3 Р Е Ш Е Н И Е № 446/12 София, 22.01.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав: Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 1263 по описа за 2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 332 от 13.03.2013 година е допуснато касационно обжалване на решение № 314 от 21.06.2011 година по гр.д. № 207/2011 година на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която предявеният от [фирма], [населено място] против ТПК „В.”, [населено място] иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД е уважен за сумата 70000 лева. Въведеното от ответника възражение за прихващане със сумата 70000 лева, съставляващи обезщетение за ползване на недвижим имот е прието за неоснователно, тъй като ищецът е ползвал имота по силата на възникнало в негова полза право на задържане. Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос: дължи ли се обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД за лишаване от ползването на имот, когато то е упражнено въз основа на признато от съда право на задържане на имота. Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл в решение № 335 от 28.07.2010 г. по гр.д. № 660/2009 г. на ІV г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, признатото от съда право на задържане на подобрителя на имота, докато собственикът му заплати стойността на подобренията, представлява мярка, обезпечаваща събирането на тая стойност. Правото не включва в себе си ползването на имота и прибирането на доходите от него. Задържането като вид обезпечение дава право на осъществяване на фактическа власт върху имота, осуетяващо принудителното му предаване на собственика, поради което за ползване без основание задържащият дължи на собственика обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Предмет на делото е предявен от [фирма], [населено място] против ТПК „В.”, [населено място] иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за обезщетение в размер на законните лихви върху сумата 511934,45 лева - вземане, съставляващо обезщетение по чл. 74, ал.2 ЗС, присъдено му с влязло в сила решение по гр.д. № 223/2009 г. на Пловдивски апелативен съд. В въззивното решение е прието, че искът е основателен в размер на 177519,65 лева, съставляващи лихви върху обезщетението по чл. 74, ал.2 ЗС в периода от 01.11.2007 г. до 31.05.2010 г. Прието е, че въведеното от ответника възражение за прихващане със сумата 70000 лева, съставляващи обезщетение за ползване на недвижим имот от ищеца в периода от 14.05.2009 г. до 16.08.2010 г. е неоснователно; че ищецът е ползвал имота по силата на възникналото в негова полза право на задържане от момента на изискуемостта на присъдено му обезщетение за подобрения, поради което ползването не е без основание. В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от ТПК „В.”, [населено място] се поддържа, че съдът е формирал неправилни изводи относно правната характеристика на правото на задържане, приравнявайки го към вещното право на ползване. Ответникът по касационната жалба [фирма] я оспорва като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за основателни касационните оплаквания за неправилност на изводите относно правата, произтичащи от правото на задържане. По силата на възникналото в негова полза право на задържане ищецът не е имал право нито да ползва имота, нито да прибира доходи от него. Признатото му право на задържане се изчерпва с правото на осъществяване на фактическа власт върху имота, без да включва ползването му, поради което претенцията на собственика за обезщетение по чл. 59 ЗЗД е основателна. Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК в частта му, с която възражението за прихващане е отхвърлено изцяло като неоснователно и постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор. Д. на ищеца по делото, че възражението за прихващане е неоснователно, тъй като не е установено да е ползвал имота през процесния период не следва да бъде разглеждан. Оплакванията за неправилност на въззивния акт поради допуснати съдопроизводствени нарушения в първоинстанционното производство (неправилно приложение на последиците на доказателствената тежест) са преклудирани с въззивната жалба против първоинстанционното решение, поради което не могат да бъдат заявени за първи път пред касационната инстанция. По делото е установено, че в периода от 14.05.2009 г. до 16.08.2010 г., ищецът е осъществявал фактическа власт върху имота, за който период дължи обезщетение в размер на пазарният наем на основание чл. 59 ЗЗД. Съгласно заключението на приетата по делото техническа експертиза, наемът за процесния период възлиза на обща стойност 35973,40 лева – наем за триетажна сграда като производствено помещение, за каквито нужди е могла да бъде ползвана съобразно предназначението и. Предвид изложеното, възражението за прихващане е основателно до посочения размер от 35973,40 лева съобразно признатото право на собственост на ответника и реалните пазарни цени на месечните наеми за имоти за производствени нужди, с която сума следва да бъде намален размера на дължимото на ищеца обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД. 34026,60 С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени направените в касационното производство съдебни разноски в размер на 2465 лева съобразно уважената част от възражението за прихващане. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 314 от 21.06.2011 година по гр.д. № 207/2011 година на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която предявеният от [фирма], [населено място] против ТПК „В.”, [населено място] иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД е уважен за размер над сумата 141546,25 лева. ОТХВЪРЛЯ предявеният от [фирма], [населено място] против ТПК „В.”, [населено място] иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 35973,40 лева, явяващи се разлика между 141546,25 лева и 177519,65 лева като неоснователен. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на ТПК „В.”, [населено място] сумата 2465 лева разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: