4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 393 София, 10.08.2016 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети август през две хиляди и шестнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3278 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. П. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Т., против определение № 1123 от 19 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 962/2016 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив частта му, с която е потвърдено определение № 1840 от 26 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 16533/2015 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив, с което е прекратено производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ на П. срещу [фирма]. В жалбата се сочи, че неправилно съдът е приел за недопустим предявеният от ищеца иск за обезщетение за времето, през което същият е останал без работа. Оспорва се възприетия от съда извод за наличие на друго производство със същия предмет, по което ищецът е заявил отказ от иска си. Твърди се, че действително в петитума на исковата молба по предходно заведеното производство е заявено искане ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради незаконното уволнение, но същевременно в обстоятелствената част на молбата не са се съдържали фактически твърдения във връзка с предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, нито е посочен размер или период на претендираното обезщетение. Ето защо правилно, според жалбоподателя, първоинстанционния съд, пред който е било висящо това производство, е оставил без движение исковата молба за конкретизирането й, но в противоречие със процесуалните правила впоследствие е приел заявения отказ от този нередовен иск и е прекратил производството. Поддържа се, че не е възможно да се извърши отказ от иска, когато същият не е редовно предявен пред съда. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставя въпрос по приложението на чл. 233 ГПК, като се поддържа, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В определението на въззивния съд е съобразено, че с молба от 29 декември 2014 г., подадена по гр.д. № 17566/2014 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив, ищецът е заявил изричен отказ от право на обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, като в молбата е посочено, че депозираният отказ е във връзка с иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, предявен пред съда с искова молба от 8 декември 2014 г., с пояснението, че причината за отказа е започването на работа при друг работодател. При тези обстоятелства от правна страна е счетено, че независимо от нередовността на исковата молба поради неуточнен период и размер на претенцията, отказът от иска не е недействителен и валидно десезира съда от повдигнатия пред него трудовоправен спор, тъй като в конкретния случай ищецът е посочил изрично основанието на обезщетението, което претендира и правната норма, по която го квалифицира. Счетено е, че тези данни са достатъчни, за да се установи, че се касае за претенция за обезщетение поради незаконно уволнение, предявена срещу същия ответник и по повод същото уволнение, поради което и крайният извод на първоинстанционния съд за тъждество между новообразуваното дело и предходно прекратеното поради отказ от иска за периода между уволнението и датата на депозиране на отказа от иска за обезщетение, е правилен. К. съд намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по поставения от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос поражда ли действие отказът от иск и настъпват ли последиците на чл. 233 ГПК, когато искът е нередовно предявен, неиндивидуализиран по своя предмет и исковата молба страда от пороците, посочени в чл. 129 ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне поради констатирано наличие на соченото от частния жалбоподател противоречие между разрешението на правния въпрос, дадено от въззивния съд, и възприетото в определение № 241 от 22.05.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 1993/2015 г. на ВКС, I г.о. по съществото на разгледания в това производство спор, според което, преди да се произнесе по молба за отказ от иск и да спре делото, съдът следва да прецени редовността на исковата молба и допустимостта на предявения иск съгласно чл. 129 и чл. 130 ГПК, както и че, за да има действие отказът от иска и последиците, предвидени в чл. 233 ГПК, той следва да е редовно предявен и да е ясно индивидуализиран с предмет и страни. По поставения въпрос настоящият състав приема за правилно тълкуването, намерило израз в цитираното определение, постановено от състав на I г.о. на ВКС. Възприетото разбиране изхожда от природата на отказа на иска като огледално и противоположно на признанието на иска процесуалноправно действие на ищеца, чрез което той заявява пред съда, че не поддържа занапред иска си, тъй като същият е неоснователен. С оглед разпоредбата на чл. 233, изр. 2 ГПК, отказът от иска пресича възможността на ищеца да предяви отново същия иск срещу същия ответник. Процесуалните пречки за разглеждането на иска по същество представляват препятствие и за прекратяване на делото поради отказ от иска, тъй като постановеният съдебен акт при отказ от иска приключва съдебното производство поради констатацията, че исковата претенция е неоснователна. По тази причина и последиците на съдебния акт за прекратяване на делото поради отказ от иска се доближават до последиците на решението, с което той бива отхвърлен, а доктрината поддържа разбирането, че към този отказ се прикрепва и силата на пресъдено нещо. Когато съдът констатира пречки за разглеждането на иска, той следва да осъществи съответните съдопроизводствени действия по отстраняването им, а ако те са неотстраними или не са отстранени в съответния срок - да върне исковата молба, респективно – да прекрати делото поради неотстраняването им в срок или поради недопустимостта на иска. Посоченото разкрива, че за да бъдат приложени последиците на чл. 233 ГПК за ищеца, а именно – невъзможност да бъде предявен отново същия иск, той следва да бъде напълно индивидуализиран не само по страни, но и по предмет, като се конкретизират фактическите обстоятелства, на които се основава претенцията, размерът й, ако е оценима в пари, чрез посочване на съответните белези на претендираното имуществено или неимуществено благо и т.н. Налага се изводът, че пълната индивидуализация на исковата претенция единствено прави възможна преценката за тъждество на последващ предявен иск, а следователно и за наличието на хипотезата на чл. 233, изр. 2 ГПК, за да бъдат приложени нейните последици. Частната жалба е основателна. Неправилно първоинстанционния съд е приел, че между предявения в предходно производство по гр.д. № 17566/2014 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив съд иск и по-късно образуваното дело по искова молба от 10 декември 2015 г., по което е образувано гр.д. №16533/2015 г. по описа на същия съд, съществува тъждество. Това становище на съда е необосновано, доколкото не са налице достатъчно данни за предмета на исковата претенция по предходното производство – за размера на търсеното обезщетение и периода, за който то се претендира, и при липса на изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Констатацията, че и в двата случая се касае за обезщетение за оставане без работа поради незаконност на уволнението при един и същ работодател, е вярна, но не изчерпва белезите на защитаваното субективно право на обезщетение, поради което и не обуславя извод за идентичност на двата иска. Следователно, нито първоинстанционният, нито въззивният съд е можел да извърши надлежна преценка дали е преклудирано процесуалното право на иск по силата на чл. 233, изр. 2 ГПК. Като е приел за законосъобразно определението на първата инстанция, въззивният съд неправилно е преградил разглеждането на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което определението му в обжалваната част следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за осъществяване на дължимите съдопроизводствени действия по разглеждането на исковата молба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1123 от 19 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 962/2016 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив. ОТМЕНЯ определение № 1123 от 19 май 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 962/2016 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив в частта му, с която е потвърдено определение № 1840 от 26 февруари 2016 г., постановено по гр.д. № 16533/2015 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив за прекратяване производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ на Г. П. П. от [населено място] срещу [фирма]. ВРЪЩА делото на районния съд в гр. Пловдив за по-нататъшни съдопроизводствени действия. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: