Р Е Ш Е Н И Е № 50007 Гр. София, 11.04.2024г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на тридесети януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 2121 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Налекс груп“ ООД срещу решение № 133 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 39/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260180/04.10.2021 г. по гр.д. № 1031/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, с което е признато за установено по предявен иск от М. Г. Столарски срещу „Налекс груп“ ООД на основание чл. 124, ал. 4 ГПК, че нотариално заверена декларация за действителен собственик, подадена пред ТР на основание чл. 63, ал. 4 ЗМИП, вр. § 2 ДР на ЗМИП по заявление 20190912171326 е неистински документ, и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. Оспорва като необосновани изводите на въззивния съд, че първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и че свидетелските показания са интерпретирани правилно. Сочи, че в нарушение на закона въззивният съд е дал превес на показанията на свидетеля М. и пренебрегнал значимостта на показанията на свидетеля И.. Излага, че последното е довело до формиране на грешна фактическа обстановка, което е обусловило неправилността на обжалвания съдебен акт. По тези доводи моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Ответникът по касация, М. Г. Столарски, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба. С определение № 50521 от 24.10.2023г. по т. дело № 2121/2022г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка неговата допустимост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че искът за установяване неистинността на документ е отрицателен установителен иск за факт, който изрично е предвиден за допустим от закона. Счел е, че чрез установителния иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК всеки, който има интерес, може да иска установяване неавтентичност или невярност на документ, т.е. да оспорва авторството на обективираното в подписания документ изявление или да оспорва съответствието между удостоверените в официален свидетелстващ документ факти и действителното фактическо положение. Посочил е, че по делото не е спорно, че на 12.09.2019г. пред ТРРЮЛНЦ е подадена нотариално заверена декларация от пълномощник на управителя на „Налекс груп“ ООД по чл. 63, ал. 5 ЗМИП, в която като действителен собственик на дружеството е посочен ищецът М. Г. Столарски. Като спорен е очертал факта дали ищецът е действителния собственик на „Налекс груп“ ООД. Счел е, че първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, проследил е хронологично вписванията в ТР на процесните дружества и като е възприел описаната в първоинстанционното решение фактическа обстановка е препратил към същата на основание чл. 272 ГПК. Споделил е формираните от първоинстанционния съд правни изводи като съответни на закона. Добавил е, че направените възражения във въззивната жалба за неправилно интерпретирани свидетелски показания са неоснователни, тъй като показанията и на двамата свидетели са подробно обсъдени в обжалваното решение и правилно са кредитирани показанията на свидетеля Д. Т. - М., която не е заинтересована от изхода на делото и не е показала предубеденост, която да постави под съмнение истинността на думите ѝ. Възприел е за правилен и извода на първоинстанционния съд, че от показанията на свидетеля А. И. не може да се установи по категоричен начин дали ищецът Столарски участва пряко или непряко в управлението на ответното дружество. По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. Обжалваното въззивно решение е недопустимо по следните съображения: Налице е константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по решение № 201 от 16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. по описа на ВКС II ТО, с които се приема, че основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба. Видно от сезиралата съда искова молба по настоящия спор ищецът, М. Г. Столарски, е отправил до съда искане да бъде установено по отношение на ответника „Налекс груп“ ООД, че не е „действителен собственик“ на дружеството съобразно дефиницията на последното понятие, дадена с параграф 2 от ДР на ЗМИП. Обосновал е интереса си от предявения иск с твърдения, че е установил, че по партидата на последното дружество е подадено от пълномощник на управителя на „Налекс груп“ ООД заявление по образец Б7 вх.№ 20190912171326 с приложена декларация по чл. 63, ал. 4 ЗМИП /редакция ДВ бр. 42 от 28.05.2019г./, с което е поискано вписването му като действителен собственик на „Налекс груп“ ООД. Оспорил е верността на последното обстоятелство и заявил, че не се намира с ответното дружество в отношенията, дефинирани в § 2 от ДР на ЗМИП. Обосновал е интереса си от предявения иск с доводи, че правната му сфера ще бъде засегната, ако бъде вписано последното невярно обстоятелство, и е поискал при условията на чл. 536 ГПК, вр. чл. 19, ал. 3 ЗТРРЮЛНЦ спиране на вписването по подаденото заявление. С молба от 09.09.2020г. в изпълнение указания на съда е легитимирал правния си интерес с доводи, че в охранителното производство по ЗТРРЮЛНЦ проверката е само формална и вписване може да бъде извършено само въз основа на подадената декларация, без да бъде извършена проверка на обстоятелствата, поради което е предявил иска, за да бъде зачетено постановеното по спора решение в регистърното производство и да бъде установено, че не се намира в декларираните отношения с ответника. Едва след поредни указания, дадени след осъществена двойна размяна на книжа с определение от 16.09.2020г. на ОС – Пазарджик, е посочил с писмена молба, че поддържа и соченото от съда основание – че подадената пред ТР декларация по чл. 63 ЗМИП е неистински документ относно посочването на ищеца като действителен собственик на ответното дружество. След нови указания, дадени с определение от 28.10.2020г. на ОС – Пазарджик, е посочил, че моли съда да признае за неистински документ декларацията за действителен собственик, подадена пред ТР със заявление вх.н. 20190912171326. С поредна молба – уточнение, подадена в резултат на дадени му указания по чл. 129 ГПК с разпореждане от 15.12.2020г. на РС – Велинград, комуто делото е изпратено по компетентност, ищецът е заявил, че от стартиране на производството целта му е била да се постанови решение, с което да се установи, че не е „действителен собственик“ на ответното дружество, както и че задължение на съда е да даде квалификация на неговото искане. Посочил е, че изпълнява указанията, като моли съдът да приеме, „че между страните не са налице отношения по параграф 2 от ДР на ЗМИП, респективно подадената декларация за действителен собственик със заявление вх. № 20190912171326 пред Търговски регистър и Регистър на ЮЛНЦ не отразява съществуващ факт от действителността.“ С молба от 25.01.2021г. отново е потвърдил, че твърди, че не е действителен собственик на ответника и че между тях не съществува никоя от хипотезите на параграф 2 от ДР на ЗМИП. Настоящият състав на съда споделя горецитираната константната съдебна практика и като съобразява установения в процесуалния закон основен принцип на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, приема, че предметът на делото и търсената от съда защита се определят от страните в процеса. В случая ищецът с депозираната пред съда искова молба ясно е очертал търсената от съда защита – посочил е, че оспорва заявеното за вписване в търговския регистър обстоятелство – че е действителен собственик на ответника „Налекс груп“ ООД, съобразно дадената дефиниция на това понятие с § 2 от ДР на ЗМИП, поради което и за да предотврати вписване в инициираното охранително производство на последното засягащо правната му сфера и невярно обстоятелство, при условията на чл. 536, ал. 2 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК предявява иск за установяване несъществуването на спорното отношение, за да може да обвърже изхода на охранителното производство със съдебното решение. Допълнително е легитимирал интереса си от предявения иск за оспорване на заявените за вписване права на „действителен собственик“ с установения с чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ принцип на доверие в ТР – че трети добросъвестни лица могат да се позовават на вписаните в регистъра обстоятелства, дори ако вписаните обстоятелства не съществуват, както и с опасенията му, че може срещу него да бъде инициирана проверка по ЗМИП в резултат на вписването, макар реално да не се намира в отношения на действителен собственик по смисъла на параграф 2 ДП на ЗМИП с ответното дружество, и че доброто му име на търговец може да бъде накърнено при евентуални дейности извън закона от страна на ответника, на които той реално не може да влияе/позовава се на публикации в електронни медии за осъществен незаконен добив на дървесина/. Исковата молба на ищеца, очертаваща горния предмет на делото по предявен иск за установяване несъществуване на спорно между страните правоотношение със съдържанието по § 2 от ДР на ЗМИП, е редовна, отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК и сезира съда с допустим иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че не съществува между страните правоотношение, дефиниращо на основание § 2 от ДР на ЗМИП ищеца за „действителен собственик“ на ответното дружество. Ищецът ясно е легитимирал интереса си от предявения иск – оспорване верността на заявеното за вписване обстоятелство в охранителното производство по подадено заявление вх. № 20190912171326 пред Търговския регистър, обосновал е как последното засяга правната му сфера - ще създаде за третите добросъвестни лица на основание чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ привидна вярност на вписаното, може да бъде основание за проверки по ЗМИП, ще се отрази на името му. В нарушение на закона при редовна искова молба, без да са били налице предпоставките на чл. 129, ал. 4 ГПК, първоинстанционният съд е давал указания на ищеца, включително го е насочвал към това да заяви искане за защита на нарушените му права, различно от заявения с исковата молба ясен петитум. /В този смисъл е и практиката по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 270/23.10.2018г. по т.д. 2434/2017г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 34 от 11.08.2016г. по т.д. 3107/2017г. по описа на ВКС, ТК, II ТО./ Независимо от това, с депозираните последни молби - уточнения ищецът отново е потвърдил какво е неговото искане от самото начало на исковия процес – да бъде установено, че не се намира в правоотношение с ответника, което да го определя като негов действителен собственик съобразно дефиницията на понятието, дадена с § 2 от ДР на ЗМИП. При така очертания предмет на делото недопустимо първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по иск, с който не са сезирани, и са дали на ищеца защита, която не е претендирал, като са разгледали и уважили иск за неистинност на документ – подадена декларация по чл. 63 ЗМИП като приложение към депозирано в ТР заявление вх. № 20190912171326. Следва да бъде добавено, че така разгледаният иск за установяване неверността на съдържанието на частния документ – декларация по чл. 63, ал. 4 ЗМИП, е недопустим на самостоятелно основание предвид липсата на правен интерес за ищеца от тази защита, доколкото частният документ не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила и е непротивопоставим на ищеца. В този смисъл са дадените разяснения със задължителното за съдилищата ТР № 5 от 14.11.2012 г. по т.д. 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които правен интерес от иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на неистинност на документ се обосновава само при доказан интерес от опровергаване на обвързващата съда доказателствена сила на документа, или формалната доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. Разрешението е доразвито в съдебната практика, включително с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 24 от 23.02.2018г. по гр.д. 2543/2017г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 125 от 02.07.2019г. по гр.д. 3576/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 50093 от 12.10.2023г. по т.д. 1454/2022г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с които е прието, че искът за неистинност на документ е допустим при наличие на правен интерес, който е специфичен за всяко дело и следва да бъде служебно преценяван от съда за всеки случай. При извършване на последната преценка съдът следва да съобрази дали документът удостоверява факти с правно значение и дали по силата на правна норма на същия е придадена доказателствена сила, която е обвързваща за съда и е противопоставима на ищеца, което да обосновава интереса му да докаже неистинността на документа в отделен процес преди завеждане на друг иск. В конкретния случай документът – декларация по образец по чл. 63, ал. 4 ЗМИП/с приложима редакция към ДВ бр. 42 от 28.05.2019г./, не се ползва с придадена му от закон доказателствена стойност, различна от формалната – че частният документ е подписан от сочения автор – чл. 180 ГПК. Такава не е придадена на документа със специалния закон – ЗМИП, като декларацията не отговаря на дефиницията на чл. 179 ГПК за официален документ – не е издадена от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, поради което и не разполага с обвързваща материална доказателствена сила досежно отразените в декларацията обстоятелства, и иск за установяване неистинността/неверността на съдържанието ѝ е недопустим. Предвид горните констатации на Върховния касационен съд с обжалваното въззивно решение и с потвърденото с него първоинстанционно решение е разгледан непредявен иск – иск, с който съдът не е сезиран, съобразно очертания с исковата молба предмет на делото и интерес от търсена от съда защита, поради което и доколкото Върховният касационен съд следи служебно за недопустимост на обжалваните съдебни решения в изпълнение правомощията си по чл. 293, ал. 4 ГПК, вр. чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК ще обезсили въззивното решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение, и ще върне делото на родово компетентния първоинстанционен съд: Окръжен съд – Пазарджик, за произнасяне по предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на правоотношение между страните, което да дефинира ищеца като действителен собственик на ответното дружество съобразно § 2 от ДР на ЗМИП. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото съдът ще следва да се произнесе и по отговорността за разноски, направени пред настоящата инстанция. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОБЕЗСИЛВА решение № 133 от 21.04.2022 г. по гр.д. № 39/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, както и потвърденото с него решение № 260180/04.10.2021 г. по гр.д. № 1031/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, с което е признато за установено по предявен иск от М. Г. Столарски срещу „Налекс груп“ ООД на основание чл. 124, ал. 4 ГПК, че нотариално заверена декларация за действителен собственик, подадена пред ТРРЮЛНЦ на основание чл. 63, ал. 4 ЗМИП, вр. § 2 ДР на ЗМИП по заявление 20190912171326 е неистински документ, и са присъдени разноски по делото. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Пазарджик за произнасяне по предявения иск. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.