Р Е Ш Е Н И Е № 183 гр.София , 03 януари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №907/2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по касационна жалба от защитника на подс. П. С. П. – адв. А. Д., срещу решение № 21 от 09.07.2018г., постановено по внохд № 25/2018г. на Военно апелативния съд. /В касационната жалба некоректно е посочено, че се атакува присъда № 21/09.07.2018г. на Военно апелативния съд./ С присъда № 4 от 22.02.2018г. по нохд № 134/2017г. по описа на Военен съд – Сливен, подсъдимият П. С. П. е признат за виновен в това, че на 05.09.2017г. около 15,30ч., по /път/ км. 15, между [населено място] и [населено място], в посока [населено място], управлявал лек автомобил марка „марка“, модел „модел“, с рег. [рег.номер на МПС] с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, установено по надлежния ред, поради което и на основание чл. 343б от НК и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 200лв. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г, ал. 1, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца от датата на отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. По жалба от защитника на подс. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано внохд № 25/2018г. по описа на Военно апелативния съд и с решение № 21 от 09.07.2018г., постановено по делото, присъдата е била потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение и в допълнението към нея, развито като писмени бележки, подадени от защитника на подс. П. – адв. А. Д., се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Излагат се доводи за това, че обвинението и присъдата се базират на предположения, като се сочат съображения в полза на развиваната от защитата теза, че не подсъдимият, а друго лице е управлявало лекия автомобил. Твърди се липса на отговор от въззивната инстанция на направените пред нея конкретни съображения за оспорване на установените факти. Навеждат се доводи, че концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия не е била установена по надлежния ред, с което се оспорват изводите за съставомерност на деянието. В тази връзка конкретно се развиват съображения за нарушаване на реда за установяване на концентрацията на алкохол, предвидени в подзаконовия нормативен акт. Твърди се нарушаване на правото на защита на подсъдимото лице поради липса на пълно фактическо и юридическо формулиране на обвинението, изразяващо се в пропуски и непълноти в обвинителния акт. В жалбата се навеждат и доводи за процесуално нарушение поради обосноваване на присъдата единствено въз основа на извънпроцесуални признания на подс. П. пред полицейски служители. Възразява се срещу оценката на свидетелските показания на свид. И. С. – майка на подсъдимия. Подчертава се, че не са събрани доказателства за обстоятелството, че именно подсъдимият е управлявал лекия автомобил. Прави се искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на подс. П. по възведеното обвинение. В съдебно заседание пред касационната инстанция не участват подсъдимият П. П., както и упълномощеният му защитник, като последният е депозирал писмени бележки с посоченото съдържание. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Намира за неоснователни възраженията за недоказаност на авторството на деянието и за липса на надлежно установена концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Подадената от защитника на подсъдимия Ж. касационна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Преди всичко настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи, че направеното с касационната жалба искане за оправдаване на подс. П. може да бъде удовлетворено само в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, но не и когато се оспорват фактическите изводи, направени от инстанционните съдилища, доколкото касационния съд не може да възприема различни фактически положения. На първо място следва да бъде разгледан доводът, свързан с нарушаване на правото на защита на подсъдимото лице поради липса на дължимото фактическо описание на престъплението, за което е привлечен да отговаря. Този довод не може да бъде споделен като основателен. Внесеният в съда обвинителен акт съдържа дължимите фактически обстоятелства и свързаните с тях правни изводи, позволяващи подсъдимият да разбере в какво е обвинен и да организира защитата си. В обвинителния акт са описани обстоятелствата, твърдяни от прокуратурата, за това, къде и кога П. е управлявал индивидуализирания лек автомобил, както и това, въз основа на какви доказателства държавното обвинение приема, че подсъдимият към момента на реализиране на ПТП е имал концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 промила. На второ място – не е налице твърдяното от касатора нарушение, изразяващо се в липса на отговор от въззивната инстанция на доводите, изложени пред нея, за неправилност на присъдата. Възраженията срещу кредитирането на гласните доказателствени средства от първия съд са били направени пред въззивната инстанция, като се преповтарят и в касационната жалба. Без основание е оплакването пред настоящата инстанция, че въззивният съд формално е „преразказал“ присъдата на първоинстанционния съд. Видно от мотивите на атакуваното решение, съдебният състав е изпълнил задължението си да даде отговор на възраженията на защитата срещу кредитирането на определени доказателствени източници и лишаването от доверие на други. Доколкото такива доводи се правят и пред настоящата инстанция, е необходимо да се акцентира, че касационната проверка на съдебния акт включва установяване на правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, но не е допустимо това вътрешно убеждение, включително и по достоверността и надеждността на доказателствата, да бъде подменяно. В този смисъл, в атакуваното решение е аргументирана преценката на решаващия съд да не даде вяра на показанията на свид. И. С. и са изложени съображенията за наличие на система от косвени доказателства, обосноваващи извод, че именно подс. П. е управлявал лекия автомобил към момента на пътно-транспортното произшествие. Отговорено е на доводите, изложени и в касационната жалба, по отношение на обстоятелствата за установените чрез свидетелските показания повреди на стъклото на автомобила, отварянето на въздушните възглавници и уврежданията по главата на подс. П. и тяхното значение при решаване на въпроса дали той е управлявал превозното средство. Лишено е от основание оплакването, че осъждането на подсъдимия почива само на извънпроцесуалните му изявления, направени пред полицейски служители след инцидента. Инстанционните съдилища са направили анализ на гласните доказателствени източници и са аргументирали лишаването от доверие на обясненията на подс. П., в които той твърди, че майка му е управлявала автомобила. Тези негови фактически твърдения, както и сочените обстоятелства от неговата майка – свид. С. правилно са преценени като опровергани чрез кореспондиращите си показания на свидетелите П., К. П., Х. и К.. Посочените свидетелски показания са в логическа връзка помежду си и позволяват изграждане на достоверни фактически изводи. Така свид. П. е посочила, че подс. П. й се е обадил по телефона около 15,30ч., като й е съобщил, че е блъснал автомобила си. Свид. К. П. също свидетелства за обаждане на подсъдимия и съобщаване от него, че е ударил колата. Свидетелите – полицейски служители Х. и К. в показанията си пресъздават заявеното пред тях от подсъдимия след връщането му на мястото на произшествието, а именно, че той е управлявал лекия автомобил, както и че е бил употребил алкохол. Действително, показанията на свидетелите Х. и К. съдържат производни доказателства, но чрез тяхното използване в процеса на доказване не се подменят първични такива /обяснения на подсъдимия/, а те служат за проверка на други доказателствени източници. Така извънпроцесуалните изявления на подс. П., за които свидетелстват посочените полицейски служители, са обсъдени във връзка с останалите свидетелски показания, както и с факта на установяване на употреба на алкохол чрез тестването на подсъдимия с техническо средство. На трето място касационната инстанция намира за неоснователни и доводите на жалбоподателя, че съдържанието на алкохол в кръвта на подсъдимия не е било установено по надлежния ред. Съобразно обвинителната теза, подс. П. П. е управлявал лек автомобил „марка“ на 05.09.2017г. около 15,30ч. по /път/ с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 промила, а именно 2,21 промила. За да се установи по безспорен и несъмнен начин факта на управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта на водача над 1,2 на хиляда е необходимо това от една страна, да бъде сторено по надлежния ред, а от друга, концентрацията на алкохол в кръвта да бъде установена именно към момента на управление на МПС. В настоящия казус концентрацията на алкохол в кръвта на водача е била установена към 17,19ч. на инкриминираната дата. Това е сторено по надлежен ред, понеже резултатът от пробата с техническо средство „Алкотест дрегер 7510“ е бил 1,91 промила. От приложените по делото писмени доказателства досежно годността на измервателното средство е видно, че то е преминало успешно проверката за техническа годност, така че показанията му не могат да се поставят под съмнение, още повече че липсват по делото фактически данни, дискредитиращи годността на обсъжданото техническо средство. Освен това, в съответствие с правилата на Наредба № 30/27.06.2001г., която е действала към момента на деянието, чл. 6 от цитирания нормативен акт, при отказ на водача да даде кръв за изследване употребата на алкохол се установява въз основа на показанията на техническото средство. Установените по делото фактически обстоятелства, че на подс. П. е бил издаден съобразно регламента талон за медицинско изследване, бил е придружен до болничното заведение, но е отказал да даде кръв, което е документирано по надлежния ред, обосновават извод, че концентрацията на алкохол в кръвта му към момента на извършване на тестването с техническо средство следва да се приеме именно въз основа на показанията на техническото средство. В тази връзка, обстойните съображения в касационната жалба, основани на регламента за установяване на алкохол в кръвната проба на водача, основани на Наредба № 1 от 19.07.2017г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози /обн. ДВ бр. 61/28.07.2017г., влязла в сила съобразно §2 от ПЗР два месеца след обнародването й/ не могат да бъдат обсъждани, защото към момента на деянието е действала Наредба № 30/2001г., уреждаща реда за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта на водача и спрямо нейните разпоредби следва да се преценява спазването на „надлежния“ ред. Съобразно действащата към момента на деянието Наредба № 30/27.06.2001г., показанията на техническото средство при документирания отказ на водача да даде кръв за изследване, са меродавни за определяне на концентрацията на алкохол в кръвната му проба. В конкретния случай концентрацията на алкохол е определена съобразно правилата на цитираната Наредба към момента на тестване с техническо средство – към 17,19ч. на 05.09.2017г. – когато подсъдимият се е завърнал при автомобила известно време след произшествието и след инкриминирания час на управление. За да бъде съставомерно деянието е необходимо концентрацията на алкохол да е установена към момента на управление на МПС - към 15,30ч. на инкриминираната дата. Това е сторено от решаващите съдилища, които са възприели заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза по писмени данни, което е обосновало извод, на базата на определената чрез техническото средство концентрация на алкохол в кръвната проба на П., че концентрацията на алкохола в кръвната проба на същото лице към 15,30ч., когато той е реализирал ПТП с лекия автомобил, е била в порядъка на 2,21 промила. Без основание са възраженията на касатора, че вещото лице по тази експертиза е следвало да е химик, защото те не намират основание в действалата към момента на деянието Наредба № 30/2001г., а и обсъжданата експертиза не е имала за цел да изследва кръвна проба, а различна задача - въз основа на научни методи да даде заключение за алкохолната концентрация към момента на ПТП, при установената чрез техническото средство такава към момента на проверката. В този смисъл е извън съмнение компетентността на вещото лице – съдебен медик, изготвило експертизата. При правилно установена фактическа изводите за съставомерност на извършеното от подс. П. П. по чл. 343б, ал. 1 от НК са верни. На инкриминираната дата и час П. е управлявал лекия си автомобил, като концентрацията на алкохол в кръвта му е била над 1,2 промила и това обстоятелство е установено по надлежния ред. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. П. П. за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 21 от 09.07.2018г., постановено по внохд № 25/2018г. на Военно апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.