Р Е Ш Е Н И Е № 2 София, 16.02.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: 1. ГАЛИНА ЗАХАРОВА 2. ГАЛИНА ТОНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 1494 по описа за 2015 г. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Р. Ц. Х. (чрез адвокат Л. П.) и подсъдимия Д. П. К. (чрез адвокат Ж. Н.) против присъда № 54 от 23.09.2015 г. по в.н.о.х.д. № 353/ 2015 г. на Плевенски окръжен съд, І въззивен наказателен състав. В жалбата си подсъдимият Х. навежда доводи, сочещи на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и прави искане да бъде изцяло оправдан. Подсъдимият К. бланкетно посочва всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. С писмено допълнение, изготвено от адвокат И. П., защитник на подсъд. Х., се развиват доводи и за останалите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК, непосочени с касационната жалба. В писмено допълнение адвокат Ж. Н. развива с конкретни доводи наведените в жалбата касационни основания. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимите Р. Х. и Д. К., както и техните защитници адв. П. и адв. Н. поддържат жалбите по изложените в тях съображения и в подадените писмени допълнения. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбите за неоснователнr и пледира за потвърждаване на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на жалбите, изложените от страните съображения и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С нова присъда № 54 от 23.09.2015 г. по в.н.о.х.д. № 353/ 2015 г., Плевенският окръжен съд, І въззивен наказателен състав, отменил частично присъда № 58 от 10.03.2015 г. по н.о.х.д. № 577/ 2012 г., по описа на Плевенски районен съд, и признал подсъдимите Д. П. К. и Р. Ц. Х. за виновни в това, че в периода 13-14.04.2010 г., в [населено място], в съучастие като извършители помежду си и с осъдения С. А. В., противозаконно лишили от свобода непълнолетните Р. С. И. (на 16 годишна възраст) и С. И. С. (на 17 годишна възраст), поради което и на основание чл. 142а, ал. 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК били наложени наказания от три години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяването им в затвор. Подсъдимият Р. Ц. Х. бил признат за виновен още и в това, че в периода от 13 до 14.04.2010 г., в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с подсъдимия Д. П. К. и с осъдения С. А. В., склонил и принудил лице, ненавършило 18-годишна възраст – Р. С. И., към употреба на наркотични вещества с цел съвкупление и блудствени действия, поради което и на основание чл. 155, ал. 5, т. 2, 3 и 5 във вр. с ал. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. ”а” и ”б” от НК и чл. 54 от НК му било наложено наказание от десет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяването му в затвор, както и наказание глоба в размер на сто хиляди лева. На основание чл. 23 от НК окръжният съд наложил на подсъдимите К. и Х. едно общо, най-тежкото наказание от десет години лишаване от свобода, за чието изтърпяване определил първоначален строг режим в затвор. Към това общо наказание присъединил наказанието глоба в размер на сто хиляди лева. Към общото наказание на подсъд. К. съдът присъединил и второ наказанието глоба в размер на две хиляди лева. В останалата част първоинстанционната присъда била потвърдена и разгледаните с нея престъпления не са предмет на касационна проверка. С разпореждане от 13.11.2015 г. председателят на Второ наказателно отделение при Върховния касационен съд отказал образуване на касационно производство по постъпилите жалби от осъдения С. А. В. (чрез адв. Е. и адв. М.). С първоинстанционната присъда № 58 от 10.03.2015 г. по н.о.х.д. № 577/ 2012 г., Плевенският районен съд признал подсъдимите К. и В. за виновни в престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 2 и 3 във вр. с ал. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това, че в периода 13-14.04.2010 г., в [населено място], в съучастие като извършители склонили и принудили две ненавършили пълнолетие лица – Розмарина С. И. и С. И. С., към употреба на наркотични вещества с цел съвкупление и блудствени действия, за което им били наложени наказания от десет години лишаване от свобода и глоба в размер на сто хиляди лева. Подсъдимият К. бил признат за виновен в самостоятелна престъпна дейност по чл. 152, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2 от НК за това, че на 14.04.2010 г., в [населено място], се съвкупил с лице от женски пол, ненавършило осемнадесет години - непълнолетната Р. С. И., като я принудил към това със сила и заплашване, за което бил осъден на три години лишаване от свобода. А също и по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК за това, че на неустановена дата през 2010 г., в [населено място], придобил и до 21.04.2010 г. държал без надлежно разрешение високорисково наркотично вещество - 3.441 грама марихуана, с активен компонент тетрахидроканабинол 1%, на стойност 20.62 лева, поради което бил осъден на една година лишаване от свобода глоба в размер на две хиляди лева. На основание чл. 68 от НК районният съд привел в изпълнение наказанието от шест месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Д. П. К. по н.о.х.д. №469/ 2010 г. по описа на Плевенски районен съд, което да се изтърпи отделно при първоначален строг режим в затвор. Осъденият С. А. В. бил признат за виновен в престъпление по чл. 142а, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК за това, че в периода 13-14.04.2010 г., в [населено място], противозаконно лишил от свобода непълнолетните Р. С. И. и С. И. С., за което бил осъден на три години лишаване от свобода. Осъдените С. А. В., С. К. И. и Р. Ц. Х. били признати за виновни в престъпление по чл. 142а, ал. 4 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК за това, че на неустановена дата през м. март 2010 г., в [населено място], в съучастие помежду си като извършители, противозаконно лишили от свобода Б. С. Н. и деянието е извършено по начин мъчителен за пострадалия, като им били наложени наказания от три години лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК първоинстанционният съд определил на осъдения С. А. В. едно общо, най-тежкото наказание от десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим за изпълнение в затвор. Предмет на касационната проверка е новата присъда на въззивния съд, с която подсъдимите К. и Х. са признати за виновни в съучастническо престъпление – противозаконно лишаване от свобода на непълнолетните И. и С. по чл. 142а, ал. 3 във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, осъждането на подсъд. Х. за престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 2, 3 и 5 от НК, както и приложените съвкупности. По наведеното касационно основание за съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК Голяма част от ангажираните доводи и твърдения в писменото допълнение към касационната жалба на подсъд. К. представлява анализ на събраните по делото доказателства и излагане на защитната теза на подсъдимия (л.л. 1-8, 14-17). Приетите от въззивната инстанция факти и обстоятелства не могат да бъдат проверявани по касационен ред, а така също и изложения от съда доказателствен анализ. Посочените от подсъд. Х. в писмено допълнение нови основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК не подлежат на касационна проверка, тъй като не са били първоначално заявени с касационната жалба. С писмено допълнение могат да бъдат доразвити доводите по направените с жалбата касационни основания или да бъдат наведени нови съображения по тях. Извън законовите срокове по чл. 350, ал. 1 и 2 от НПК не могат да бъдат въвеждани основания по чл. 348 от НПК, непосочени в касационната жалба. Касационната проверка за процесуални нарушения обхваща само доводите на подсъд. К., изложени на л. 12-14 от писменото допълнение. Обект на възражения е обвинителният акт, където не били описани конкретните действия на всеки от подсъдимите за извършените в съучастие престъпления. Доводът е неоснователен. Поведението на всеки от дейците е описано съобразно установените от обвинителната власт факти и след извършеното по делото разследване. В обстоятелствената част присъстват необходимите факти и обстоятелства, изпълващи признаците от обективната и субективната страна на извършените престъпления, което позволява обвинението да бъде правилно разбрано. Отсъствието в обвинителния акт на анализ на мотивите и подбудите на дейците за извършване на отделните престъпления не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като не накърнява правото на защита на подсъдимите. Приложението към обвинителния акт, дори и да е изготвено в отклонение от изискванията на чл. 246, ал. 4 от НПК (както се твърди в жалбата), не е в състояние да ограничи правата на страните в процеса, поради което нарушението не е съществено. Приложението към обвинителния акт с включените в него справки са необходими за подготовката на съдебното заседание. В тях не се съдържа съществена информация, необходима за правилното упражняване на процесуалните права на подсъдимия и на другите страни в процеса. Веществените доказателства, дори и да не са изрично изброени, но е посочено къде са описани в конкретен документ по делото, не представлява процесуално нарушение на чл. 246, ал. 4 от НПК. Освен всичко изложено, приобщените като веществени доказателства два оптични диска (л. 606, н.о.х.д.) не се отнасят до разглежданите по касационен ред престъпления. С основание се възразява срещу конструкцията на мотивите на въззивния съдебен акт, в които окръжният съд първо е отговорил на някои от възраженията на обжалващите страни (по протеста и по жалбата на осъдения В.), ненужно е описал отменения от по-рано първоинстанционен съдебен акт (присъда № 366 от 20.10.2011 г. по н.о.х.д. № 3265/ 2010 г. на Плевенски районен съд – стр. 18-21 от мотивите), след което е изложил приетата от него фактическа обстановка и накрая е отговорил на възраженията на подсъд. К.. Този подход внася обърканост и неподреденост в мотивите на въззивната инстанция, но не ги приравнява на пълната им липса по съществени за делото въпроси. Въззивният съд е описал доказаната според него фактическа обстановка по делото, която в значителна част съвпада с приетата от първоинстанционния съд. Неоснователно е възражението на подсъдимия К., че буквалното пренасяне на фактите от единия съдебен акт в другия (от типа copy-paste) представлява нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Въззивният съд може да приеме за доказани нови факти и така да изложи отчасти или изцяло различна фактическа обстановка от приетата с първоинстанционния съдебен акт (аргумент от чл. 316 от НПК). Когато всички факти и обстоятелства са били правилно установени още от първата съдебна инстанция, въззивният съд приема изцяло изложената вече фактическа обстановка. Дори тя да е буквален препис от първоинстанционните мотиви, това не означава липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Към обема от задължения на въззивния съд, освен всички присъщи на първата съдебна инстанция, се прибавя още едно – задължението да провери основателността на направените от жалбоподателя възражения и да изложи отговорите си по тях. Ако първоинстанционният съд е пренебрегнал направените пред него възражения от страните, въззивният съд следва да отстрани нарушението, като сам изложи дължимите отговори и на това основание не може да връща обратно делото. В мотивите към новата присъда е направен обстоен, подробен и задълбочен доказателствен анализ, без да се пренебрегват противоречивите показания на свидетелите Р. И. и С. С.. Съдът не е изоставил своите задължения и прецизно е изследвал противоречията в отделните показания на двете свидетелки-очевидки. Обосновал е вътрешното си убеждение кои от техните показания възприема с доверие и кои – отхвърля, позовавайки се на съобщеното от свид. С. за оказаното й психическо въздействие в хода на наказателния процес да промени показанията си срещу виновните дейци. Впоследствие „оневиняващите” показания са били оттеглени. Показанията на двете очевидки не са фаворизирани, както неправилно счита касаторът. Достоверността на изложеното от тях е проверено в съпоставка между техните показания, където е намерено пълно сходство, а така също и чрез съпоставка с други косвени показания на свидетели (Д. И., П. Т., Ив. Б.), пред които пострадалите разказали за случилото се. По наведеното касационно основание за нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК Доводите на двамата подсъдими Х. и К. се свеждат до позицията им за отсъствие на доказателства за участието им в престъпленията по чл. 142а, ал. 3 от НК и по чл. 155, ал. 5, т. 2, 3 и 5 от НК. Съобразно приетата от въззивната инстанция фактическа обстановка поведението на двамата подсъдими е квалифицирано правилно по чл. 142а, ал. 3 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Пострадалите С. И. С. (на 17 години) и Р. С. И. (на 16 години) са били непълнолетни. В резултат от задружното престъпно поведение на подсъдимите Х. и К. (както и на осъдения В.) пострадалите са били принудително лишени от възможността свободно да се придвижват, като в инкриминирания период от време (13-14.04.2010 г.) са били противозаконно лишени от свобода в дома на осъдения В.. Деянието по чл. 142а от НК по своя характер е продължено престъпление. Систематичното му място е в глава Втора от Особената част на НК – престъпления против личността, поради което обект на престъплението са обществените отношения, свързани с личната неприкосновеност и свободния избор на придвижване. Всяко изпълнително деяние е насочено към конкретно лице, пострадало от престъплението и засяга неговите конституционни права на лична свобода и неприкосновеност, прокламирани в чл. 30, ал. 1 и 2 от Конституцията. Независимо от разкритите по делото факти, че двете пострадали са били противозаконно лишени от свобода от едни и същи дейци, на едно и също място и почти по едно и също време, изпълнителното деяние е насочено против отделната личност. Допълнителен аргумент е и редакцията на правната норма, в която за пострадалия е използвано местоимението „някого” в единствено число. Обвинителната власт неправилно е квалифицирала задружно осъществените две престъпления като едно престъпно посегателство, но с двама пострадали. Предвид систематичното място на престъплението по чл. 142а от НК двете конкретни и самостоятелни деяния не могат да формират едно продължавано престъпление (аргумент от чл. 26, ал. 6 от НК). Освен това в закона не е въведено квалифициращо обстоятелство деянието да е извършено спрямо две или повече лица, поради което общата престъпна дейност на тримата извършители е следвало да се квалифицира за всяка от пострадалите поотделно. Пренебрегнат е и фактът, че продълженото престъпление спрямо свид. Р. И. е осъществено по-дълго във времето, отколкото извършеното спрямо пострадалата С.. В хода на отмененото първоинстанционно съдебно следствие (по н.о.х.д. № 3265/ 2010 г. на Плевенски районен съд) прокуратурата не е поискала изменение на обвинението. Така незаконосъобразната правна квалификация е пренесена и в присъдите на първостепенния и на въззивния съд. Допуснато е нарушение на материалния закон, по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 във вр. с ал. 2 от НПК – законът е приложен неправилно. Липсва процесуална възможност проявеното касационно основание да бъде отстранено. Затова обжалваната въззивна присъда в частта, с която подсъдимите К. и Х. за осъдени за едно престъпление по чл. 142а от НК спрямо две пострадали лица – непълнолетните Р. И. и С. С., следва да бъде потвърдена, заради отсъствието на валиден правен способ за законова корекция. Осъщественото от подсъд. Р. Х. престъпление в съучастие е квалифицирано по чл. 155, ал. 5, т. 2 и 5 във вр. с ал. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, но в присъдата Плевенският окръжен съд е пропуснал една от пострадалите. Подсъдимият К. и осъденият В. са признати за виновни от първостепенния районен съд в това, да са склонили и принудили две непълнолетни лица Р. И. и С. С. към употреба на наркотични вещества при специална цел – съвкупление и блудствени действия. Въззивният съд приел, че техен съучастник в деянието бил и подсъдимият Р. Х., но го признал за виновен само в принудителни действия спрямо пострадалата Р.И., но не и спрямо втората пострадала. В диспозитива на въззивната присъда и в мотивите към нея пострадалата С. не е посочена. На няколко места в мотивите (стр. 15-17) окръжният съд описва фактическите действия на подсъд. Х., с които той упражнил принуда само към непълнолетната Р. И.. Същевременно в описаната на стр. 25 от мотивите фактическа обстановка двете непълнолетни ученички били посочени за пострадали от престъплението по чл. 155, ал. 5 от НК. От правната квалификация в диспозитива на новата присъда отпаднало квалифициращото обстоятелство по чл. 155, ал. 5, т. 3 – „по отношение на две или повече лица”. Така Плевенският окръжен съд осъдил подсъд. Х. за извършител на престъпление спрямо един пострадал и едновременно с това за съучастник с другите двама съизвършители в същото престъпление, но вече с две пострадали лица. Правната конструкция е невъзможна, защото съучастието се осъществява само при общност на умисъла – дори и подсъд. Х. да не е участвал пряко в принудителните или склоняващите действия спрямо постр. С., той следва да е възприел поведението на останалите съизвършители към нея, а така също да е съзнавал своето противоправно поведение спрямо другата пострадала И.. При общност на умисъла всеки от съизвършителите съзнава обществената опасност на своето поведение и това на останалите съучастници, предвижда настъпването на общественоопасните последици от своето деяние и от деянието на другите съучастници и въпреки това иска, цели тяхното настъпване съзнавайки, че и останалите искат, целят настъпването на същите последици. В противен случай не е налице обикновено съучастие по смисъла на чл. 20 от НК и всеки от подсъдимите следва да носи наказателна отговорност само за собственото си противоправно поведение. Достигнатото от окръжния съд правно разрешение е незаконосъобразно. Затова материалният закон е приложен неправилно, но поради липса на протест допуснатото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК не може да бъде отстранено – отмяната на въззивната присъда в тази част и връщането на делото за ново разглеждане предполага утежняване положението на подсъд. Р. Х.. Твърдението на подсъд. К. за нарушение на закона е основателно, но не по изложените съображения в писмено допълнение към касационната жалба. Въззивният съд е приложил неправилно материалния закон в частта, с която е присъединил две отделни наказания глоба в различни размери към определеното общо най-тежко наказание. Законосъобразно окръжният съд е присъединил, на основание чл. 23, ал. 3 от НК, към общото наказание от десет години лишаване от свобода наказанието глоба в размер на сто хиляди лева (определена за престъплението по чл. 155, ал. 5 от НК). Без каквато и да е правна възможност допълнително е присъединено и наказанието глоба в размер на две хиляди лева, определена за престъплението по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК. Към общото най-тежко наказание се присъединява само едно от участващите в съвкупността наказания глоба – това, което е с най-голям размер. Недопустимо е по чл. 23, ал. 3 от НК да се събират всички глоби (в т. см.: Р 109-71-І; Р 46-76-І и др.). Допуснатото нарушение на материалния закон може да бъде отстранено и от касационната инстанция, като новата присъда на Плевенския окръжен съд бъде отменена в частта, с която към определеното на подсъд. Д. К. общо най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, на основание чл. 23, ал. 3 от НК, е присъединено наказанието глоба в размер на две хиляди лева. По наведеното касационно основание за явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК Твърдението е неоснователно. За извършеното от подсъдимия Д. К. престъпление по чл. 142а, ал. 3 от НК въззивният съд е наложил лишаване от свобода за срок от три години. Така подбраното от окръжния съд наказание по вид и по размер е определено в минимално допустимата от закона санкция. Отегчаващите отговорността обстоятелства не са изложени и тяхното значение не е взето предвид. В случая не е била налице забраната за reformatio in pejus, както за подсъд. Х., чийто санкции по чл. 155, ал. 5 от НК и по чл. 142а от НК са наложени на специалния законов минимум, според отменения съдебен акт (присъда № 366 от 10.10.2011 г. по н.о.х.д. № 3265/ 2010 г. на Плевенски районен съд). Изложеното в писменото допълнение към касационната жалба твърдение на подсъд. К., че наказанието му е определено произволно, е несъстоятелно. Въззивната инстанция е проявила пределно допустимото за случая снизхождение, налагайки санкцията в нейния възможно най-нисък размер, без да отчете отегчаващи обстоятелства. По делото не са изведени многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да налагат индивидуализация при предпоставките на привилегирования закон по чл. 55 от НК. Такива не са посочени и в касационната жалба на подсъдимия К. и в писменото допълнение към нея. При така изложените съображения определеното на подсъд. Д. К. наказание не се оказва явно несправедливо, поради което не е налице проявление на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Като неоснователни касационните жалби на подсъдимите Д. П. К. и Р. Ц. Х. следва да бъдат оставени без последици. Атакуваният въззивен съдебен акт в наказателно-осъдителната му част подлежи на потвърждаване, с изключение на незаконосъобразно приложения закон по чл. 23, ал. 3 от НК при определяне на общото наказание на подсъд. К., в какъвто смисъл частта от въззивната присъда се отменя. Върховният касационен съд, по изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 54 от 23.09.2015 г. по в.н.о.х.д. № 353/ 2015 г. на Плевенски окръжен съд, І въззивен наказателен състав в частта, с която към определеното на подсъд. Д. П. К. общо най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, на основание чл. 23, ал. 3 от НК, е присъединено наказанието глоба в размер на две хиляди лева. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й наказателно-осъдителна част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.