Р Е Ш Е Н И Е № 87 гр. Софияq 27 юни 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА МАРИЯ МИТЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 191 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. К. П., депозирана чрез защитата, срещу решение на Варненски апелативен съд № 103 от 25.11.2021 г, по ВНОХД № 290/21, с което е потвърдена присъда на Шуменски окръжен съд № 3 от 11.06.2021 г, по НОХД № 273/20, с която жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 30.01.2015 г край [населено място], , на път /път/, при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 15, ал. 1 и чл. 21, ал. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Б. Б. П. и телесни повреди на други лица, а именно: тежка телесна повреда на К. К. П., и средни телесни повреди на лицата Д. С. П., К. К. К., Д. Д. Д., Д. Я. Т., К. А. К., Р. С. П., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 2, б. „б“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на две години „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, както и на „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“, за срок от две години. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Решението на въззивната инстанция е постановено при „липса на мотиви“. Не са спазени процесуалните изисквания за оценка на събраните доказателства, превратно е тълкувана доказателствената съвкупност и не е даден отговор на доводите и възраженията на защитата. Показанията на свидетелите П., св. К., св. Т., св. П., св. К., са кредитирани, извън контекста на Повторната АТЕ. Нарушени са правилата при анализ показанията на св. К. П. и обясненията на подсъдимия, което е повлияло негативно на правилността на формираното вътрешното убеждение. Неверни са изводите на съда относно механизма на произшествието. Не е имало основание да бъдат кредитирани показанията на групата свидетели, пътували в превозното средство, управлявано от св. П., но въпреки това, те са поставени в основата на доказателствените изводи. Съдът се позовал на АТЕ, в която е участвало вещото лице К., но не се е съобразил с експертното становище за липса на сигурност относно лентата, в която се е движил бусът на св. П. преди да настъпи удара между двете превозни средства. Неправилно е отхвърлен описаният от подсъдимия и подкрепен от св. К. механизъм на произшествието, според който бусът на св. П. неправомерно се е намирал в лентата за движение на подсъдимия. Неверен е изводът, че пътниците в каросерията на буса са имали обективната възможност да наблюдават пътното платно и да възприемат случилото се. Съдът недопустимо се е позовал на показанията, депозирани от св. И. К., който е бил заличен от първата инстанция. Съдът е изразил своята предубеденост към обвинителната теза, като е отхвърлил обясненията на подсъдимия относно обстоятелствата, при които е настъпило произшествието. Неправилно е становището на съда относно спасителната маневра, тъй като е налице хипотезата на неизвинителна спасителна маневра по смисъла на ТР № 106/83 ОСНК ВС. В приетата от съда фактическа обстановка липсват факти относно обстоятелството дали пътуващите в буса са имали предпазни колани. От гласните доказателства може да се изведе извод, че тези лица са пътували без колани, което обстоятелство сочи на съпричиняване, а не е отчетено от съда. Неправилен е извода относно наличието на пряка причинна връзка между смъртта на Б. П. и получените от него травматични увреждания. Изводът на съда е в протоворечие със заключението на СМЕ, според която такава причинна връзка липсва. Съдът е приел, че след деянието подсъдимият се е обадил на телефон „112“, но неправилно е счел, че не може да се приложи намалената отговорност по чл. 343 а НК. Допуснато е нарушение на материалния закон. Налице е хипотезата на чл. 343 а НК, която незаконосъобразно не е приложена. Неправилно е ангажирането на наказателна отговорност за допуснато от подсъдимия нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 2 ЗДП, тъй като единствено нарушението по чл. 15 НК е в причинна връзка с престъпните последици. Допусната е явна несправедливост на наложеното наказание. Неправилно са отчетени отегчаващите обстоятелства в нарушение на чл. 56 НК. Съдът не е отчел като изключително смекчаващо обстоятелство съпричиняването на резултата, от страна на водача на буса. Отговарящо на критерия за справедливост би било определянето на „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да се управлява моторно превозно средство“, за срокове, които не надвишават една година. С жалбата се прави искане да бъде изменен въззивният акт, като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и бъде намалено наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият жалбоподател моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Въззивният акт е изготвен при спазване на изискванията по чл. 339 НПК. С решението са обсъдени спорните въпроси, мотивирано е становището на съда по всеки от тях и е даден убедителен отговор на изложените от защитата възражения срещу правилността на първоинстанционната присъда. Неоснователно е оплакването за „липса на мотиви“, което би било съществено процесуално нарушение, ако е налице, но, в случая, такова липсва. Несъгласието с мотивите на съда не представлява „липса на мотиви“, а то / несъгласието с мотивите на съда / се инкорпорира в правото на касационна жалба с искане за проверка на контролния съд относно правилността на изведените от въззивния съд правни изводи. Отговор в тази насока се дължи от касационната инстанция, който се съдържа в съдебния акт, в който се обсъждат наведените от жалбоподателя доводи, имащи отношение към предвидените в закона касационни основания. Въззивният съд е анализирал доказателствата в съответствие с процесуалните изисквания, откъдето следва, че липсва порок при формирането на вътрешното му убеждение по релевантните факти. Изводите по фактите са изведени след обстоен анализ на доказателствените източници, като съдът е изпълнил задължението си да посочи кои от тях кредитира и по какви съображения. Съдът изрично е взел отношение по въпроса, че не могат да бъдат ценени показанията на свидетели, заличени от първата инстанция, какъвто е св. К., и по тези съображения, не е ценил тези показания, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. Неоснователно се възразява и срещу становището на съда, че могат да бъдат ползвани показанията на свидетелите, пътували в каросерията на буса. Това е така, тъй като по въпроса за тяхната видимост към пътното платно и възможността им да възприемат удара, е изслушана експертиза, дала заключение, че при определени условия и в рамките на отрязъка от време, имащ значение за делото, те са разполагали с обективната възможност да възприемат случилото се. Неоснователно се сочи, че неправилно са интерпретирани показанията на двете групи свидетели очевидци, в първата от които са попаднали лицата, пътували в автомобила на подсъдимия, а във втората, тези, придружавали св. П.. В обясненията на подсъдимия, респективно, в показанията на свидетелите, пътували заедно с него, се съдържа версията, че на около 80-100 м от мястото на удара, жалбоподателят е възприел буса, управляван от св. П., който се е движил срещу него, заемайки част от пътната му лента, и за да избегне удара, се е принудил да завие рязко наляво, но въпреки това, удар е настъпил. Според другата версия, изводима от показанията на втората група свидетели, бусът е заемал дясната пътна лента, след което, подавайки ляв мигач, се е престроил в средната лента, предвидена за ляв завой, но при навлизането в нея, там е настъпил ударът между двете превозни средства. Като е съобразил Повторната Тройна АТЕ, с която произшествието е възпроизведено по метода на компютърната симулация, посочила, че непосредствено преди удара, бусът на св. П. се е намирал изцяло в своята пътна лента, съдът правилно е дал вяра на показанията на втората група свидетели, чиито твърдения се вписват в изводите на вещите лица, автори на цитираната експертиза. Верен е изводът, че не следва да бъде кредитирана версията на жалбоподателя, кореспондираща на показанията на първата група свидетели, тъй като тази версия е опровергана от изводите на вещите лица по Тройната АТЕ. Правилно е становището на съда, че възприятията на пътувалите в автомобила на подсъдимия свидетели, че бусът е навлязъл в тяхната пътна лента, са субективни и след като са опровергани от заключението на кредитираната АТЕ, същите не могат да бъдат ползвани при формиране на изводите по релевантните факти. В заключението на АТЕ, изработена по метода на компютърната симулация, се съдържа категоричното становище, че преди удара, водачът на буса се е придвижил от дясната пътна лента в средната такава, предназначена за завиване наляво, и именно в лентата за престрояване е настъпил ударът. Посоченото становище е поддържано от вещите лица и в съдебно заседание, поради което не може да бъде споделен довода, че съдът е формирал доказателствените си изводи въз основа на неясно и несигурно експертно становище по важен за изхода на делото въпрос / по въпроса за пътната лента, в която се е движил бусът, непосредствено преди настъпване на удара /. Не може да бъде споделен довода, че, доколкото съдът е отхвърлил тезата на подсъдимия, изводима от неговите обяснения, той е проявил предубеденост към обвинителната теза. Съдът извежда изводите си по фактите, като прави оценка на доказателствената съвкупност при спазване на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, което гарантира правилността на формираното вътрешно убеждение. Когато лансираната от подсъдимия теза е опровергана от други доказателствени източници, съдът има основание да я отхвърли, като кредитира доказателствените средства, които я оборват. В посочената хипотеза, съдът не може да бъде упрекнат, че е проявил пристрастие към обвинителната теза, тъй като насоката на доказателствените изводи се определя не по усмотрение на съда, а по правилата на чл. 14 НПК, и ако съвкупността от доказателства, оценени при спазване на стандарта по чл. 303, ал. 1 НПК, подкрепят обвинителната теза, съдът разполага с правомощие да се позове на тези доказателсва и да постанови осъдителна присъда, респективно, въззивно решение, с което я потвърждава. Ето защо, доводът, че съдът е проявил предубеденост към обвинителната теза, като е отхвърлил защитната такава, е неоснователен и не може да бъде споделен. На следващо място, верни са доказателствените изводи на съда, че, ако подсъдимият се е събразил с максимално разрешената за съответния пътен участък скорост от 70 км/ч / той е управлявал с 98 км/ч /, удар не би настъпил, тъй като неговият автомобил би спрял на разстояние от 19-25 м от мястото на удара. С оглед на изложеното, при формиране на правните си изводи, съдът правилно е приел, че допуснатото от водача на автомобила / жалбоподателя / нарушение по чл. 21 ЗДП е в причинна връзка с престъпните последици. Правилно е прието, че пътният инцидент е възникнал поради управление на подсъдимия с превишена скорост и навлизането му в насрещното движение, където се е намирал бусът на правомерно движещия се св. П.. Изяснено е, че водачът на буса не е разполагал с техническа възможност да избегне удара, а единственото му нарушение на правилата за движение е свързано с превозване на лица в каросерията на превозното средство, която не е предназначена за превоз на пътници. Посоченото нарушение на правилата за движение, от страна на св. П., е отчетено като съпричиняване на престъпните последици, имащо значение за обема на реализираната наказателна отговорност. Що се отнася до аргумента, касаещ фактите относно наличието или липсата на обезопасителни колани на пътуващите в буса, следва да се посочи следното: От събраните гласни доказателства, изводими от показанията на св. П., е установено, че пътуващите на предната седалка в буса са имали поставени обезопасителни колани, но този факт не от съществено значение за изхода на делото, тъй като пострадали има и сред лицата, пътували с такива колани. Вярно е, че пътуващите в каросерията на буса не са имали обезопасителни колани, но това е така, защото в товарната част на превозното средство поначало не могат да бъдат превозвани пътници и затова такива колани не са поставени. С оглед на изложеното, липсата на предпазни колани на пътуващите в каросерията на буса не представлява самостоятелно нарушение на правилата за движение, допуснато от св. П., а е част от нарушението, произтичащо от забраната за превоз на пътници на място, непредназначено за целта, което нарушение е отчетено от съда като съпричиняване. На следващо място, настоящата интанция споделя доказателствения извод на съда, касаещ причинната връзка между деянието и смъртта на пострадалия П.. Вярна е интерпретацията на СМЕ относно причината за смъртта, съгласно която не е възможно да се посочи непосредствената причина за смъртта поради липса на аутопсия, но е възможно да се проследи връзката между травматичната болест на лицето и усложненията от нея, довели до смъртта му. Вещите лица са посочили, че е налице патогенетична връзка между травматичните увреди и усложненията, обусловили леталния изход, което има значение за причинната връзка, която остава пряка и непосредствена. Ето защо, изводът на съда, че е налице пряка причинна връзка между уврежданията, получени в резултат на пътния инцидент, и впоследствие настъпилата смърт, е доказателствено обезпечен и се споделя от настоящата инстанция. С оглед на изложеното, ВКС намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. По доводите, касаещи нарушението по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, настоящата инстанция намира следното: Правилно е становището на съда, че не се касае за правомерна „спасителна маневра“, която би обусловила отпадане на наказателната отговорност. При възникване на опасност за движението водачът на моторното превозно средство е длъжен да намали скоростта или да спре. В този случай, ако водачът предприеме маневра завиване наляво или надясно и от това настъпят съставомерни последици, той носи наказателна отговорност. Спасителната маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши. В случая, подсъдимият сам се е поставил в положение да извърши такава маневра, поради което правилно е становището на съда, че той следва да носи наказателна отговорност за причинените съставомерни последици. Основателно е оплакването на защитата, касаещо възприетата от съда правна квалификация на деянието. Съображенията за това са следните: Съдът е приел за установено, че подсъдимият пръв се е обадил на телефон „112“, за да съобщи за произшествието и да поиска изпращане на помощ. Той е ангажирал св. Х. да подаде сигнал на преминаващите автомобили, че е настъпил пътен инцидент, с което е предотвратил евентуално причиняване на допълнителни увреждания на пострадалите лица, които по това време са се намирали на пътното платно. Описаните действия попадат в обхвата на чл. 343 а НК, тъй като се касае за действия, които обективно и субективно са насочени към спасяване живота на пострадалите, които са били живи и са се нуждаели от помощ. С оглед на изложеното, основателно се сочи, че наказателната отговорност на подсъдимия следва да се реализира по намалената отговорност по чл. 343 а, ал. 1, б. „г вр. чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 2, б.“б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, в какъвто смисъл следва да бъде изменен въззивният акт. На следващо място, доколкото се прилага закон за по-леко наказуемо престъпление, предвиждащо по-леко наказание, то и индивидуализацията на наказанието следва да бъде извършена в параметрите на по-леката санкция като минимум и максимум. На следващо място, отчитайки това, че настоящето производство се води само по жалба на подсъдимия, а наказанието е определено от инстанциите по същество при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, то и касационната инстанция е задължена да определи наказанието при посочената хипотеза. При съвкупната преценка на обстоятелствата, от значение за справедливостта на наказанието, настоящият състав намери, че определеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години следва да бъде сведено до размер на една година и три месеца. Това смекчено наказание се явява съобразено, от една страна, със завишената степен на обществена опасност на деянието, изводима от относително високия брой на пострадалите лица, а, от друга страна, с ниската степен на обществена опасност на дееца, който е неосъждан, трудово ангажиран, с положителни характеристични данни. В случая, смекчаващи обстоятелства със значима тежест са и наличието на съпричиняване на престъпните последици, от страна на водача на буса, и относително продължителния срок на наказателното производство, надхвърлящ „разумния“ срок, за което забавяне подсъдимият не е допринесъл с процесуалното си поведение. Изложеното относно справедливостта на наказанието „лишаване от свобода“ има отношение и към справедливостта на наказанието по чл. 343 г НК, което следва да бъде сведено до същия срок / като този на „лишаването от свобода“ /, а именно: една година и три месеца. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е частично основателна и следва да бъде частично уважена. Инкриминираното деяние следва да бъде преквалифицирано в по-леко наказуемо престъпление, а наложените наказания „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да се управлявава моторно превозно средство“ следва да бъдат смекчени до размер на една година и три месеца, за всяко от тях. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 и 2 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Варненски апелативен съд № 103 от 25.11.2021 г, по ВНОХД № 290/21, както следва: ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието по чл. 343 а, ал. 1, б. „г вр. чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 2, б.“б“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК. НАМАЛЯВА наложеното наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ на ЕДНА ГОДИНА И ТРИ МЕСЕЦА. НАМАЛЯВА наложеното наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА СЕ УПРАВЛЯВА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО“ на ЕДНА ГОДИНА и ТРИ МЕСЕЦА. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: