- 14 -
РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. София 23.06.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 03.02.2016 (трети февруари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3471 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6594/19.05.2015 година, подадена от П. на Р. Б. срещу решение № 910/30.04.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 77/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд след частична отмяна на решение № 17 699/24.10.2014 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 20-ти състав, постановено по гр. д. № 4872/2013 година е осъдил П. на Р. Б. да заплати на В. М. Ц. по предявен от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ сумата от още 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, като е потвърдил първоинстанционното решение, в частта му, с която предявеният иск е бил уважен за сумата от 30 000.00 лева обезщетение за същите вреди. С оглед на това общият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, което е присъдено на В. М. Ц. по предявения от него срещу П. на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ, е 50 000.00 лева. В касационната жалба е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Ц. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че уважената част от иска е прекомерно завишена и не съответства на реално претърпените вреди, на социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната, а също така и на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Според касатора въззивният съд е надценил значението на широкото медийно разгласяване на обвинението и отразяването му в доклади на междудържавно ниво във връзка с борбата с корупцията. Не е била установена пряка причинна връзка между появата на заболяванията диабет и рак на щитовидната жлеза и воденото наказателно производство. Не било установено обвинението да е довело до някакво конкретно засягане на политическата кариера на В. М. Ц.. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на В. М. Ц. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи.
Ответникът по касационната жалба В. М. Ц. е подал отговор на същата с вх. № 8500/22.06.2015 година, с който е изразил становище, че същата е неоснователна и е поискал да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено. Това становище се поддържа и от явилият се в проведеното на 03.02.2016 година открито съдебно заседание процесуален представител на ответника по касацията.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 13.05.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 6594/19.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 1353/26.11.2015 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за задължението му да изложи собствени мотиви към решението си въз основа на установените по делото факти и обстоятелства.
Отговорът на първия от въпросите, по който е допуснато касационно обжалване се съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
По отношение на втория въпрос трябва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивният съд излага мотиви към решението си. По отношение на същите трябва да се има предвид посоченото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Същата има за предмет разрешаване на самия материално правен спор и затова при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Въззивният съд, в установените с чл. 269 от ГПК граници, извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и прави изводите си по съществото на спора. Затова той трябва да изготви самостоятелни мотиви, в които да отрази дейността си по решаването на спора, а едва след това да направи извод дали резултатът от решаващата му дейност, съвпада напълно или частично с този на първата инстанция. В този смисъл в мотивите към решението си въззивния съд трябва да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, каквито са изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. Затова в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Във връзка с тези указания е установена трайна съдебна практика, според която прилежащите към съдебното решение мотиви не трябва да имат декларативен характер, а трябва да са обосновани. При постановяването на решението си съдът трябва да обсъди исканията, твърденията, възраженията и оспорванията на страните, каквото задължение има съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК, като след преценка на същите и на относимите към тях доказателства да приеме определени обстоятелства за доказани или не. При извършването на тази преценка той трябва да спазва правилата на формалната логика и да обсъжда всички обстоятелства, имащи значение за спора, включително и тези настъпили след предявяването на иска (чл. 235, ал. 3 от ГПК), заедно с допустимите и относими за тях доказателства, без да игнорира някои от тях. След като приеме, които от фактите по делото са доказани, в изпълнение на задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът определя приложимите за тях правни разпоредби и прилага предвидените в тях последици. Въз основа на тази своя преценка съдът постановява решението си по съществото на спора, поради което тя трябва да бъде отразена в мотивите към нето. Затова в мотивите към съдебното решение съдът е длъжен да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните както и представените от тях доказателства (а ако изключва някое доказателства от преценката да посочи защо), да отрази на кои от противоречивите доказателства дава вяра и на кои не с посочването на причините за това, да определи предмета на спора и относимите към него факти, както и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или за недоказани и въз основа на какви доказателства като това задължение е както за първоинстанционния, така и за второинстанционния съд. В този смисъл решение № 166/18.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1285/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 646/12.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1210/2009 година, решение № 210/15.08.2014 година, постановено по гр. д. № 6605/2013 година, решение № 310/04.11.2014 година, постановено по гр. д. № 795/2014 година, решение № 283/14.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1609/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година, решение № 101/03.06.2015 година, постановено по т. д. № 1740/2014 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение №157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година и решение №134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. При това предвидената в разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението му, в установените от чл. 269 от ГПК граници, да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата по спора и да обсъди относимите към тях искания, твърдения, възражения и оспорвания на страните и относимите към тях доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, така и да обсъди всички събрани и относими към тези доводи доказателства. Констатациите в мотивите на решението на въззивния съд, че е обсъдил доводите на страните и е преценил доказателствата, като с оглед на това приема за приложимо правилото на чл. 272 от ГПК и препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи мотиви за това защо е приел, че такова препращане е възможно не представляват собствени мотиви на въззивния съд по чл. 272 от ГПК. Затова мотивите на въззивния съд не трябва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалваното с въззивната жалба първоинстанционно решение, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 643/12.10.2010 година, постановено по гр. д. № 1246/2009 година, решение № 120/04.04.2013 година, постановено по гр. д. № 964/2012 година, решение № 60/05.06.2013 година, постановено по гр. д. № 546/2012 година, решение № 42/05.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5488/2013 година, решение № 94/28.03.2014 година, постановено по гр. д. № 2623/2013 година и решение № 40/04.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4297/2014 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:
С обжалваното решение е прието, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ и П. на Р. Б. трябва да отговаря за претърпените от В. М. Ц. вследствие на незаконосъобразното обвинение неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че държавата отговоря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, че същото се определя глобално по справедливост, като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, или производството е прекратено и тежестта на тези, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, в случаите на частично оправдаване, а размерът на обезщетението се определя по справедливост. Посочено е, че това не абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни съществуващи обстоятелства, които обуславят вредите и които трябва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението. Този размер се определял на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда, а именно колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и други. Не е било в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 от ГПК. Посочено е, че на следващо място размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания като това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск, а именно продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно каква е медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна, като фактори за определяне на обезщетението са посочени продължителността на наказателното производство; тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът на взетата мярка за неотклонение, има ли разгласяване чрез медиите, има или влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и други. Сочи се, че първоинстанционният съд е отчел всички тези предпоставки за определяне размера на претендираното обезщетение, както и е изложил мотиви, относно това, защо приема, че това е справедливият размер на присъденото обезщетение. Прието е, че първоинстанционният съд е обсъдил всички критерии, при определяне на размера на наложеното наказание. В решението си този съд е бил отчел както обстоятелството, че ищецът е публична личност, така и обстоятелството, че воденото наказателно производство е разгласено изключително методично и последователно именно от представители на прокуратурата. Съпоставяйки обаче широкото отразяване на обвиненията и посочването им в доклади на междудържавно ниво по отношение борбата с корупцията, както и изключителното постоянство при повдигането на обвиненията, за които съдът е дал указания с психическите и физическите травми претърпени от ищеца въззивният съд е намерил, че определеният от първоинстанционния съд размер е занижен, поради което е определил размер на обезщетението от 50 000.00 лева.
С постановление от 17.03.2009 година, постановено по пр. пр. 3096/2009 година по описа на Софийска градска прокуратура е било образувано д. п. № 30/2009 година по описа на НСлС, което към този момент е било водено срещу неизвестни извършители. С постановление от 08.09.2009 година В. М. Ц. е бил привлечен като обвиняем по д. п. № 30/2009 година по описа на НСлС за това, че на 27.02.2009 година в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б” от НК-м. на М. на з. и х., с цел да набави за другиго имотна облага е подписал заповеди за разрешаване на петнадесет замени на земи частна държавна собственост, като от това са настъпили значителни вредни последици, като деянията осъществяват поотделно състава на едно и също престъпление, извършени са през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на последващите, които действия са квалифицирани като престъпление по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Със същото постановление по отношение на Ц. е взета мярка за неотклонение „подписка”. С последващо постановление от 13.01.2010 година В. М. Ц. е бил привлечен като обвиняем и за престъпление по чл. 219, ал. 3 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, включващо пет отделни деяния, извършени в посоченото по-горе длъжностно качество. С постановление от 29.01.2010 година на Софийска градска прокуратура, постановено по пр. пр. 3096/2009 година воденото срещу ответника по касацията досъдебно производство е било прекратено по отношение на деянията по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като е разпоредено производството да продължи с внасяне на обвинителен акт за тези по чл. 219, ал. 3 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Прекратяването е било обжалвано от Ц. като с определение от 16.02.2010 година на Софийски градски съд, наказателно отделение, 29-ти състав, постановено по н. ч. д. № 528/2010 година е отменено и досъдебното производство е върнато на Софийска градска прокуратура за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. С ново постановление от 12.03.2010 година воденото срещу Ц. досъдебно производство е било прекратено, поради липса на престъпление, по отношение на деянията по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като е разпоредено производството да продължи с внасяне на обвинителен акт за тези по чл. 219, ал. 3 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Такъв обвинителен акт е бил внесен, но с разпореждане от 27.05.2010 година производството по образуваното въз основа на него н. о. х. д. № 2080/2010 година по описа на Софийски градски съд е било прекратено и производството е върнато на Софийска градска прокуратура за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. С постановление от 28.07.2010 година, постановено по пр. пр. 3096/2009 година Софийска градска прокуратура е прекратила воденото срещу Ц. досъдебно производство за дванадесет деяния по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, поради липса на състав на престъпление, а с постановление от 29.07.2010 година ответникът по касацията е привлечен като обвиняем по д. п. № 30/2009 година по описа на НСлС за пет деяния по чл. 219, ал. 3 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. С определение от 02.09.2010 година, постановено по н. ч. д. № 3897/2010 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 27-ми състав постановлението от 27.07.2010 година за частично прекратяване на досъдебното производство е отменено, тъй като е било немотивирано, и делото е върнато на Софийска градска прокуратура за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. С последващо постановление от 17.11.2010 година воденото срещу В. М. Ц. досъдебно производство за деянията по чл. 282, ал. 2 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК отново е било прекратено, поради липса на състав на престъпление. Това постановление е изменено с определение от 10.01.2011 година, постановено по н. ч. д. № 5332/2010 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 21-ви състав, с което е прието, че основанието за прекратяване на производството трябва да бъде липса на извършено от В. М. Ц. престъпление от обективна страна. След като с разпореждане от 08.03.2011 година, постановено по н. о. х. д. № 771/2011 година обвинителния акт срещу Ц. за деянията по чл. 219, ал. 3 във връзка с ал. 1 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК отново е бил върнат на Софийска градска прокуратура за отстраняване на съществени процесуални нарушения е последвало постановление от 07.05.2012 година за прекратяване на производството и по тези обвинения. Това постановление е изменено с определение от 06.06.2012 година, постановено по н. ч. д. № 2692/2012 година по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, 1-ви състав, с което е прието, че основанието за прекратяване на производството трябва да бъде липса на извършено от В. М. Ц. престъпление от обективна страна.
С оглед на горното са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. на Р. Б. за претърпените от В. М. Ц. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на обвиненото лице. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:
1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и
2) прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че деянието не е престъпление, които в случая са налице.
Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ. Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила присъда или постановление, респективно определение за прекратяване на производството. Именно с тях се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.
Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от В. М. Ц., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
В решение № 480/23.04.2 013 година, постановено по гр. д. № 85/2 012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответника, а съдът при равнопоставеност на страните да събере доказателства. Посоченото решение е постановено по реда на чл. 290 от ГПК и по силата на т. 2 от ТР № 1/19.02.2 010 година, постановено по тълк. д. № 1/2 009 година на ОСГТК на ВКС, представлява задължителна съдебна практика. С оглед на същото съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2 013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2 012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2 013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2 011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.
В конкретния случай за установяване на преживените от него негативни последици В. М. Ц. е ангажирал показанията на разпитаните по делото свидетели И. Л. Ц. и Л. А. Б.. Според твърденията на първата свидетелка, която е съпруга на Ц., след като му е било повдигнато обвинение той се е променил, станал е по-затворен. В дома на свидетелката и ответника по касацията е имало стресови ситуации, като Ц. се е опитвал да излезе от дома си, за да се разтовари, но после отново се е затварял в себе си. Вследствие на обвинението ответникът по касацията е започнал отново да пуши. Свидетелката сочи, че действията срещу съпруга й са започнали около месец след като той е бил освободен като М. на з. и х. Повдигнато обвинение е дало повод на всички медии да сочат В. М. Ц. като най-големия престъпник. В началото всички, които преди това са били около него са се отдръпнали, като Ц. е приел тежко това обстоятелство. Опитвал се е да щади семейството си, но навсякъде се говорело за повдигнатото срещу него обвинение. Дори и след прекратяването на наказателното производство В. М. Ц. не е могъл да приеме това, което се е случило. Според вторият свидетел Л. А. Б., ответникът по касацията е изпадал в нервни кризи, имал е истерични крайности, избухвал е в семейството и никога не се е знаело кога ще реагира по-бурно. От воденото наказателно производство е пострадала и професионалната реализация на В. М. Ц.. Преди да заеме министерската длъжност той е работел в Института по почвознание „Н. П.”, където впоследствие се е върнал. Там обаче не гледали с добро око на него и поради това той само е давал консултации от време на време. След това на В. М. Ц. не е бил предлаган висок пост. Той се е притеснявал за близките си и за това как те ще се развият за в бъдеще, като дори е смятал, че дъщеря му не може да продължи образованието си заради него. И двамата свидетели сочат, че здравословното състояние на Ц. се е влошило вследствие на воденото срещу него наказателно производство. Засилила се е симптоматиката на високото кръвно, от което той е страдал, на няколко пъти му е прилошавало, губил е съзнание като е падал и си е ударил главата. На няколко пъти е лежал в болнично заведение, а през 2010 година е бил установен диабет. Във връзка с тези обстоятелства по делото е изслушано заключението на съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р Р. Б. И.. От същата се установява, че Ц. страда от захарен диабет втори тип (неинсулиновозависим захарен диабет), диабетна полиневропатия и предшестващи състояния, както и фамилна обремененост. Преживеният от Ц. вследствие на воденото наказателно производство стрес е могъл да бъде в непосредствена връзка с изявата на диабета и да поддържа лоша компенсация до започване на по-агресивна терапия. Продължителна асимптомна хипергликемия, както и лоша компенсация на диабета за непродължителен период може да са допринесли за усложнението диабетна полиневропатия, но то няма непосредствена връзка с преживения стрес. Освен това Ц. е претърпял оперативна интервенция свързана с възлеста струма на щитовидната жлеза с нодозен псевдорецидив. Тази струма обаче е хронично състояние и стресът не е предизвикал отклонения н щитовидната функция. Захарния диабет втори тип, заедно с артериалната хипертония повишават няколкократно риска от коронарни и други съдови инциденти, а също така влошават прогнозата им. Наред с това в заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р Д. Ц. Б. се сочи, че преживения психо-емоционален стрес се е отразил неблагоприятно на общото здравословно състояние на В. М. Ц., като при биологичните системи, предвид тяхната сложност, многофакторна субординираност и взаимозависимост, не се наблюдава точно съвпадение във времето между действието на фактора-причина и явлението-следствие. Времевия интервал за изява не може да се определи с точност и е строго индивидуален за всяка биологична система, тъй като е обусловен от генетични фактори. Чрез появата на нестабилна ангина пекторис (изявена на 06.11.2012 година-09.12.2012 година), на фона на преживян преди това миокарден инфаркт и при рисков профил, определящ висок глобален сърдечносъдов риск, преживеният психо-емоционален стрес е застрашил пряко живота на Ц.. Патогенетичен фактор за това заболяване е хемодинамичният стрес, предизвикан от адреналина и останалите налични рискови фактори.
С оглед на горното действително са налице претърпени от Ц. неимуществени вреди от посоченото по-горе наказателно производство, изразяващи се в изразяват в негативни емоционални, психически и психологически преживявания, които подлежат на обезщетение. В тази връзка следва да бъде взето предвид, че общата продължителност на наказателното производство е около три години и три месеца, от началото на образуването му до момента на влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство. Освен периода, през който са търпени вредите, трябва да се има предвид, че престъпленията, за които Ц. е бил привлечен като обвиняем са тежки такива по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, което се отразява на степента и тежестта на претърпените от него негативни емоции, тъй като се създава възможност той да бъде лишен от свобода за продължителен период от време. При това тези негативни емоции са подсилени и от това, че обвинението е било за деяния, които са били извършени от В. М. Ц., в качеството му на публична личност и длъжностно лице-М. на з. и х., което е довело и до широка медийна разгласа на случая, придружена с постоянни коментари в средствата за масово осведомяване през цялото времетраене на наказателното производство. Тази разгласа и предизвикания от нея широк обществен интерес, от своя страна са довели до по-високо уронване на доброто име и престижа на Ц., от обикновените случаи. Същевременно обаче трябва да се има предвид и обстоятелството, че през цялото време на наказателното производство по отношение на Ц. е била взета най-леката мярка за неотклонение, а именно „подписка”, поради което свободата за придвижване и за осъществяване на контакти не е била ограничена значително. При това наказателното производство е било частично прекратено още преди цялостното му прекратяване, което от своя страна е довело до намаляване на част от негативните очаквания за крайния изход от производството. Освен това, наистина от изслушаните по делото съдебномедицински експертизи с вещи лица д-р Р. Б. И. и д-р Д. Ц. Б. може да бъде направен извод, че предизвиканите от воденето срещу Ц. наказателно производство негативни емоции могат да дадат временно отражение върху здравословното му състояние. Това отражение обаче е само временно и не е съществено до степен да доведе до трайно и постоянно влошаване на здравословното състояние на ответника по касацията. Нито едно от заболяванията, от които В. М. Ц. страда не е предизвикано от воденото срещу него наказателно производство, а причините за тях са други. От заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза с вещо лице д-р Д. Ц. Б. не следва друг извод, тъй като от него не може да се извлече категоричен извод за наличието на причинна връзка между настъпването на заболяванията и наказателното производство. Сочената от това вещо лице нестабилна ангина пекторис се е проявила след влизането в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, поради което не може да се предполага, че е причинена от предизвикания вследствие на него стрес. Последният не е причина за заболяванията, а може да доведе само до временното обостряне на някои от тях, което обаче няма постоянен характер. Освен показанията на разпитания по делото свидетел Л. А. Б. няма други категорични доказателства, че воденото срещу Ц. наказателно производство е дало трайно негативно отражение върху професионалното му развитие, а също така не са събрани и категорични доказателства, че причината на ответника по касацията да не са били предлагани политически постове е единствено и само наказателното производство, макар че то несъмнено дава отражение в тази насока. С оглед на това сегашния съдебен състав, съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД намира, че сумата от 30 000.00 лева справедливо ще обезщети В. М. Ц. за претърпените от него неимуществени вреди. Съставът на Софийския апелативен съд е обосновал определения от него по-висок размер на обезщетението с факта на широкото отразяване на обвиненията и посочването им в доклади на междудържавно ниво по отношение борбата с корупцията, както и с изключителното постоянство при повдигането на обвиненията, за които съдът е дал указания. На тези обстоятелства, обаче не трябва да се дава предимство и те не трябва да се преценяват сами по себе си, а във връзка с останалите факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението. Затова тези обстоятелства не обуславят, присъждането на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от посочения по-горе.
Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявеният от В. М. Ц. срещу П. на Р. Б. иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ е уважен за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 50 000.00 лева и действително дължащото се такова от 30 000.00 лева) като се постанови друго, с което иска в тази му част бъде отхвърлен.
В останалата му обжалвана част решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде трябва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 910/30.04.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 77/2015 година, в частта му, с която е уважен предявеният от В. М. Ц. от [населено място], [община], [улица], с Е. [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат И. В. срещу П. НА Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 50 000.00 лева и действително дължащото се такова от 30 000.00 лева) обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.06.2012 година до окончателното изплащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от В. М. Ц. от [населено място], [община], [улица], с Е. срещу П. НА Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, алт. 2 от ЗОДОВ за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 50 000.00 лева и действително дължащото се такова от 30 000.00 лева) обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.06.2012 година до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 910/30.04.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 77/2015 година в останалата му обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2. |