Р Е Ш Е Н И Е № 113 Гр.София, 17.05.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети май, 2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря Рангелова В присъствието на прокурора Генчев Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 334/16 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 90/08.10.15 г.,постановена от ОС-Варна /ВнОС/ по Н.Д.897/16 г., подсъдимият К. С. М. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.342,ал.3,б.Б,пр.1 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от пет години-на основание чл.66,ал.1 НК. Лишен е от право да управлява МПС за срок от четири години. Тази присъда е потвърдена с решение №33/16.02.16 г., постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д.390/15 г. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са развити съображения за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 3 НПК. Иска се изменение на решението, като подсъдимият бъде осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.1,б.Б НК, бъде освободен от наказателна отговорност на основание чл.78 А НК и му бъде наложено административно наказание глоба. Постъпило е възражение от повереника на частния обвинител С. Д., в което обстойно се атакува позицията, заета в жалбата на касатора, и се настоява решението да бъде оставено в сила. Моли се да бъдат присъдени направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и упълномощеният пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела защитник адвокат М. поддържат жалбата, въвеждайки допълнителни съображения, субсумирани под касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК. Иска се отмяна на атакувания съдебен акт. Представителят на ВКП намира, че решението на ВнАС следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител, редовно призован,не се явява. Не се явява и упълномощеният от него повереник. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изразените в нея доводи, както и позицията по приложното възражение срещу нея, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на процесната процедура, тази инстанция се счита задължена да даде определени пояснения относно своите рамки на произнасяне, изводими от изложените в касационната жалба основания за атакуване на съдебния акт на въззивната инстанция и претенциите на защитата, предявени допълнително в открито съдебно заседание. Видно от разпоредбата на чл.351,ал.1 НПК, сред задължителните реквизити на касационната жалба са обстоятелствата в какво се състои касационното основание и данните,които го подкрепят. Според нормата на ал.3 на цитирания законов текст допълнение към депозираната жалба може да се направи писмено до даване ход на делото. Казаното, отнесено към процесуалната конкретика на настоящото производство, обуславя разискване на въпроса доколко е допустимо произнасяне по допълнително наведените в съдебно заседание пред ВКС възражения от защитник, понастоящем различен от изготвилия сезиращия върховната съдебна инстанция по наказателни дела документ. И това е така, тъй като в жалбата са посочени касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 3 НПК-нарушение на материалния закон с осъждане на дееца за извършено от него транспортно престъпление при приета форма на вината умисъл, а не правилната-непредпазливост, което от своя страна изисква промяна на деянието в квалификационен план; явна несправедливост на наложеното наказание, несъразмеримо със степента на обществена опасност, както и неприето съпричиняване от страна на пострадалото лице. Допълнение към изложените в тази връзка съображения, при това ПИСМЕНО, не е направено до даване ход на делото. В същото време, при реализиране на правото на касатора чрез своя защитник да обоснове становището си за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, УСТНО се въвеждат възражения, относими към касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК- допускане на съществени процесуални нарушения, водещи до ограничаване правото на участие на касатора в процеса. Обобщено казано това са: неясен обвинителен акт; незаконосъобразно изменение на обвинението, прието от първостепенния съд; липса на доказателства кой от участниците в процесното ПТП в коя лента се е движел. Ето защо се поставя въпросът: следва ли ВКС да вземе отношение по изтъкнатите току-що доводи, развити в съдебно заседание пред него или трябва да отговори единствено на изложените в писмената жалба такива? Преценката на законовата регламентация установява, че на съответния жалбоподател /сам или чрез упълномощен защитник или повереник или респективно прокурорът/ е предоставена възможност в писмен вид да обоснове своето недоволство от постановения съдебен акт, при това в контекста на визираните в процесуалния закон касационни основания. И тогава,когато последните са релевирани и развити в жалбата, да бъдат допълнени в писмен вид до даване ход на делото пред ВКС. Иначе казано, изисква се конкретно предписана форма на активност на недоволната страна. При липса на подобно развитие, означава да се дири разглеждане на производството по касационни основания или съответно възражения, депозирани след изтичане на предвидения в НПК срок за атакуване на постановения съдебен акт. Което резонно би довело до извод за недопустимост на целеното произнасяне. Изключение би представлявало позоваването на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните по силата на чл.348,ал.3,т.2-4 НПК, когато оплакването би се осмислило като такова за липса на годен за произнасяне съдебен акт. В този аспект се допуска и отклонение в пределите на произнасяне на ВКС, който служебно може да отсъди по съответното производство при констатиране на присъствие на такива процесуални недъзи. В случая липсват подобни условия. Същевременно обаче, въпреки че в жалбата са посочени касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 3 НПК, част от същата е посветена на несъгласие с приетата от ВнАС теза за настъпване на два удара между превозните средства на пострадалия и подсъдимия, което заключение се обмисля от защитата като произволно и непочиващо на доказателствата по делото. С уточнението, че всичко това е изложено в светлината на основното възражение за наличие на непредпазливост като форма на вината, а не на евентуален умисъл, обобщено от самия жалбоподател като нарушение на материалния закон; както и с уточнението, че голяма част от изтъкнатите аргументи касаят оплакване за необоснованост /каквито и срещуположни отговори са дадени по възражението на повереника на частния обвинител/, която не е касационно основание и не е относима към съд по правото, какъвто е ВКС при очевидна липса на разглеждане на производството по реда на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, погледнат в принципно съдържателен план, коментираният довод може да бъде субсумиран под основанието по чл.348,ал.1,т.2 вр.ал.3,т.1 НПК, тъй като би могло да се твърди, че се оспорва годността на доказателствената преценка на решаващия съд. При този подход на разглеждане на жалбата, ВКС вече намира условия да вземе отношение по наведените и в съдебно заседание пред нея възражения от страна на защитата. Несъстоятелно е становището, че обвинителният акт съдържа такава неяснота в себе си, че да не може да бъде схванато в какво точно неправомерно поведение е обвинен подсъдимият и да е лишен от възможност адекватно да организира защитата си. Като оставим настрана обстоятелството, че самият М. е заявил пред първоинстанционния съд, че разбира обвинението и е давал обяснения по него, прочитът на обстоятелствата част на обвинителния инструмент разкрива допусната грешка, която очевидно в съответствие с характеристиката на пътя и движението на процесните ППС-та указва пространствена невъзможност- да се завие вдясно с автомобила към крайната лява пътна лента и по този начин да се „сече”пътя на мотоциклета. Не може да се отрече, че обвинителният акт не отговаря на характеристиките за прецизно изготвяне /още повече и предвид словно сгрешената форма на вината/, но пък не следва да се говори за дотолкова налична неяснота, че обвинителните факти категорично да не могат да бъдат разпознати. Въпреки това, в съдебно заседание на 09.09.15 г. е използвана процесуалната техника на чл.287 НПК и обсъжданият порок е бил поправен. Що се касае до изменението касателно формата на вината, въззивната инстанция е отговорила на повдигнатото пред нея възражение. Този съд се съгласява и не намира за нужно да повтаря съображенията. Отделно от това, в съдебно заседание на 08.10.15 г., след изслушване на експертите по автотехническата експертиза, прокурорът е поискал повторно изменение предвид наличие на съществена промяна на обстоятелствената част на обвинението, което е било прието от решаващата първа инстанция. Няма пречка вследствие на новосъбрани в хода на проведено съдебно следствие доказателствени материали, да се подходи по обсъждания процесуален ред. Това е впрочем възможността, прогласена от процесуалния закон за прокуратурата, при която тя е в състояние да коригира обстоятелствата по обвинението, установени по различен начин в хода на диренето в открито съдебно заседание пред решаващата първа инстанция. По-нататък, на л.6 и 7 от решението на въззивната инстанция подробно е отговорено на довода, отправен и пред този съд, относно движението на двете ППС, управлявани от касатора и пострадалия и настъпилите удари, вследствие на които частният обвинител е претърпял съставомерното телесно увреждане. ВКС се солидаризира с изложената аргументация, която се оспорва единствено с оглед неправилен от гледна точка на защитата прочит на доказателствените материали, в частност на изводите по приетото по делото автотехническо заключение. Законосъобразно е установено,че превозните средства, управлявани от М. и Д., са се откъснали от останалия автомобилен поток и са се движели успоредно до момента, когато подсъдимият целенасочено е предприел отклоняване на водения от него автомобил вляво, за да засече мотора на пострадалия. Като резултат от това негово поведение е настъпило сблъскване между превозните средства, а пострадалият,който без съмнение е по-нестабилно стоящият на пътя участник в движението, е паднал и е получил инкриминираната средна телесна повреда. Върховната съдебна инстанция по наказателни дела не съзира съществени пороци в разсъжденията на ВнАС, които да резултират в превратна доказателствена интерпретация. На следващо място, преценката на доказателствата се атакува най-вече в светлината на претенцията за дължимо възприемане на непредпазливост като реализирана форма на вината, а не на умисъл под неговата разновидност-евентуален. Както е известно и от теорията, и от дълголетната съдебна практика, за субективното отношение на дееца към осъществяваното общественоопасно деяние се съди от обективно реализираните действие или бездействие, изводими въз основа на събраните по делото доказателства. В конкретния случай е установено,че подсъдимият, разгневен от предходно поведение на пострадалия като участник в пътното движение /изпреварване на чакащите за разрешителен сигнал на светофара автомобили отдясно, засягане на огледалото на управлявания от М. автомобил/, е решил да се саморазправи с него, догонил го е по пътното платно и го е бутнал. За целенасоченото поведение на касатора свидетелства самият пострадал, който възпроизвежда думите на извършителя след ПТП-то в смисъл, че постъпката му /на М./ е била детска и е имал лош ден. Свидетелят С. съобщава за поведението на касатора незабавно след произшествието, което той е обяснил с това,че потърпевшият му е ударил огледалото. От друга страна същият този свидетел е управлявал бус, поради което е стоял по-високо на пътното платно и е забелязал движението на процесните ППС-та пред него. Затова е видял как управляваната от дееца кола минава отдясно на пътния трафик в неговата посока на движение, изпреварва няколко автомобила и удря пострадалия. Част от действията на жалбоподателя са били наблюдавани и от свидетелката Б.. Жената е била на балкона на дома си и въпреки че защитата оспорва нейните показания, се касае за детайли. Най-важното обстоятелство, което тя е съобщила, е, че деецът се е движел вдясно от пострадалия и е ударил мотора му, отклонявайки се наляво. Показанията на свидетелката не могат да бъдат оглеждани изолирано и да се разсъждава доколко правилно била заявила най-лява, крайна лява лента на движение на ППС-то, управлявано от Д., средна за М. и т.н. Казаното от нея, отнесено към останалите доказателства, формира правилни изводи на решаващите инстанции както от фактическа, така и от правна страна. В съдебно заседание пред ВКС защитата настоява, че не може да се приеме наличие на мотив у подсъдимия за вменените му съставомерни елементи от процесното деяние, поради което не е възможно да се изведе присъствие на умисъл. Казаното не държи сметка за доказателствено вярно установеното поведение на касатора, обосноваващо извод за желанието му да „отмъсти” на потърпевшия за неговото неправомерно поведение на пътя и за засягането на външното огледало на управляваната от М. кола. Съвсем отделен е въпросът,че действително действията на потърпевшия не го охарактеризират като дисциплиниран участник в пътното движение поне в конкретния случай. Той се е подвел по размера и мобилността на управляваното от него ППС в сравнение с останалите участници на пътя, присъстващи на пътното платно. Това поведение може да бъде обмислено в посока на допринасящо за формирането на умисъла за извършване на престъплението /както е приел и ВнАС/, но не и да навежда на извод за формулиране на „афектен умисъл”, който под формата на „състояние на силно раздразнение” намира приложение при други престъпни посегателства, ситуирани в друга глава на особената част на НК, защитаващи различни обществени отношения. Поради изложеното не следва да се приеме,че са налице касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Що се касае до наложеното на касатора наказание и претенцията за негова явна несправедливост-касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, трябва да се обърне внимание на изложеното от въззивната инстанция, че определеното лишаване от свобода е отмерено към минимума на това наказание, предвидено в санкционната част на материалноправната норма на чл.342,ал.3,б.Б НК. В този смисъл е безпредметно да се обсъжда какви са отегчаващите обстоятелства, приети от съдилищата по същество, с които защитата изразява несъгласие, както и доколко е спазена разпоредбата на чл.56 НК. Освен че няма предпоставки за определяне на наказанието при условията на чл.55 НК, трябва да се отбележи, че такова потенциално оплакване би било субсумирано под нормата на чл.348,ал.1,т.1, а не т.3 НПК. И това е така, тъй като би се спорило за принципно приложимата норма при определяне на наказанието, а не за отмерване на същото в рамките на вече подбрана такава /когато се касае за оплакване по чл.348,ал.1,т.3 НПК/. Доколкото все пак иде реч за оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание поради неговия размер, единственото обстоятелство, на което настоящата инстанция се счита задължена да обърне внимание, е свързано с неотчетения принос на потърпевшия към настъпване на резултата. Приносът в искания вид би бил обсъдим при положение, че той е наличен към момента на извършване на престъплението. В случая става дума за провокиращо негативни емоции поведение на Д. като участник в пътното движение в момент, по-ранен от изпълнението на изпълнителното деяние, което поведение се отнася отчасти и до останалите водачи на превозни средства, правомерно изпълняващи задълженията си по пътното законодателство към този момент. ВКС намира, че то не може да бъде охарактеризирано като предизвикващо размишления за изключително смекчаващо обстоятелство с оглед приложението на разпоредбата на чл.55 НК и въпреки че го приема, не счита,че е нужно да рефлектира върху наложеното наказание лишаване от свобода в посока на негово занижаване. На последно място, в жалбата остро се възразява срещу определеното на основание чл.343 Г НК наказание на дееца лишаване от право да управлява МПС в размер на 4 години. Препращането към определяне на такива наказания в по-нисък размер от две години при най-тежките нарушения на пътното законодателство и в частност при управление на ППС след употреба на алкохол, не само е некоректно,но и абсолютно неконкретизирано. Първото обстоятелство се обмисля на плоскостта на различната конкретика на всяко отделно престъпление по транспорта и доказателствата, оказващи влияние при определяне на дължимото наказание. Второто /липсата на конкретизация/ не държи сметка за формата на вината, при наличието на която едно лице е осъдено за извършено от него престъпление по транспорта. В случая става дума за умишлено деяние, каквато вменена квалификация впрочем се среща рядко в правораздаването. Оценимите при него фактори не са идентични с тези при престъпленията по транспорта, извършени непредпазливо. Наистина, въззивната инстанция не е изложила съображения за дълготрайността на наказанието лишаване от право, но доколкото имплицитно е възприела тезата на първостепенния съд, е нужно да се съобрази мотивацията на същия в обсъжданата насока. Тя е ясна и се възприема безкритично от ВКС. Подсъдимият е водач с множество нарушения, отнети контролни точки и е извършил престъплението по време на интензивен трафик в съответния част на денонощието. Затова намаляване на определеното му наказание лишаване от право /което поначало би било възможно да е с максимална дълготрайност от три години поради липса на протест и жалба на частния обвинител в тази насока/ би означавало необосновано да се толерира неправомерно поведение с потенциално драстични последици за участниците на пътя. Определеният срок от четири години е необходим и достатъчен за превъзпитанието на дееца в дух на стриктно спазване на правилата на пътното законодателство и опазване на чуждата телесна неприкосновеност. Подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частния обвинител направените пред тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., за които са представени договор за правна защита и съдействие, пълномощно и кредитен превод. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №33/16.02.16 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.390/15 г. ОСЪЖДА К. С. М. да заплати на С. Д. Д. направените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на ОСЕМСТОТИН лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/