1 Р Е Ш Е Н И Е № 186 гр. София, 29 ноември 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Мина Топузова Румен Петров при секретар Мира Недева и в присъствие на прокурора Стелияна Атанасова, изслуша докладваното от председателя Капка Костова касационно дело № 651 / 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. И. Д., чрез служебния защитник адвокат М. М. от АК – [населено място], срещу решение № 138 от 18 май 2018 година на Пловдивския апелативен съд, НО, първи наказателен състав, по внохд № 116 / 2018 година, с което е потвърдена присъда № 101 от 05 декември 2017 година на Пловдивския окръжен съд, постановена по нохд № 1190 / 2017 година по описа на този съд. В жалбата на подсъдимия Д. са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Внимателният прочит на съдържанието й дава основание за извода, че защитата възразява неправилното приложение на закона като резултат от ненадлежна доказателствена дейност на съда, която намира за необективна, неточна и превратно оценяваща част от доказателствените източници (напр. показанията на свидетелите В. Д., К. К.) или игнорираща други (напр. Ц. Д.), а отказът на съда да уважи искането за назначаване на комплексна експертиза относно вероятния механизъм на причиняване на запалването на пострадалия, е лишило делото от надежден източник на данни в тази насока и от възможност за проверка формираните фактически изводи от други доказателствени източници (най-вече гласни такива). В резултат, материалният закон е приложен неправилно, а наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо. С жалбата са отправени алтернативни искания за отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав с оглед отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила в дейността по събиране, проверка и оценка на доказателствата, изменяването му при прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или намаляване на наложеното на подсъдимия Д. наказание. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим Н. Д. участва лично и със защитника си адвокат М., която поддържа жалбата при направените в нея оплаквания и изложени в тяхна подкрепа доводи, както и отправените искания. Акцентира върху възражението за неустановеност на фактите, на които се основават изводите за формата на вината на подсъдимия при осъществяване на инкриминираното деяние. Счита, че искането за назначаване на комплексна съдебномедицинска и пожаротехническа експертиза следва да бъде уважено. В рамките на упражненото право на лична защита подсъдимият заявява, че не е искал да убива детето си, а е станал инцидент, чиито последици никой не е искал и предвиждал. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия и оставяне в сила на решението на Пловдивския апелативен съд като правилно и законосъобразно, тъй като фактическата обстановка е напълно изяснена и към установените факти е приложена съответната правна норма. На идентични възражения, съдържащи се и във въззивната жалба на подсъдимия, в решението са дадени съответни отговори. Наложеното на подсъдимия наказание не съдържа характеристиките на явна несправедливост и изпълнява целите по чл. 36 от НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият Н. И. Д. е признат за виновен в това, че на 27. 12. 2016 година, в [населено място], Пловдивска област, умишлено е умъртвил другиго – рождения си син И. Н. Д., като деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин и същият е починал на 26. 02. 2017 година, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 1 и т. 6, пр. 2 във вр. чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК, му е наложено наказание двадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият е задържан по ЗМВР и в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража“, разпоредил се е с веществените доказателства и е присъдил направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Д.. Присъдата е атакувана по реда на въззивното обжалване с протест на прокурора относно наложеното наказание и с искане за неговото увеличаване и налагане на наказание „доживотен затвор“ и с жалба на подсъдимия, чрез защитника му адвокат М., с идентични на направените и в касационната жалба оплаквания за неустановеност по несъмнен начин на основен по делото въпрос относно механизма на запалване и причиняване на уврежданията на пострадалия Д.. Въззивният съд е провел съдебно следствие, като е допуснал поискания от защитата за свидетел Ц. Д. и е разпитал същия – основно за взаимоотношенията между членовете на семейство Д.. Заличил е допуснатата като свидетел Г. Д. и е оставил без уважение искането на защитата за извършване на следствен експеримент и назначаване на комплексна експертиза, която да отговори на поставени от защитата конкретни въпроси. С решението си е потвърдил изцяло присъдата на Окръжния съд. ВКС намира касационната жалба срещу решението на въззивния съд за основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. Както вече бе посочено, в жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Макар доводите, наведени в подкрепа на оплакването за неправилно приложение на закона да са относими по-скоро към касационното основание по т. 2 на чл. 348, ал. 1 от НПК, съдържанието на жалбата позволява да се установят действителните причини за оспорването на въззивния съдебен акт, касаещи преимуществено изводите на съда относно формата на вината и правната квалификация на деянието. Неправилността на тези изводи, според защитата, е резултат от ненадлежно установени факти относно действията на подсъдимия и на пострадалия непосредствено преди запалването на последния и механизма, по който е станало това. В резултат, според жалбоподателя, е налице неправилно приложение на закона, за което в жалбата са наведени съответни доводи - за извършване на деянието в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия или извършването му по непредпазливост или причиняване на смъртта вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. Тези възражения обаче няма как да получат надлежен отговор без несъмнено установяване на релевантните факти. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона е възможна само при неоспорени изводи на съда по фактите или след констатации за тяхното надлежно установяване. Затова и доводите за допуснати нарушения в доказателствената дейност на съда следва да бъдат обсъдени преди останалите. Би могло да се каже, че доказателствената съвкупност по делото не изобилства с преки доказателства от първични доказателствени източници относно главния факт на процеса, но нито съдът и разследващите органи, нито страните в процеса могат и следва да разчитат във всеки случай само на такива. Извън подсъдимия Н. Д. и пострадалия И. Д., на инкриминирания инцидент е присъствала само В. Д. – съпруга на подсъдимия и майка на пострадалия, на която са снети предварителни обяснения и е проведен в качеството й на свидетел в същия ден – 27. 12. 2016 година (л. 39 и л. 40 от ДП). В рамките на досъдебното производство В. Д. е разпитвана само още веднъж - на 21. 04. 2017 година, основно с цел разясняване на правата й като пострадала по делото и възможностите за участието й в производството, вкл. в процесуалното качество на частен обвинител и граждански ищец (л. 41 от ДП). Единственият факт, заявен от свидетелката в хода на този разпит, е свързан с настъпването на смъртта на пострадалия И. Д. на 26. 02. 2017 година. Пред първоинстанционния съд, в първото по делото съдебно заседание на 02. 10. 2017 година и след разясняване на правата й по чл. 119 и чл. 121 от НПК, В. Д. е заявила, че не желае да дава показания в настоящето производство (л. 41-гърба от нох дело). Макар да не е заличена като свидетел, Д. правилно не е разпитвана от съда, а депозираните от нея на досъдебното производство показания не са приобщени към доказателствената съвкупност. В тази връзка и в отговор на изложените в касационната жалба доводи, съдържащи многократно позоваване на показанията на В. Д. на л. 39 от ДП, следва да се отрази несъмненото правно положение, че тези показания не могат да бъдат ползвани като източник на доказателствени факти, защото са дадени от лице, което впоследствие се е възползвало от правото си по чл. 119 от НПК да откаже да свидетелства. Безспорно е, че след като са се възползвали от правото си да откажат да свидетелстват, визираните в посочената разпоредба лица губят качеството си на свидетели и не само не могат да бъдат разпитвани за каквито и да било обстоятелства относно инкриминираните факти, но и депозираните от тях показания на ДП не могат да бъдат приобщавани към доказателствената съвкупност и да служат за установяване на тези факти (в този смисъл вж. С. П., Наказателен процес на НРБ, 1979 г., с. 333, както и р. № 379 / 2016 година на ВКС, ІІІ НО, р. 40 / 2018 година на ІІ НО, р. 225 / 2015 година на ІІ НО и мн. др.). В тази насока доказателственият извод на въззивния съд е правилен и законосъобразен (с. 11 от решението на въззивния съд). Другият пряк участник в инцидента - пострадалият И. Д., е починал два месеца след инцидента. Същият никога не е бил разпитван от разследващите органи, макар данните по делото да сочат, че в хода на лечението му такъв разпит е бил възможен. В производство за посегателство срещу личността, каквото е настоящето, основно значение сред гласните доказателствени източници имат показанията на пострадалия и съобщеното от него относно механизма на увреждането му, при отчитане на неговата заинтересованост от изхода на делото. Тези показания несъмнено са източник на преки доказателствени факти и поради това оценката по действителното им съдържание дава максимално обективни данни, позволяващи разкриване на обективната истина, върху който принцип е изграден нашият наказателен процес. В конкретния случай обаче, този доказателствен източник е недостъпен. Що се касае до подсъдимия, от самото начало на разследването същият е отричал съпричастността си към запалването на пострадалия, като е твърдял, че е видял сина си вече в пламъци и е извършил действия единствено за потушаване на огъня. Идентични са и обясненията му в съдебната фаза на процеса (л. 78 от нох дело). Извън подробното описание на събитията преди и след инцидента, заявеното от него на практика не съдържа данни за самото запалване на пострадалия и за начина, по който то се е случило. Макар поначало обясненията на подсъдимия да са ценен източник на преки доказателства за извършването на престъплението, те винаги са и средство за защита, а в конкретния случай от обясненията на подсъдимия не могат да бъдат изведени данни за действията му по осъществяване на инкриминираното деяние. При това положение, съдът е следвало да стори необходимото и възможното за разкриването на обективната истина по делото и най-вече – за установяването по несъмнен начин на механизма на причиняване на запалването на пострадалия, което е и основният спорен по делото въпрос. Известно е, че мотивите на постановения съдебен акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда. Ако мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата. В конкретния случай обаче такава констатация не би могла да бъде направена, както ще бъде обсъдено по-долу. Първоинстанционният съд е приел за установено и въззивният съд е утвърдил, че „Подсъдимият … взел бутилка от сок с вместимост 1 литър, която била пълна с бензин и казал, че отива да запали автомобила на сина си. В този момент И. Д. влязъл в къщата на родителите си … и се срещнали в остъкленото антре. … Подсъдимият изсипал върху главата на сина си бензина от бутилката, който се стекъл надолу и попил в дрехите му. След това щракнал със запалката дрехите на И. Д. … и в резултат на това те пламнали.“ (л. 3 от мотивите на присъдата, с. 3 от решението). По идентичен начин е очертана фактическата обстановка и в обстоятелствената част на обвинителния акт (с. 2 от същия), определяйки по този начин предмета на делото и подлежащите на доказване факти. За да приеме за установени посочените обстоятелства от изпълнителното деяние на убийството, съдът се е позовал частично на обясненията на подсъдимия Д., на показанията на свидетелите К. (фелдшер), П. и Л. (полицейски служители), К. и К. (съседи), В. Д. (снаха), К. (шофьор на линейката), К. и М. (поемни лица на извършения оглед на местопроизшествието). Всички тези свидетели нямат непосредствени впечатления от инцидента, пристигнали са на мястото след приключването му и са възпроизвели в показанията си възприетото от обстановката в двора и къщата и съобщеното им от В. Д. и от пострадалия Д. (К., П. и Л.). Позовал се е също на заключенията на четирите СМЕ (д-р Д., д-р Б. и д-р С.), на СПЕ (д-р Л.) и на С. (С.), изследвала обтривки от ръцете и дрехите на подсъдимия и не установила по тях наличие на следи от петролни продукти. Съдът е дефинирал като особено значими показанията на свидетелите П. и Л. (л. 48 и л. 73 от нох дело) и е кредитирал същите изцяло за достоверност, оценявайки ги като последователни и обективни. Тези свидетели са пристигнали първи в дома на Д., минути след инцидента и техните показания възпроизвеждат не само личните им възприятия от обстановката там и състоянието на всеки от обитателите, но и съобщеното им за инцидента от В. Д., от пострадалия Д. и отчасти и от подсъдимия Д.. Като правдиви и достоверни са оценени и показанията на свид. К., оказала първа медицинска помощ на пострадалия и контактувала с него не само в дома му, но и в линейката и в клиниката по изгаряния (л. 44-45 от нох дело). Свидетелката съобщава в показанията си, че пострадалият е бил в съзнание и с добри жизнени показатели. Възпроизвела е и казаното й от майка му за инцидента, но е била фокусирана предимно върху състоянието на пострадалия и не е обърнала особено внимание на обстановката в дома и в двора на къщата. Анализът на тези доказателствени източници е позволил на съда да формира изводите си за причините за възникване на конфликта между подсъдимия и пострадалия и за неговото протичане до запалването на последния, като данните по делото за тези обстоятелства са категорично установени и безспорни. Не би могло да се твърди същото обаче относно приетия от съда механизъм за запалването на И. Д.. Установяването на този ключов по делото въпрос по несъмнен начин, както изисква законът, в значителна степен е затруднено от липсата на преки доказателства, произхождащи от първични източници. Показанията на посочените свидетели са производни доказателствени източници за тези факти, защото възпроизвеждат не непосредствено възприети факти, а чутото за тях. Тези показания могат да бъдат ползвани в процеса на доказване и да заменят първичните доказателства, произхождащи от очевидци и участници в деянието – В. Д. и И. Д., доколкото те са недостъпни по причини, вече обсъдени и посочени по-горе в решението. Поставянето на тези доказателства обаче в основата на съдебния акт, предпоставя изключително внимателното им и прецизно обсъждане и анализиране, съобразно останалите доказателства по делото и попълване на доказателствената съвкупност с всички достъпни и възможни доказателства, което в случая не е сторено. Поради това, формираните от съда фактически изводи относно заливането на главата на пострадалия с бензин и запалването му се явяват лишени от конкретика и неподкрепени по категоричен начин от доказателствата по делото. Точното установяване на действията на подсъдимия би позволило коректни изводи за осъществяване на елементите от състава на престъплението, вкл. тези относно наличието и формата на вината, защото принципно е известно, че тези въпроси се решават най-напред в дейност по доказването и едва след това – по правилното приложение на закона, доколкото те се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Какво е конкретното съдържание на умисъла определят доказателствата по делото в дейност по формиране най-напред изводите по фактите, а едва след това – тези по правото, в т. ч. и относно субективната страна на престъплението (в този смисъл вж. р. № 244 / 1999 на ВКС, І НО, р. № 116 / 1999 година на ВКС, І НО и мн. др.). В случая, според свид. Л., пострадалият Д. е заявил, че „…баща му го е запалил…“ и това са били единствените думи, които е казал, не е можел да говори, тресял се е и нищо не му се разбирало (л. 73-гърба от нох дело). Не е категоричен дали свид. П. се е качил с него в къщата при пострадалия. Свид. П. от своя страна твърди, че пострадалият е разказал подробности за конфликта с баща си и повода за него, за решението му да запали колата, която му купил, за срещата им на вратата на къщата и „заливането“ му с бензин. Възпроизвежда и съобщеното от В. Д., вкл. че бащата „напръскал“ сина си с бензин от бутилката и го запалил (л. 48 от нох дело). По подобен, но доста по-схематичен начин възпроизвежда казаното от пострадалия и свид. К. – „както си били на масата … бащата взел шише с бензин за резачката… залял го и щракнал кибрит или запалка…“, заливането било внезапно и неочаквано за него, затова и не е избягал от мястото на конфликта. Макар да не са надлежен източник на доказателствени факти, изявленията на майката В. Д. в деня на инцидента са еднопосочни и в смисъл, че подсъдимият е изсипал бензин в краката на пострадалия и щракнал запалката, при което дрехите на сина пламнали. Тези изявления несъмнено са били индиция, сочеща на необходимост от по-прецизна и внимателна проверка за установяване на точния механизъм на запалване на пострадалия, вкл. по експертен път, което обаче не е сторено по делото. Въпросното шише с бензин или остатъци от него не са идентифицирани и съответно приобщени. В протокола за оглед (л. 3-4 от ДП) са отразени констатации за намерени и иззети „пластмасови стопилки“ - обекти №№ 1, 2 и 4, които са предадени като веществени доказателства (разписка на л. 94 от ДП), но същите не са били обект на експертно изследване. Не е известно, макар и приблизително, количеството бензин, с което пострадалият е залят или напръскан, в коя част на тялото или в близост до него е станало това, какъв е начинът на горене на съответния продукт, как се обяснява липсата на следи от продукта по ръцете и дрехите на подсъдимия и обгорелите дрехи на пострадалия и т. н. Затова и изводите на съда в тази насока за заливане на главата на пострадалия с бензин и запалването му, базирани на обективни находки за обгаряне на горната част на тялото му, могат да бъдат дефинирани в значителна степен като произволни. В хода на разследването и приживе на пострадалия е била поставена задача на СМЕ да отговори на редица въпроси, включително такъв за най-вероятния механизъм за причиняване на травматичните увреждания на И. Д. (постановление за назначаване на експертиза от 18. 01. 2017 година, л. 58 от ДП). Съдебният медик (експерт д-р Д.) е определил констатираните увреждания като термична травма в резултат на пламъково изгаряне и е посочил като причина за тях „…поливане на пострадалия с бензин и последващо запалване.“, дефинирайки ги като разстройство на здравето, временно опасно за живота по смисъла на чл. 129 от НК (л. 56 от ДП). В съдебно заседание в хода на разпита и в отговор на поставени му въпроси, експертът е заявил, че „… всички травми имат термичен характер … дали е запален отдолу, дали е полят с бензин, аз не съм пожарникар да знам.“ (протокол от с. з. от 02. 10. 2017 година, л. 46-гърба от нох дело). Това са възможните от медицинска гледна точка отговори на въпроса, но поставеният въпрос за механизма на запалването и причиняване на уврежданията така и не е получил съответен отговор. В съдебно заседание на 05. 12. 2017 година пред първоинстанционния съд и на 26. 04. 2018 година пред въззивния съд защитата е направила доказателствени искания за допускане и назначаване на пожаротехническа и на комплексна пожаротехническа и съдебномедицинска експертиза за изследване и отговор на въпрос за възможния механизъм на причиняване на запалването и получените в резултат телесни увреждания. Първият съд е оставил искането без уважение, като е изложил съображения за това, вкл. и за естеството на обвинението, което не е такова „…по чл. 330 и сл. от НК, за да се изследват причините за възникването (на пожара)…“, а въззивният съд практически не е изложил съображения за отказа си да назначи експертизата, като е дал такива единствено във връзка с искането за провеждане на следствен експеримент (л. 99 от нох дело, л. 56-гърба от внох дело). Настоящата инстанция намира, че изложените във връзка с исканото експертно изследване лаконични съображения не могат да бъдат споделени. Няма спор, че предмет на делото е обвинение за извършване на убийство, а не за запалване на сграда, инвентар или друго имущество. Запалването обаче, според обвинението, на практика е оръжието на убийството и конкретният механизъм на причиняването му е от особено значение по делото, както това бе посочено по-горе в решението. Вярно е, че експертното изследване не е източник на доказателствени факти – то не е доказателство или доказателствено средство, а само основан на специални знания извод за неизвестни факти на базата на известни такива. Той обаче подпомага съответния орган (съд, разследващ орган, прокурор) да разкрие обективната истина по делото, макар съдържащите се в него оценки да се отнасят винаги само до фактически, не и до правни въпроси и да нямат обвързващ характер. В случая обаче, едно комплексно пожаротехническо и съдебномедицинско експертно изследване за възможния механизъм на предизвикване на запалването и неговото развитие, при причиняване на установените травматични увреждания и съобразно всички останали доказателства по делото, несъмнено би допринесло за по-категорични и несъмнени (може би и различни) изводи относно протичането на инцидента, действията на подсъдимия и целения от него резултат. Несъмнено, установяването на субективната страна на телесните повреди и убийствата създава известни трудности, доколкото се касае за психическото отношение на дееца в момента на деянието към настъпилия резултат, а то често се характеризира с известна неопределеност. Съдебната практика обаче е създала достатъчно ясни обективни критерии за тази преценка, които се базират на реални факти от действителността (в тази насока вж. ППВС № 2/1957 година, т. 3, р. № 71/1979 година на ВС, ІІ НО, р. № 72/1977 година на ВС, ІІ НО, р. № 113/1997 година на ВС, 5-членен състав, р. № 24/1997 година на ВС, І НО, р. № 32/1991 година на ВС, І НО, р. № 116/1999 година на ВКС, І НО, р. № 745/1994 година, І НО, р. № 172/1973 година на ВС, І НО, р. № 18/1971 година на ОСНК на ВС и мн. др.). Горните констатации дават основание за извод за допуснати от страна на съда нарушения на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, които нарушения са съществени, защото ограничават правата на страните в процеса и възпрепятстват правилното приложение на закона, доколкото въпросите за вината и отговорността са такива по установяване на фактите, а не само по приложението на правото. Като не е попълнил доказателствената съвкупност с необходими за установяване на обективната истина доказателства и не е мотивирал дали и как фактите, включени в предмета на доказване, се установяват от доказателствата в тяхната съвкупност, съдът е нарушил основни принципи на наказателното производство относно начина на формиране на вътрешното убеждение (чл. 14 от НПК) и разкриване на обективната истина (чл. 13 от НПК), на която е основан нашият наказателен процес, но и не е дал убедителен отговор на основния и всъщност единствено спорен по делото въпрос относно начина на осъществяване на инкриминираното деяние и отношението на дееца към него и към неговия резултат. Едва след направени надлежни и обосновани изводи по фактите, следва да се прецени и приложимият материален закон и справедливостта на наложеното наказание, като се съобразят изложените пред касационната инстанция доводи и съображения на страните и те получат своя убедителен отговор. Поради това, атакуваният съдебен акт следва да бъде отменен и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав на съда, при което да се съобразят направените констатации и дадените указания за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 138 от 18 май 2018 година на Пловдивския апелативен съд, НО, първи наказателен състав, по внохд № 116 / 2018 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.