Р Е Ш Е Н И Е   № 15   гр.София, 17 март  2009 година   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България,  Второ наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и първи януари  две хиляди и девета  година в  състав:                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЛИДИЯ СТОЯНОВА                                                 ЧЛЕНОВЕ:    ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                                         ЖАНИНА НАЧЕВА                                                                                                                                             със секретар   Надя Цекова и с участието на прокурора    ЯВОР ГЕБОВ изслуша   докладваното  от    председателя       (съдията)   ЛИДИЯ СТОЯНОВА наказателно  дело под № 639/2008 година, за да се произнесе, взе предвид:   Касационното производство е образувано по жалбите на защитника на подсъдимия Д на частните обвинители и граждански ищци Ж. К. Ж. и П. К. Ж. против решение № 162/20.10.2008 год. по въззивно нохд № 301/2008 год. на Варненския апелативен съд. В първата се поддържат доводи за необоснованост, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка със събирането и оценката на доказателствения материал - както относно авторството на деянието, така и относно размера на наложеното наказание лишаване от свобода. Прави се искане за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане. Частните обвинители и граждански ищци оспорват справедливостта на наложените наказания, които намират за занижени, мотивирайки искането си за отмяна и връщане на делото в наказателната му част. Поддържат доводи за нарушение на закона при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по съображения, че не съответства на претърпените болки и страдания. Правят искане решението да бъде изменено в гражданската му част като се увеличат размерите за всеки един, както и да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски. Оспорват основателността на доводите в жалбата на подсъдимия и правят искане да бъде оставена без уважение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа в становището си, че доводите в жалбата на подсъдимия са неоснователни. Подкрепя искането на гражданските ищци за увеличаване размера на присъдените обезщетения. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение извърши проверка по доводите в пределите по чл.347 НПК и намира: Шуменският окръжен съд с присъда № 28/18.06.2008 год. по нохд № 584/2007 год. признал подсъдимия К. А. Д. за виновен в това, че на 26.12.2001 год. в гр. Ш. управлявал МПС в срока на изтърпяване на наказанието „лишаване от право да управлява МПС” след като е наказан за същото деяние по административен ред и на основание чл.343В, ал.1 вр.чл.54 НК го осъдил на 2 години лишаване от свобода; Приложил чл.343Г НК и го лишил от право да управлява МПС за срок от 3 години; Признал подсъдимия Д за виновен в това, че по същото време и на същото място пи управление на МПС в нарушение на правилата за движение – чл.20 ЗДвП, причинил смъртта на К. Ж. като след деянието избягал от местопроизшествието. На основание чл.343, ал.2 пр.4, б. Б вр.чл.54 НК го осъдил на 3 години лишаване от свобода. На основание чл.343Г НК лишил подсъдимия и от право да управлява МПС за срок от 2 години. Приложил чл.23 НК като наложил на подсъдимия едно общо наказание – най-тежкото от определените – 3 години лишаване от свобода, за изтърпяването на което определил първоначален общ режим и присъединил наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. Приложил чл.68, ал.1 НК за наказанието лишаване от свобода в размер на 1 година, наложено му с влязлата в сила присъда по нохд № 45/1998 год. на Шуменския районен съд. Предявените граждански искове за неимуществени вреди, претърпени от престъплението, уважил в размер на по 4 хил.лева за всеки един от гражданските ищци със законните последици и отхвърлил за разликата до пълния предявен размер. Произнесъл се по въпроса за веществените доказателства по делото, размера на разноските и държавната такса. Варненският апелативен съд с оспореното решение по въззивно нохд № 301/2008 год. изменил присъдата като увеличил размера на наказанията лишаване от свобода и лишаване от права за престъплението по чл.343, ал.2 НК на по 5 години, тези по чл.23 НК на по 5 години и приложил чл.23, ал.2 НК като присъединил наказанието лишаване от право определено в размер на 5 години. Изменил присъдата в гражданско-осъдителната част като увеличил размера на присъдените обезщетения до размер на 5 хил.лева за всеки един от гражданските ищци. Произнесъл се по въпросите за размера на разноските и на държавната такса върху увеличената част на гражданските искове и потвърдил присъдата в останалата й част. Въззивният съд възприел изцяло приетата за установена фактическа обстановка, която подробно изложил. Обосновал констатациите си, че е основана на доказани безспорно обстоятелства, относими към предмета на доказване, съдържащи се в събрания по предвидения процесуален ред и оценен с оглед действителния смисъл доказателствен материал. Отговорил на възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила по направени доказателствени искания и по приложение на закона, които според подсъдимия са довели до нарушаване правото му на защита. За да ги приеме за неоснователни, въззивният съд взел предвид данните по делото, че процедурата по глава 27 не е приложена, защото макар и първоинстанционният съд да е насрочил заседание за предварително изслушване и са били разяснени процесуалните права подсъдимият, който е присъствал лично и с редовно упълномощен договорен з. , е заявил категоричното си несъгласие да се възползва от тази процесуална възможност и желание делото да се разглежда по общия ред, т.е. в посочения смисъл няма нарушение на предвидено в НПК процесуално право. Отказът на съда да бъде допусната до разпит свидетелка, чиито показания, дадени пред съдия, са били прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.3 НПК не е произволен или опорочен, не само защото защитникът му е направил изрично заявление, че се отказва от искането за непосредствен разпит на св. К.К. , но и защото съдът с оглед правомощията си по чл.327 НПК е счел и е изложил убедителни мотиви, че не следва да бъде допуснат непосредствен разпит, тъй като показанията й няма да се отнасят до новооткрити обстоятелства, които биха имали значение за правилното решаване на делото. В този смисъл е изложил и подробни съображения защо възприема решението на първоинстанционния съд да оцени показанията на тази свидетелка като достоверни, последователни и логични, съответстващи на съдържащите се конкретни данни за поведението на подсъдимия и за резултата от нарушенията на правилата за движение.твърдил е и решението показанията на свидетелите Ив. А. и Д. Д. , съпоставени с останалия доказателствен материал, да бъдат оценени като противоречиви и дадени с определената цел да подкрепят позицията на защита на подсъдимия - че не е видял пострадалия прав нито е оценил съприкосновението между него и автомобила като удар. Въззивният съд е възприел оценката на доказателствения материал, включително и приетите и неоспорени от страните експертизи на вещите лица съдебни медици и авто-инженери, като правилна и в съответствие с процесуалните изисквания, защото е направена съобразно изискванията по чл.107, ал.3 и ал.5 НПК – след съпоставяне и анализ по отделно и в съвкупност. Не е вярно твърдението в касационната жалба на подсъдимия, че неправилно въззивният съд е отказал да допусне непосредствен разпит на св. К.К. , въпреки констатациите за опорочаване на досъдебното производство на разпита пред съдия. От данните по делото се установява, че К. К. е разпитана пред съдия при стриктно спазване изискванията на чл.210А НПК – било е необходимо да се закрепят показанията на тази свидетелка (предвид поведението на евентуалния извършител-подсъдимия Д. , и възможността да окаже влияние върху нея), защото са били от изключително значение за разкриване на обективната истина – седяла е в автомобила на предната седалка и е имала възможност да установи обстоятелства от съществено значение за установяване на конкретната фактическа обстановка. Разпитът е проведен до 14.05 ч. на 27.12.2001 год., когато е било образувано досъдебното производство, но все още се е водило срещу неизвестен извършител. Подсъдимият е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.343, ал.2 НК – видно от съдържанието на постановлението, на същата дата, но в 15.25 ч. От това следва, че не е имало процесуална възможност да бъде уведомен, вкл. и защитника му, за извършеното процесуално-следствено действие и още по-малко да се осигури присъствието му. Възражения по този разпит или искане за преразпит на досъдебното производство след привличането му като обвиняем не са направени. Не е бил лишен от възможността да събира доказателства, но такова искане е направил едва в съдебното заседание. Съдът го е уважил и е разпитал лицата, посочени 7 години след произшествието, като свидетели за установяване присъствие в автомобила по време на произшествието, за които не се съдържат данни дори в неговите обяснения на досъдебното производство (племенника му и неговата тогавашна приятелка). Изводите за достоверността на твърдените от тях факти и двете инстанции по същество са направили след съпоставянето им с останалия доказателствен материал, съдържащ данни за установявани от тях обстоятелства. Решението да не бъдат възприети като опровергаващи показанията на св. К не е произволно или едностранно. Констатираните противоречия и тяхното отстраняване по съображенията, изложени според изискванията на чл.305, ал.3 НПК, не са налагали провеждането на очна ставка. Поначало законодателят е предвидил очната ставка като процесуална възможност, а не като задължение за съответния орган и то само за случаите при констатирани съществени противоречия, каквито в конкретния случай не са установени. От изложеното следва, че няма процесуално нарушение, което да е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Не е нарушение в смисъла на чл.348, ал.3 НПК липсата на ЕГН-то на подсъдимия в решението на въззивния съд. Налице са достатъчно данни за идентифицирането на подсъдимия, поради което няма процесуално нарушение от предвидените в НПК за процесуалното му качество на подсъдим. Основателно е възражението, че въззивният съд при определяне размера на наказанието, което е увеличил с две години, не е отчел всички обстоятелства. От данните по делото е видно, че са взети предвид и правилно оценени индивидуализиращите личността и обществената опасност на подсъдимия – поведението му в обществото, данните за съдимост – осъждан неколкократно за престъпления по транспорта, включително за управление след употреба на алкохол, многобройните нарушения на правилата за движение, за които са налагани административни наказания (включително и лишаване от правоуправление общо за около 5 години, макар и да е бил през тези години професионален шофьор), което указва на личност със завишена степен на обществена опасност. Обвинението е за престъпление по транспорта, в резултат на допуснато едно от най-тежките нарушения на правилата за движение – по смисъла на чл.20 ЗДвП, свързано с режима на скоростта поради несъответствието й с конкретната пътна обстановка.правлявал е технически неизправен автомобил, проявил е последващо поведение, с което е целял да се укрие и да избегне санкция - и отношение към извършеното и резултата, за което предвид цялостното поведение в наказателното производство не може да се направи извод, че е осъзнал и е дал отрицателна оценка на извършеното. Този извод се подкрепя и от данните, че е нарушил мярката за неотклонение и е бил в неизвестност, което е било причина за спиране на производството до издирването му, т.е. демонстрирал е процесуално поведение и в един последващ момент, което е довело до удължаване времето за приключване на досъдебното производство. Вярно е обаче, че разследващите органи по недопустим начин са допуснали неоправдано удължаване на сроковете, предвидени в НПК, без това да се е налагало по конкретното дело, както и да повтарят вече извършени процесуално-следствени действия, което не се е налагало поради липса на данни да са били опорочени. От изложеното следва, че наказателното производство не е могло да бъде приключено в разумни срокове не поради фактическа и правна сложност или само поради недобросъвестно процесуално поведение на подсъдимия, а и поради нарушение от с. на прокурора и разследващите органи, които не са осигурили провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове. Последното обстоятелство въззивният съд е бил длъжен, но не е отчел, поради което макар и да е увеличил размера на наказанието в рамките на безспорен очевиден превес на смекчаващите обстоятелства, е допуснал нарушение във вреда на подсъдимия, пренебрегвайки процесуалното си задължение да направи цялостна обоснована оценка на всички относими индивидуализиращи обстоятелства, довело до явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл.348, ал.5 НПК. Справедливо и съответно на извършеното и обществената опасност на личността на подсъдимия, на поведението на пострадалия, последиците, подбудите, на целите по чл.36 НК е наказание в размер на 4 години при предпоставките по чл.54 НК за престъплението по чл.343, ал.2 НК, което подсъдимият следва да изтърпи при правилно определения режим. В посочения смисъл решението следва да бъде изменено. Обстоятелството-продължителност на наказателното производство, в конкретния случай не може да бъде определено като изключително, каквото искане се поддържа в жалбата с оглед да се наложи наказание при предпоставките по чл.55 НК – под предвидения минимум. Това би било възможно, но ако подсъдимият е имал процесуално поведение, с което по време на наказателното производство не е допринесъл сам за отдалечаване във времето на санкцията от датата на извършване на престъплението, какъвто обаче не е този случай. В изложения смисъл настоящият състав намира наказанието при предпоставките на чл.54 НК съответно с изискванията за справедливост. Изменението в най-тежко от определеното на подсъдимия наказания лишаване от свобода – това за престъплението по чл.343, ал.2 НК, и намаляването му на 4 години налага изменение и на определеното на основание чл.23, ал.1 НК общо, най-тежкото, от въззивния съд, в размер на 5 години и да бъде намалено на 4 години. С оглед на изложените съображения жалбата на частните обвинители по отношение размера на наказанието е неоснователна. Законосъобразно инстанциите по същество са приели, че подсъдимият с неправомерното си поведение е причинил смъртта на пострадалия, поради което следва при предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД да носи и гражданска отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД. Въззивният съд не е изложил свои подробни съображения, но ясно е мотивирал, че е възприел оценката за близост и привързаност между пострадалия и гражданските ищци-неговите деца, взаимната помощ, която са си оказвали, обичта, болките и страданията от неочакваната загуба. Правилно е приел, че възрастта, душевното състояние, слабостите, които е проявявал пострадалия, не са обстоятелства, които да са относими при оценката за дължимото обезщетение, поради което не ги е оценявал. Законосъобразно е възприел изводът, че е налице съпричиняване от с. на пострадалия след като е основан на констатацията, че се е движел в нарушение на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП - пешеходецът е бил длъжен да се движи по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства.дарът е настъпил в дясната част на платното за движение на подсъдимия в гръб на пострадалия, който като пешеходец се е движил по платното за движение по посоката на движение на автомобила. Вероятно инстанциите по същество-поради липса на ясни мотиви в тази насока, са взели предвид като обстоятелство за отговорността на подсъдимия пияното състояние на пострадалия, но са пренебрегнали липсата на каквито и да било данни, че то е било от значение за настъпване на произшествието. При конкретно установената фактическа обстановка за тежките метеорологични условия, наличието на сняг, преспи и коловози по платното за движение и липса на пътека по тротоара, по която би могъл да се движи пешеходеца без да се налага да се движи по платното за движение, установената скорост на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, с което се е поставил в невъзможност да предотврати удара и двете инстанции по същество са определили по-висока степен на съпричиняване от с. на пострадалия. Степента на отговорност на подсъдимия следва от действително извършеното от него и въз основа на цялостната обоснована оценка на всички обстоятелства, имащи значение за гражданската отговорност при конкретно установената фактическа обстановка и поведение на двамата участници в произшествието. Така отчетени относимите обстоятелства водят до извода, че справедливо и в съответствие с чл.52 вр. чл.51, ал.2 ЗЗД е обезщетение в размер на по 10 хил.лева за всеки един от гражданските ищци. За увеличението с по 5 хил.лева, т.е. общо в размер на 10 хил.лева подсъдимият следва да заплати държавна такса в размер на 600 лева. В посочения смисъл решението следва да бъде изменено и в гражданската му част. Доводите за необоснованост, които се поддържат от защитника на подсъдимия, не следва да бъдат обсъждани. В правомощията на касационната инстанция не е предвидено такова самостоятелно касационно основание за проверка правилността на фактическите положения и възможността да бъдат заменени решенията на инстанциите по същество по фактите. Основателно е искането на частния обвинител и граждански ищец Ж. К. Ж. да й бъдат присъдени направените за касационното производство разноски, представляващи адвокатското възнаграждение за упълномощения от нея повереник. Сумата в размер на 170 лева, видно от приложения договор, е договореното възнаграждение и е платена изцяло. Неоснователно е обаче искането на частния обвинител и граждански ищец П. К. Ж. да му бъдат присъдени разноски за настоящото производство. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие /кочан № 0*-серия Б/ от 17.11.2008 год. в р.ІІІ е записано, че е договорено възнаграждение 170 лева. Няма данни, от които да се направи извод, че сумата е платена, поради което подсъдимият да я дължи като направени разноски по смисъла на чл.189 НПК. Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.2, т.1 и т.5 вр.ал.1, т.3 вр.чл.348, ал.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ИЗМЕНЯ решение № 162/20.10.2008 год. по въззивно нохд № 301/2008 год. на Варненския апелативен съд, наказателно отделение в частта относно наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия К. А. Д., за престъплението по чл.343, ал.2, пр.4, б. Б, което намалява на четири години и определеното на основание чл.23, ал.1 НК – на четири години, както и в гражданската част като увеличава присъденото на Ж. К. Ж. и П. К. Ж. обезщетение за неимуществени вреди с по 5 000/пет хиляди/лева за всеки един, които подсъдимият К. А. Д. да им заплати със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. Осъжда подсъдимия К. А. Д. да заплати допълнителна държавна такса в размер на 600/шестстотин/ лева, а на Ж. К. Ж. направените по делото пред касационната инстанция разноски в размер на 170/сто и седемдесет/лева. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П. К. Ж. за присъждане на разноски. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/       /СЛ Вярно с оригинала! СЕКРЕТАР: