2 Р Е Ш Е Н И Е № 126 гр. София, 03.06.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3899 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. Ц. срещу решение № 1652/02.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 77/2018 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) отменено е първоинстанционното решение № 4290/25.05.2017 г. по гр. дело № 2347/2014 г. на Благоевградския районен съд – в частта, досежно отхвърлянето на иска за заплащане на 1 729.43 лв., представляващи стойността на „подменената главина“, „извършеното прихващане“ и разноските, като вместо това, е осъден жалбоподателят да заплати на „Вал ме я“ ЕООД сумата 2 725.94 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.01.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, получена след прихващане до размера на по-малкото измежду следните задължения: сумата от 3 235.94 лв., представляващи дължими на основание чл. 215 от КТ от „Синидо“ ЕООД на жалбоподателя командировъчни средства за периодите 24.09.2013 г. - 30.09.2013 г., 01.11.2013 г. - 20.12.2013 г. и 16.01.2014 г. - 22.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от образуване на делото до окончателното изплащане на сумата, и общо на 5 961.88 лв., дължими от жалбоподателя на „Синидо“ ЕООД, от които: 4 232.45 лв., представляващи стойността на неотчетени и получени без основание парични суми от жалбоподателя за периода 01.01.2014 г. - 20.02.2014 г., и 1 729.43 лв., представляващи обезщетение за причинени от жалбоподателя имуществени вреди „по главината на ответното дружество“, ведно със законните лихви върху двете суми от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното им плащане; 2) потвърдено е първоинстанционното решение – в „останалите му обжалвани части“; 3) разноски по делото са възложени в тежест на двете страни. В касационната жалба (предвид и уточнението ѝ по повод указанията на въззивния съд) се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Вал ме я“ ЕООД (с наименование „Синидо“ ЕООД към датите на подаването на исковите молби по делото) не излага становище относно основателността на жалбата. С определение № 180/06.03.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 от ГПК по процесуалноправния въпрос: как съдът следва да се произнесе с решението си (диспозитива), когато са предявени иск и насрещен иск за парични вземания, и едната от страните е направила изявление за прихващане между спорните вземания. По така поставения процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира следното: В правната доктрина и съдебната практика никога не е имало съмнения, че в случаите, когато са предявени иск и насрещен иск за парични вземания, съдът дължи произнасяне с решението си както по първоначалния, така и по насрещния иск. Това означава (предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 18 от тълкувателно решение (ТР) № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), че съдът следва да се произнесе с отделен диспозитив на съдебното решение относно основателността/неоснователността на всеки един от исковете за парични вземания, с които е сезиран – първоначален и насрещен, като го уважи (постановявайки съответния осъдителен или установителен диспозитив в зависимост от вида на иска) или го отхвърли изцяло или частично. Няма причини от процесуалноправен или материалноправен характер произнасянето на съда по първоначалния и насрещния иск за парични вземания да е различно в случаите, когато някоя от страните по делото е направила в рамките на производството и изявление за прихващане между спорните по тези искове насрещни парични вземания. Тъй като чрез това процесуално изявление за прихващане страната упражнява по съдебен ред свое материално потестативно право (процесуалната възможност за това е предвидена в чл. 211, ал. 1 - in fine от ГПК), в случаите, когато съдът уважава изцяло или частично както първоначалния, така и насрещния иск, той следва да се произнесе и по него – след произнасянето си по исковете, като извърши прихващането – също с отделен диспозитив на решението си, което в тази част има конститутивно действие (поради това, при уважен изцяло или частично осъдителен (първоначален или насрещен) иск, съдът може да издаде изпълнителен лист, не за цялото парично вземане, за което е постановено осъждането, а само за съответната непогасена след прихващането част от него – ако преди прихващането то е било по-голямо по размер от също съдебно признатото насрещно парично вземане на противната страна, чиито иск (първоначален или насрещен; осъдителен или установителен) също е бил уважен изцяло или частично). Това произнасяне със съдебното решение в разглежданите по поставения процесуалноправен въпрос случаи – с отделни диспозитиви по първоначалния иск, по насрещния иск и по процесуалното изявление за прихващане, следва да се различава от случаите, когато съдът уважава възражение за прихващане срещу предявен иск (осъдителен или установителен) за парично вземане. Тъй като възражението за прихващане във всички случаи е единствено защитно процесуално средство на ответника срещу иска (чл. 298, ал. 4 от ГПК, т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6 и т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), то когато съдът намери за основателно възражението, постановява отхвърлителен диспозитив по иска – за неоснователност изцяло или частично на същия, като погасен чрез прихващането; респ. – уважава иска само за разликата, останала след прихващането, ако има такава. При извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, съдът намира следното: Първоинстанционният и въззивният съд са постановили решенията си в противоречие с така възприетото разрешение. Макар да са били сезирани по делото с първоначална искова молба (подадена от касатора) и насрещна искова молба (подадена от дружеството-работодател), и двете инстанции – по отношение на осъдителните искове, за които са приели в мотивите си, че са основателни, не са постановили осъдителни диспозитиви по всеки от тези искове (съобразно разясненото по-горе), а са постановили осъждане на касатора за разликата, останала след прихващането (така, както – ако бяха сезирани само с иск на едната страна и възражение за прихващане на другата страна). В случая, само по себе си, това произнасяне не води до недопустимост на първоинстанционното и въззивното решение по делото. От мотивите към решението на районния съд е видно, че същият е формирал воля относно основателността, респ. – неоснователността на всички искове, с които е приел, че е сезиран, както и относно прихващането, но не е изразил адекватно (съобразно разясненото по-горе при отговора на въпроса) тази воля в самото решение (диспозитива му), който порок съставлява очевидна фактическа грешка. Въззивният съд (освен, че и той на свой ред е допуснал такава) нито е върнал служебно делото на първата инстанция за поправка по реда на чл. 247 от ГПК, нито сам – в качеството си на съдебна инстанция по съществото на правния спор, я е поправил. Заедно с това, обаче, са налице и други пороци, обуславящи частична недопустимост на решението на окръжния съд, а именно: Първоначалната искова молба, подадена от касатора, е нередовна. С нея е предявен не един (както са приели районният и окръжният съд), а три обективно съединени иска за заплащане на командировъчни средства – за три различни процесни периода от време: 24.09.2013 г. - 30.09.2013 г., 01.11.2013 г. - 20.12.2013 г. и 16.01.2014 г. - 22.02.2014 г., без касаторът-ищец да е изложил конкретни твърдения, дали и какви конкретно курсове е осъществявал като международен шофьор, т.е. – дали и къде е бил командирован от дружеството-работодател именно през тези процесни периоди от време, както и без да е посочил размер, респ. – и цена на всеки един от трите обективно съединени иска – за всеки един от трите процесни периода (посочен е единствено общият им размер от 5 478.06 лв.; като последната нередовност от своя страна е довела и до оплакването във въззивната жалба на дружеството-работодател за частична недопустимост на първоинстанционното решение, като постановено свръх петитум). Като постановено по нередовна искова молба – в случая първоначалната такава, подадена от касатора, обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо в частта му, постановена по тази искова молба (т. 4, изреч. 2 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5, изреч. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). На следващо място, в откритото съдебно заседание от 14.02.2017 г. първоинстанционният съд е допуснал изменение на размера от 3 030.72 лв. на 4 232.45 лв. на насрещния иск на дружеството-работодател за връщане на преведени по банкова сметка на касатора, но неотчетени от него с разходооправдателни документи, суми. Това увеличение на размера на този иск е процесуално недопустимо по следните съображения: В насрещната искова молба дружеството-работодател е изложило изрични твърдения, че сумата 3 030.72 лв., чието връщане претендира (първоначално) като неотчетена, е формирана от множество конкретно посочени преводи на парични суми по сметка на касатора, предназначени за плащания на пътни такси и ремонти на товарния автомобил, за които касаторът не е представил разходооправдателни документи; а преведената също по негова сметка разлика от 1 201.93 лв. – до сумата 4 232.65 лв., съставлява заплатени командировъчни средства на касатора за 2014 г. Тъй като увеличението на размера на иска е допуснато именно за тази разлика, се е стигнало до противоречие между твърденията в обстоятелствената част на насрещната искова молба и петутима ѝ след увеличението. Това противоречие не би могло да бъде отстранено по реда на чл. 129 от ГПК, тъй като дружеството-ищец би следвало да изложи нови твърдения за обстоятелства, които да са основание на иска му за връщане от касатора и на тази разлика, а това от своя страна би довело до едновременно изменение както на основанието, така и на размера на иска, което е недопустимо съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК. От друга страна, и районният, и окръжният съд са намерили този насрещен иск за основателен за увеличения му размер от 4 232.45 лв., с която сума са извършили прихващане с приетата също за основателна до размер 3 235.94 лв. претенция на касатора, но заявена с нередовната първоначална искова молба. Въззивният съд е включил в извършеното от него прихващане и друга насрещна искова претенция на дружеството-работодател, която е намерил за основателна – за сумата 1 729.43 лв., представляващи стойността на подменена увредена част (главина) на товарния автомобил, управляван от касатора. От всичко гореизложено е видно, че до осъждането на касатора с въззивното решение за сумата 2 725.94 лв. ведно със законната лихва върху нея се е стигнало в резултат на извършено от въззивния съд прихващане между насрещни вземания на страните, част от които са нередовно, а друга част са недопустимо въведени в предмета на делото, като при липсата на отделно произнасяне по всеки от тези искове с въззивното (а и с първоинстанционното) решение, те не могат да бъдат разграничени. Това обуславя извод за процесуална недопустимост изцяло на тази част от въззивното решение, поради което тя следва да бъде обезсилена, а делото – върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав в тази част. При новото разглеждане окръжният съд следва да даде на касатора указания по реда на чл. 129 от ГПК за отстраняване на посочените по-горе нередовности на искова му молба, като съдът следва да процедира и съобразно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (предвид и т. 5, изреч. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). При постановяване на новото въззивно решение окръжният съд следва да съобрази, констатираното по-горе процесуално недопустимо увеличение на размера на единия от насрещните искове, като не го взема предвид, а се произнесе по първоначално предявения размер на този иск. В новото въззивно решение окръжният съд следва да се съобрази и с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, като постанови отделен диспозитив по всеки от осъдителните искове – първоначални и насрещни, с които е допустимо сезиран, като едва след това (и при положение, че уважи както първоначален, така и насрещен иск), се произнесе и по процесуалното изявление за прихващане, направено с насрещната искова молба на дружеството-работодател. Както вече беше посочено, с обжалваното въззивно решение е постановено и потвърждаване на първоинстанционното решение в „останалите му обжалвани части“, без последните да са посочени и индивидуализирани по какъвто и да било начин в диспозитива на въззивното решение. От мотивите към него, обаче става ясно, че въззивният съд е приел, че е сезиран и се е произнесъл, и по трите останали (невключени в прихващането) насрещни осъдителни иска, предявени от дружеството-работодател срещу касатора, а именно: за сумата 1 000 лв., представляваща имуществена санкция по наказателно постановление от 05.02.2014 г.; за сумата 2 599.82 лв., представляваща стойността на неотчетен преразход на гориво от 980.28 л. за товарния автомобил, управляван от касатора, за периода 16.01.2014 г. - 20.02.2014 г.; и за сумата 586.75 лв., представляваща стойността на транспортни разходи за гориво и пътни такси за подмяната на увредената част (главина) на товарния автомобил; които искове са отхвърлени от първоинстанционния съд, като въззивният съд е споделил изводите му за тяхната неоснователност. Видно, обаче, от подадените от двете страни въззивни жалби срещу първоинстанционното решение, последното не е обжалвано от никоя от тях в частта му, с която е отхвърлен насрещният иск за сумата 1 000 лв. От това следва извод за процесуална недопустимост и на тази част от обжалваното въззивно решение, с която окръжният съд е потвърдил необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение. Поради това, въззивното решение следва да бъде обезсилено и в тази негова недопустима част. При служебно извършената касационна проверка не се установиха пороци, обуславящи извод за процесуална недопустимост на останалата част от обжалваното въззивно решение, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение по делото, са отхвърлени насрещните осъдителни искове за сумата 2 599.82 лв. и за сумата 586.75 лв., предявени от дружеството-работодател срещу касатора. В касационната жалба на последния не се съдържат конкретни оплаквания за неправилност на тази част от въззивното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила в тази негова част. Частичното обезсилване на обжалваното въззивно решение и връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд обуславят отмяна на въззивното решение в частта относно разноските, които следва да бъдат присъдени от въззивния съд съобразно крайния изход на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1652/02.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 77/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, – в частта, с която Д. В. Ц. е осъден да заплати на „Вал ме я“ ЕООД сумата 2 725.94 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.01.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, в резултат на извършено прихващане до размера на по-малкото измежду следните задължения: сумата от 3 235.94 лв., представляващи дължими на основание чл. 215 от КТ от „Синидо“ ЕООД на Д. Ц. командировъчни средства за периодите 24.09.2013 г. - 30.09.2013 г., 01.11.2013 г. - 20.12.2013 г. и 16.01.2014 г. - 22.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от образуване на делото до окончателното изплащане на сумата, и общо на 5 961.88 лв., дължими от Д. Ц. на „Синидо“ ЕООД, от които: 4 232.45 лв., представляващи стойността на неотчетени и получени без основание парични суми от Д. Ц. за периода 01.01.2014 г. - 20.02.2014 г., и 1 729.43 лв., представляващи обезщетение за причинени от Д. Ц. имуществени вреди „по главината на ответното дружество“, ведно със законните лихви върху двете суми от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното им плащане; като ВРЪЩА делото на Благоевградския окръжен съд за ново разглеждане в тази част от друг негов въззивен състав, съобразно указанията, дадени в мотивите към настоящото решение. ОБЕЗСИЛВА решение № 1652/02.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 77/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, – и в частта, с която първоинстанционното решение № 4290/25.05.2017 г. по гр. дело № 2347/2014 г. на Благоевградския районен съд е потвърдено в необжалваната и влязла в сила част, с която е отхвърлен, предявеният от „Вал ме я“ ЕООД (с предходно наименование „Синидо“ ЕООД) срещу Д. В. Ц., насрещен осъдителен иск за сумата 1 000 лв., представляваща имуществена санкция по наказателно постановление № 21-0000207/05.02.2014 г. на директора на РД „АА“-Благоевград. ОТМЕНЯ решение № 1652/02.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 77/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, – в частта относно разноските по делото. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1652/02.04.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 77/2018 г. на Благоевградския окръжен съд, – в останалата част, с която, като е потвърдено частично посоченото по-горе първоинстанционно решение, са отхвърлени, предявените от „Вал ме я“ ЕООД (с предходно наименование „Синидо“ ЕООД) срещу Д. В. Ц., насрещни осъдителни искове за сумата 2 599.82 лв., представляваща стойността на неотчетен преразход на гориво от 980.28 л. за товарен автомобил „волво“ с рег. [рег.номер на МПС] за периода 16.01.2014 г. - 20.02.2014 г.; и за сумата 586.75 лв., представляваща стойността на транспортни разходи за гориво и пътни такси в двете посоки (България-Италия и обратно) за подмяна на увредена част (главина) на същия товарен автомобил. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: