3 Р Е Ш Е Н И Е № 55 Гр. София, 27.04. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секретаря А. И., като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. дело № 5558 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] против Решение № 1698 от 11.03.2014 г. по гр.д.№ 3059/13 г. на Софийския градски съд, ІІ „А” състав. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение от 20.12.2012 г. по гр.д.№ 58282/11 г. на СРС, 28 състав, с което е уважен предявеният от касатора срещу [фирма]- [населено място], като взискател по изп.дело № 20117860401434 по описа на ЧСИ М. М. с рег.№ 786 в регистъра на частните съдебни изпълнители, отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.440 ГПК- за установяване, че [фирма]- [населено място] /срещу когото производството е прекратено поради заличаването му от Търговския регистър в хода на първоинстанционното производство/, в качеството му на длъжник по посоченото изпълнително дело, не е собственик на лек автомобил с марка „Мерцедес”, модел „Е55 А.”, рама ..., като е постановено изпращане на делото по компетентност на СГС с указания за разглеждане на действително предявения иск по чл.36 З. във връзка с чл.439 ГПК. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е неправилно, доколкото първоинстанционният съд е разгледал действително предявения иск за установяване, че имуществото, върху което е насочено изпълнението и върху което ищецът претендира самостоятелни собственически права, не принадлежи на длъжника. Моли се за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция по чл.440 ГПК бъде уважена със законните последици. Ответникът по касационната жалба- [фирма]- [населено място] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. Становището се поддържа и в открито съдебно заседание. С Определение № 705/ 23.12.2014 г. касационното обжалване на въззивното решение на СГС е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- предвид обуславящото изхода на спора значение на следния процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС, а именно: Кои твърдяни от страните факти формират основанието на иска и дали уточненията, направени от ищеца по реда на чл.143, ал.2 ГПК, представляват изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира следното: По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване Настоящият състав на Първо гражданско отделение на ВКС споделя становището, обективирано в посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 195/10 г. на ІV г.о., според което основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чието защита търси в исковия процес, при което всякакви други фактически твърдения, които не се отнасят до заявеното в исковата молба материално правоотношение, не формират основанието на иска по смисъла на чл.214 ГПК. Уточненията, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл.143, ал.2 ГПК, не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. Това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право. В този смисъл тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират. Същевременно чрез поясняването на исковата молба ищецът може да отстрани вътрешни противоречия между собственическите си фактически твърдения, както и да обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита. По съществото на касационната жалба За да формира решаващия си правен извод, според който първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск по смисъла на чл.270, ал.3, предл.3 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за установяване, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника /чл.440 ГПК/, а отрицателен установителен иск по чл.36 З. във връзка с чл.439 ГПК за установяване несъществуването на твърдяното от ответника заложно право, респ. несъществуване на правото му да пристъпи към извънсъдебно принудително изпълнение по реда на З. върху процесния лек автомобил, предмет на учредения особен залог, обезпечаващ вземане на [фирма] срещу [фирма]. Преценката си за вида на предявения иск въззивната инстанция е направила, като е взела предвид както първоначално заявените фактически твърдения на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба и уточнението към същата от 17.11.2012 г., така и изявленията на процесуалния му представител в съдебни заседания на 17.10.2013 г. и 12.12.2013 г. в изпълнение на дадени от въззивния съд указания за отстраняване нередовността на исковата молба чрез отстраняване на логическото противоречие между поддържаните фактически твърдения и заявения петитум. Съобразно това правилно е прието, че по същество спорът между страните се отнася до противопоставимостта по отношение на ищеца на заложното право, учредено с договора за залог върху транспортни средства от 03.06.2009 г. между [фирма] като залогодател и [фирма] като залогоприемател, доколкото ищецът поддържа, че е придобил собствеността върху процесния лек автомобил от купувач по публична продан, комуто залогът е непротивопоставим поради надлежно заложен запор върху автомобила преди учредяване на особения залог от 03.06.2009 г. В този смисъл е и изрично заявеното от процесуалния представител на ищеца пред въззивния съд в заседанието от 17.10.2013 г., според което с предявения иск всъщност се оспорва твърдяното от ответника заложно право върху вещта. Следва да се има предвид и това, че според собствените твърдения на ищеца той не е „трето лице, чието право е засегнато от изпълнението” по смисъла на чл.440, ал.1 ГПК, а длъжник в изпълнението по смисъла на чл.439, ал.1 ГПК, доколкото е получил покана за доброволно изпълнение в качеството му на заложен длъжник, по отношение на когото са били предприети посочените в чл.428 ГПК действия, като поддържа, че изпълняемото право не съществува, тъй като заложното право на залопополучателя върху процесния лек автомобил му е непротивопоставимо. В контекста на въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, следва да се посочи, че видът на предявения иск в случая не се определя от изявленията на ищеца, направени по реда на чл.143, ал.2 ГПК, а от първоначално релевираните фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, съобразно които въззивният съд правилно е приел, че същата е нередовна поради логическото несъответствие между тези факти и заявения петитум по чл.440 ГПК, поради което е съобразно задължителните постановки на ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ищеца са били дадени надлежни указания за отстраняване на нередовността, в резултат на изпълнението на които е бил определен вида на иска. С оглед горното, следва да бъде споделен извода на въззивния съд, че постановеното от СРС първоинстанционно решение е недопустимо като обективиращо произнасяне по непредявен иск, което е основание за неговото обезсилване. Правилно е преценено, че с оглед удостоверената по делото застрахователна стойност на процесния лек автомобил /48 600 лв./, компетентен да разгледа иска като първа инстанция е не районния, а съответния окръжен съд по силата на общата разпоредба на чл.104, т.4 ГПК, обуславяща изпращането на делото по компетентност на Софийския градски съд. Предвид гореизложените съображения, обжалваното въззивно решение на СГС е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1698 от 11.03.2014 г. по гр.д.№ 3059/13 г. на Софийския градски съд, ІІ „А” състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1