжда Е. АД А. пр.-Г. да заплати на ПИБ АД-С. сумата 8 796.15 лв. разноски по настоящето производство. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: